Кенет Уайт
Синият път (23)

Лабрадор или огромният сън наяве

Най-висшата фикция е стихотворението.

Уолъс Стивънс

1.

Още едва зора

над Гренландия

и китове мучат сред заледеното море

огромното небе

кънти от вятъра

още веднъж почувствах в главата си

пространството

като опиянение

но то е

по-студено и по-ясно

от опиянението идващо от бъчвата

за него живях

за него искам да живея

чак до деня в който ще полетя

в празнотата на вълните

над които съм танцувал

 

има някои които се развличат

в бурята на сабите

а други хранят пък

народа с думи

те са воини и предводители

аз предпочитам други пътища

самотните пътища на пясъчното небе

и прелетите на чайките

по време на самотните разходки

мислех си за толкова неща

мислех за земята

в нейните първични гърчове

когато времето се образуваше

от ледени зори

и в пространството нахлуваха

обезумели птици

 

сънувах изначално място

от камък, от извираща вода и празнота

където всяка сутрин слънцето изгряваше

от хладните морета на Изтока

и през целия ден пламтеше

над скалите и водите

 

земята бе безименна тогава

обичах я безименна докато

сега са много имената

Норвегия със сините реки

е нападната от имена

Дори Хебридите, а и Гренландия

гъмжат от имена, от имена

е този шум от огорчени крясъци —

Лабрадор или огромният сън наяве

време е за тръгване на запад

 

още една зора

е над Гренландия

и все още никаква земя пред погледа

единствено зелените вълни и вятърът

в съзнанието уверено видение.

2.

Аз също наименувах едно място

място на издигнати скали

сияещи под слънцето

където шумоли вода

върти се и изтича —

наименовах го Чудесен Бряг

 

живях там цяла зима аз

цяла вечност от бяло мълчание

написах върху камъка стихотворение

за зимата за бялото мълчание

най-хубавите руни нахвърлени от мен

 

хора с погледи изтънчени и скулести лица

пристигаха на посещение

и си разменяхме тогава

тъкани за кожи

в мир живеехме

и пролетта се връщаше:

във всички ручеи течеше светлина

голямата река оглеждаше небето

аз вървях по-далеч на юг

към страната на огромните гори

и там видях червенокожи хора

накичени с пера от птици

почувствах под стъпките си новата земя

нов свят

но се отказах да го назовавам прекалено рано

оставих се на сетивата си

да ме будят и ме водят

стъпка подир стъпка

през реалното

не бях вече християнин

без да съм се върнал и при Тор

защото нещо друго

вече навън ме зовеше

нещо друго и навярно

искаше от мене име

 

нещо чувствено

и едновременно абстрактно

жестоко и красиво едновременно

надминава ме

но и едновременно бе по̀ аз от мен самия

 

мечтаех си за думите на Норвегия

за думите на мислители и на поети

за възвишените думи на Хебридите

тук няма място за Христос или за Тор

тук земята е сътворила своята съдба

съдба от камъни и от дървета

от сянка и от светлина

сътворила е своята съдба в мълчание

опитах се да разбера

езика на това мълчание

по-неподатливо и от латинския

който учех в Берген

или от ирландския на Дъблин

3.

Ново поле

да се мисли и работи

и при всяка моя стъпка

чувствах непонятна сила в мене

а духът ми беше всеки ден по-жив

по-ясен

 

опитах още някои имена

(грижовно ги премервах

и изпитвах и моята глава

и на езика):

Река на Големия кит и Залива на ескимоса

Езеро на дивите колиби и Еленов провлак

но не намерих името за всичко

исках да наименовам всички части

но не и всичко

 

Човекът има нужда да подреди своето познание

но му трябва празното пространство

за да се движи

 

аз живеех и вървях

тъй както никога преди

станах малко повече от човек

осъзнах една по-необятна същност

 

следите на елена по снега

и полетът на дивите ята

червенеещия клен през есента

изгризан от леда

се превърнаха в много по-реални

по-реални аз

дори от мойто име

 

улавях се понякога да казвам

„съгласен съм с духа изконен на земята“

но не се виждаше „дух“

то бе език на миналото

а беше този свят нов свят

и мисълта ми също беше нова

нищо не приличаше на „дух“

само сини стъпки по снега

диви литнали ята

и червени ледени листа

 

Философията и религията

това което бях научил в училища и църкви

всичко беше твърде тежко

за пътуващия ми живот

остана ми поезията само

поезия

въздушна като полъх

поезия подобно духащ вятър и потрепващи листа

на клен

поезия която рецитирах

обикаляйки тази земя

 

сега съм вече стар човек

много стар човек

издълбах върху скалите тези руни

те ще са завета ми

и никой няма да ги прочете навярно

ще останат те върху скалата

близо до рисунките на леда

бръскани от вятъра и от дъжда.