Кенет Уайт
Синият път (17)

Каркажу

Стигнали чак до Кавказ, минавайки през скитите, масагетите и индианците.

Рабле

Казах си, че може би е време да се завърна в обществото.

Говориха ми за някои семейства в Шефервилския резерват и аз отидох да ги навестя.

Шефервилският резерват се различава от резерватите на Седемте острова в Минган по това, че между къщичките и колибите тук-там се среща и някоя шатра. Говори се, че дори тука някои индианци предпочитали да живеят на палатка, а бараките оставяли на кучетата си…

Стария Фалконер е разположил своята палатка до семейната барака и прекарва в нея по-голяма част от времето си. Старец с ощавена кожа и огромен нос, цъфнал като голям картоф посред лицето му. Стария Фалконер е от племето наскапи. Той дошъл в Шефервил, когато Компанията на Хъдсъновия залив затворила обменния пункт във Форт Макензи. Но той казва, че „оставил там душата си“.

В палатката на Стария Фалконер съм заедно с двама-трима индианци и Стария Фалконер разказва някаква история или по-скоро поредица от истории за Каркажу.

Каркажу? Какво е това?

Каркажу е язовецът, но също и голям шегобиец, който тича и подскача по света, непоправим коцкар, вечно изпадащ в заплетени положения, но от всичко се измъква сух. Каквото и да му се случи, винаги се справя, винаги е весел и лукав, винаги е пълен с нови сили.

Какво прави Каркажу? Прогонва културата. Кара ни да стъпим на земята.

Стария Фалконер казва, че по тези места няма вече язовци. Заминали на север. Никак не им харесва светената вода на свещениците.

Но Каркажу винаги броди наоколо.

Достатъчно е само малко памет и стръкче въображение. У Стария Фалконер такива неща — колкото щеш.

Той разказва своята история.

Ние слушаме:

— Каркажу, идваш ли?

— Да, синко, идвам.

— Каркажу!

— Хе-хе, идвам, идвам. Само че трябва да прецапам целия този бардак, всички свинщини, дай ми време, приятелю, дай ми време, идвам по долния път, по пътя без указател идвам.

Каркажу пак ще има свои хора.

Тър-тър, тър-тър, тър-тър-търрр…

Той е. Пърди без срам. Такъв му е навикът.

Тър-тър, тър-търрр…

Ето го. Целия огън и пламък. Самия живот.

Прут-прут, прут-прут. Тър-тър, тър-търрр…

Каркажу се обръща към задника си и го пита:

— Ей, какво правиш?

Няма отговор.

Каркажу, който все ги върши едни такива, го маже с малко мас.

— Ще има празненство край Гус Бей.

— Тъкмо за това се сетих — казва Каркажу и се затичва така бързо, че се блъска в едно дърво.

— Хопалаа! Съжалявам, приятелю. Кой си ти?

— Брезата.

Тогава Каркажу разбира, че е хванал верния път, и продължава нататък.

Тър-тър, тър-търрр…

Ехти и отехтява той по пътя, хе-хе.

Среща ято патици.

Щом го виждат, патиците закрякват в едно гърло и му сочат с пръст корема.

— Какво има вътре?

— Песни. Пълен тумбак песни. Докарайте танцьорки и аз ще подкарам моята песен. Ще ви попея, за да си изкарам вечерята, хе-хе!

Голям смях пада с този разбойник.

Най-красивите патици се хващат в кръг и започват да танцуват.

— Затворете си очите — казва Каркажу. — Затворете си очите, кокошчици мои, затворете си красивите очи — припява той сладко-сладко.

И всички красиви патици затварят очи и продължават да танцуват.

Каркажу ги оправя всичките една след друга, хе-хе!

И си продължава по пътя.

Забелязва една скала, която шава.

Скала да шава?!

Минава покрай нея, все едно нищо, и внезапно се обръща.

— Видях те. Ти шаваше!

— Кой да е шавал? — казва скалата.

— Ай говориш на това отгоре! — виква Каркажу.

— Добре де, шавам и говоря. И какво?

— Луда работа! — казва Каркажу. — И ако искаш да пътуваш, по-добре тръгвай с мен.

И Каркажу крачи с безшумни стъпки, тананика си някаква песен, а скалата се търкаля редом с него.

Срещат гарвана.

— Живо-здраво, побратиме, как те викат?

— Кужкунжаку — казва гарванът.

— А откъде пристигаш?

— От Камчатка.

— Ха-ха, от люлката на поезията. Тръгвай с мен, братле, да отидем да се повеселим заедно.

— Добре — казва гарванът.

После срещат вълка.

— Как е, колега? — пита Каркажу.

— Оправям се — казва вълкът, — оправям се.

— Какво правиш?

— Обикалям границите на Новия Свят.

— Наслука тогава! — казва Каркажу.

Каркажу е чувал за този вълк. Много стар вълк. Обикаля широкия свят още преди потопа.

После срещат ято диви гъски.

Една от друга по-завързани.

Особено оная малката, със зелените очи.

— Как ти е името? — пита Каркажу.

— Ясноочка — отговаря гъсчицата. Каркажу я кани да отидат в гората.

Странно същество ще се роди от тази връзка.

— Кръсти го Търсисвят! — вика Каркажу на отлитащата гъска.

И отиват всичките на морския бряг.

Каркажу, гарванът и движещата се скала.

Каркажу вади от джоба си бутилка уиски, отпива и подава на скалата.

Скалата казва, че не пие.

— Да, вижда се, че нямаш нужда от пиене — казва Каркажу, — и без това си се издула като мях.

И пак отпива една глътка.

Седат си там и гледат вълните.

По едно време виждат гиздава чайка, която подтичва край водата. Ту клъвне стрък от водорасло, ту поразроши перушината си, ту направи малък кръг над морето.

На Каркажу колко му трябва:

— Как се казваш?

— Даокрилатка.

— Тръгваш ли с нас?

— Къде отивате?

— Не зная, но да тръгваме.

— Скланям — казва чайката, — само че да сме близо до морето. Навътре в сушата се задушавам.

— Превъзходно — казва Каркажу, — няма проблем.

Последния път, когато ги видях, Каркажу, гарванът, скалата и чайката пристъпваха в индианска нишка по брега.

Скалата мъкнеше гърбицата си.

Гарванът размишляваше.

Чайката с широко отворени очи душеше бриза. Каркажу все така ситнеше въртизаднишката и си тананикаше някаква песничка.

Тъкмо преди да се изгубят зад хоризонта, пусна към цивилизацията една последна пръдня.