Кенет Уайт
Синият път (15)

Влакът за Шефервил

Да можех да стигна до първичното желание, което въодушевява моя разум!

Мануел де Диегес

Чувах за тях в Монреал: за хората от мините.

Разказваха историята за самотния търсач, който попаднал на добра жила, продал концесията си на голяма рудодобивна компания, слязъл в Монреал богат като Крез, нахлул в един гараж, купил огромен бял свръхкадилак, поюркал го и се върнал отново в гаража: „Дайте ми друг.“ Поюркал и втория и отново поел на Север. Разказваха и за служителя, който се скарал със своя работодател. В отговор, или може би просто за да даде воля на натрупаното, отишъл на паркинга, качил се в колата си, издул мотора и дал пълна газ в колата на работодателя. Скъпичко, но пък какво удоволствие!

И така, всички се бяха събрали на гарата в Седемте острова и чакаха влака за Шефервил. Край на празника. Подрънкаха с парите си по масите за покер, „лъснаха ботушите“, както казват, помърсуваха… Сега почти всичките стискаха в ръце кашони от по дванайсет бири, само един, съвсем кльощав, в червен анорак, мъкнеше екземпляр от „Голите нимфи“.

Повечето влакове пренасят руда. Но има също един или два пътнически: събота вечерта и вторник сутрин. Неделният вечерен е запазен изключително за служителите на Компанията, както разбрах, когато се представих. Напразно се опитвах да убедя началник-влака да ме пусне да се кача, напразно се въртях по перона под бдителното око на контрольора, който гледаше да не скоча във влака зад гърба му — дума не можеше да стане да взема този влак. Но сега беше вторник сутринта и нямаше проблем. Щом имам безумното желание да отида в Шефервил не по задължение, това си е моя работа.

Купих си билет, настаних се и прочетох „Правилата“, установени с едно окръжно от 24 март 1976 година и изложени на видно място:

Строго е забранено:

1. Да се руши умишлено собствеността на Компанията.

2. Да се носят, продават или употребяват алкохолни напитки или опиати и да се стига до опиянение, причинено от горепосочените.

3. Да се предизвиква сбиване и да се участва в него.

Влакът обещава да бъде някакъв подвижен вариант на Содом и Гомор, с глазгоуските караници и врява събота вечер — за да дам по-точна представа.

Само по-бързо да тръгва.

 

 

Извадих картата си и проверих имената на гарите:

Кемат

Телие

Сомон

Ниман

Ниписо

Тика

Доре

Тонкас

Байби

Премио

Канатиш

Вако

Чико

Дъфрен Лейк

Ме

Ерик

Литъл

Сийхорс

Амбар

Питага

Ориуей

Драйлейк

Ачуанипи

Рос Бей

Рос Бей Джънкшън

Емърил

Шабо

Талзи

Соубил

Ескър

Лизингстоун

Кавъна

Фейдън

Менихек

Астри

Редор Джънкшън

Ноб Лейк Джънкшън

Чудесно, ако този списък е позабавил четенето. Така остава време да погледам наоколо. По тази линия не трябва да се бърза.

Беше хубава есенна утрин и се взирах през прозореца в пейзажа. Дори всички сили на злото да се бяха разразили в този влак, вярвам, че пак не бих откъснал очи от пейзажа.

Жан-Батист Макензи ми беше казал, че влакът малко или повече следвал стария индиански път от Свети Лаврентий до Арктическия океан. От Свети Лаврентий до Арктика… Какво чувство за пространство са имали тези индианци! Чувство, което всички канадци, взети заедно, не притежават и не могат да притежават. Едва са минали сто години, откак хиляди квадратни километри територия, „принадлежащи“ на Компанията от Хъдсъновия залив, са присъединени към Квебек, но едно толкова впечатлително разширяване на пространството — все едно Франция да се окаже внезапно със Сибир в двора — още не си е проправило път в местното съзнание. Затова целият Север все още е една студена загадка за канадците, докато за индианците той е пълен с жива действителност. Не бих искал да наблягам прекалено, но това ми напомня съотношението между поетическото пространство и нормализираното съзнание.

Гледам как река Моази тече през гората и отразява есенното небе. На мястото, където Написис се влива в Моази, какво отражение на брезовите листа!

Всичко е мирно. Поне в този вагон. Има само двама янки от Чикаго, мършави и очилати, които трябва да са специалисти по железопътните линии, защото ги чувам да говорят за локомотиви и за влакове: „Да, това е СН, номер 12“, както и един червендалест ловец, шумно захъркал до обемистата си раница.

От време на време преминава мъж, снабден с радиотелефон, сякаш търси да съобщи нещо. Този път на минаване каза:

— Двама „пушачи“ на изток от влака.

Пушач, ще рече индианец.

Индианците помахват с ръка на пътниците и изчезват из гората.

 

 

Гаричките по железопътната линия са наистина много малки: шепа бараки и фургони за отговорниците по движението. Влакът спира за няколко минути, стоварва чували с картофи, може би една или две каси с компот от праскови, половин говедо и потегля.

Между езерото Дъфрен и Амбар напускаме областта на Сагюенай и влизаме в Лабрадор. Това е 52 паралел. Гората оредява и целият разкош на есента се изгубва. Остават само смърчът и арктическият мъх.

За да вляза в по-близка връзка с пейзажа и за да подишам малко чист въздух, излизам на платформата между вагоните. Вони на амоняк. Очевидно пиячите на бира идват тука да се облекчават. Има нещо като полуврата, която ги предпазва да не паднат в лоното на природата, и те пикаят срещу нея. Хвърлям поглед в следващия вагон: хора от Компанията са се проснали унило или шумно играят карти. Всичко се къпе в гъста неприятна миризма на бира, повръщано и изстинал тютюнев дим. Връщам се на прозореца си.

Напуснахме есенната светлина. През сивите облаци вече блести бялото слънце на Лабрадор, духа вятър. Наблюдавам го как повдига леки нервни вълни по синьо-сивата повърхност на езерата.

Правим дълъг престой в Рос Бей Джънкшън.

И нощта пада, осветена от тънкия резец на луната-.

Когато пристигаме в Шефервил, е тъмна нощ, вятърът е леден. Понеже не зная близо ли е градът до гарата и нямам ни най-малка представа за нещата тука, отидох в бюрото на гарата, за да поставя няколко въпроса. После тръгнах и се озовах в хотел „Лабрадор“.

Докато чакам на рецепцията, в ушите ми стигат бум-бумовете на диското в бара, а в ресторанта редом виждам група мъже, седнали около маса, осеяна с бутилки бира и сандвичи.

 

 

Започвам да свиквам със стаите, в които ме настаняват: огромни петна по пода и следи от загасени цигари по цялата маса. Новото в сравнение с другите е, че като отворих шкафа, ме посрещна каска, която явно търсеше глава за себе си. Но няма да е моята.

Прелиствам страниците на телефонния указател: „Лабрадор Телефоун Къмпъни“.

„Добре дошли в царството на Сатурн!“