Кенет Уайт
Синият път (5)

Северен път №175

Стихотворението не е някакво си скитосване на духа, измислящ си тук-там каквото му харесва.

Хайдегер

Напускам град Квебек.

Северен път №175.

Обичам това чисто математическо отбелязване, съчетано с две натежали от смисъл думи. Изчислимото и неизчислимото.

Северен път №175.

Времето захладня. Есента е слънчева и топла, но щипването на зимата внезапно се почувства.

Novembek chill blaws lood wi angry sugh…^[1]

Интересното е, че може да ми дойде наум стих от Робърт Бърнс. Може би призракът на някакъв шотландец е стъпвал по тази земя преди мене? Откривам шотландски следи навсякъде и срещам не един индианец, който носи име като Жан-Батист Макензи.

Преминаваме през Лорантида.

Там, на запад, е реката Жак Картие, която по-нататък ще отстъпи място на река Чикутими. Наоколо е гора: червено, оранжево, с бялата мълния на брезите.

Вярвам, че съм казал всичко, което имах да кажа за брезите. Колко пъти съм го казвал вече! Вярвах, че ги познавам из основи, от ботаниката до митологията. Но прочетох вчера вечерта, в историята на някакъв индиански трапер нещо което ме впечатли дълбоко: през зимата бялата кора на брезите приемала розова отсянка.

На места дебел слой от скреж покрива земята. Навлизаме в царството на скрежа…

Страната на хайку.

Есенният вятър

духа върху камъните

на върха Асака.

Височина: 2305 метра.

Водите на езерото Жак Картие са сиви и нагънати от мънички вълни, вятърът разгъва върху повърхността му широки черни ветрила.

Като портрета на Карлайл, нарисуван от Уистлър.

В музея на живописта на Келвингроув в Глазгоу.

Напускам университета и се спускам по хълма, за да подишам по-свеж въздух, да докосна нещо, дошло по-отдалече. Студена тишина в музея. Портретът на Карлайл, целият в сиво и черно.

Поздравявам великия човек.

Кой ли чете неговите трансцедентални бълнувания в една умъртвена страна? Аз. Син на слънцето, замръзващо над Келвин Парк. Аз, пришълецът от Грейн Уестърн Роуд, Големия Западен път.

Височина: 874 метра.

Езеро Грелон

Езеро Белойл

Езеро Дейвис

Езеро Туранго

Езеро Юри

Езерните поети.

Уърдсъурт.

„Най-обикновеният и най-суровият език… с чудесните и постоянни форми на природата…“

Но „твърде питомен за индианците Чипеуа“ — казва Торо.

Див ирис

толкова дълго вече

ни помен от човечеството.

Тези, които поемат Северния Път, които се опитват да проникнат в светлината, отвъд всякаква глъч.

На 20 януари 1778 година поетът Ленц пое пътя, който водеше към планините…

Ницше го последва.

И Рембо.

И Арто.

Ленц рухна на една московска улица. Ницше претърпя крушение в Торино. Рембо пукна върху болничното си легло в Марсилия. Арто свърши в лудницата на Иври.

Великите самотници на Европа.

Блуждаещи слънца в търсене на своя космос…

Плакати известяват за присъствието на северни елени.

Ето какво пише някой си Джон Маклийн около 1840 година за преселенията на тези елени:

„Те се появяват през март, пристигат от запад и продължават налета си над «земите без дървета», покрай брега, чак до реката, където спират. През октомври кошутите тръгват по бреговете на Джордж, за да се срещнат с елените. След това се връщат заедно към вътрешността на страната, откъдето са дошли.“

Хората ги наблюдават и виждат. Голямото жилище на Елена, и Човека Елен, господар на животните, обитаващ далечния Север…

Митове, за да ни дадат сила да живеем. Митовете, святото — всичко това е изметено. И какво тогава — унилият пейзаж на последните хора, където царуват кухото познание, истерията и отегчението?

Или нещо друго?

„Човекът-животно, би бил прекрасен като елен, пламтящ като огън, поддържан направо от подземния пламък. Би вдъхвал мълчанието и никога не би преставал да се учудва.“

Братът Лорънс.

Точно преди да стигнем до Чикутими, продължихме край реката на племето Ха! Ха! и езерото на Ха! Ха! Някой тукашен индианец сигурно се е смял до смърт.

На какво се е смял?

На битието и на небитието.

Първият надотрицател.

Той общувал с жителите на Чикутими, но в главата си е имал друг свят.