Кенет Уайт
Синият път (2)

Встъпителни думи

Лабрадор. Още когато бях на единайсет години, тази страна, земята, която бог отреди на Каин, както е отбелязал капитан Картие, ми даде знак. Това го дължа на една книга и на картинките в нея: индианци, ескимоси, планини, риби и бели вълци, виещи към луната.

Така че още от детството образите се запечатват в главата (можете да се смятате за щастлив човек, ако образите са такива) и трийсет години по-късно вие ще ги следвате, след като сте извършили за това време различни пътувания, повече или по-малко случайни, повече или по-малко плодоносни, в полето на живота и познанието.

Ето как тръгнах по този син път.

Но какво е този син път? — ще попитате вие. Самият аз нищо не зная за него. Има синьо в безкрайното небе, разбира се, има синьо в реката, във величествената Свети Лаврентий, а по-далече е синьото на ледовете. Но всички тези понятия, както и някои други, които ми идват наум, ако и да говорят на чувствата и на въображението ми, съвсем не изчерпват дълбочината на това „синьо“.

Дали не е тогава нещо „мистично“?

Не бих искал да се окажа въвлечен в денонощни спорове върху тази дума, толкова зле третирана (нещо много по-живо, много по-силно ни привлича). Но когато оставя мисълта си да се спре за миг върху тези сфери, някои древни традиции се връщат в паметта ми: тези особено, в които се говори за „пътуващия“ светец и в които се казва, че човекът, изпратен на „западно изгнание“, би могъл да открие Изтока чрез пътя на Север.

Може би синият път е това преминаване сред сините мълчания на Лабрадор.

Може би идеята е да се отиде по-далече от възможното — чак до края на самия себе си, чак до територията, където времето се превръща в пространство, където нещата се появяват в цялата своя голота и където духа безименният вятър.

Може би.

Синият път е може би просто пътят на възможното.

Във всеки случай, аз поисках да потегля, да отида там и да видя.