Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (6)

6.

Над Хитиат се простират царствата на призраците. Тези места — така ни бяха учили — преди много време са били обитавани. Тук е имало Къщи от нашето селище до момента, когато хората разгневили по някакъв начин боговете и били прогонени. Докато тренирахме, наставниците ни разказваха нещичко от случилото се тогава: планинските местности, където живеели хората от древни времена, с всяка изминала година ставали все по-негостоприемни и те били принудени малко по малко да изоставят своите селища, защото условията ставали все по-сурови. Хората започнали да се спускат надолу и да се установят там за постоянно, докато накрая никой не останал да живее в планината и нашата раса била обречена окончателно да се премести в низините. Но ние не бяхме подготвени за изненадващата и необикновена гледка — поне никой от нас — освен Киларион, а струва ми се, че дори и той бе забравил колко зловещо е това място.

Тук пътят бе разнебитен и опасен. Но все пак беше път — по-късно нямаше да разполагаме с такъв комфорт. Настилката бе напукана, изпотрошена и разкривена и на места щеше да е по-добре да я няма. Често стигахме до места, където бързи ручеи бяха прокопали настилката, така че камъните бяха готови всеки момент да се сринат с трясък под краката ни и да ни хвърлят в пропастта. Тогава завързвахме тризъби куки на въже, хвърляхме го да се забие сред опасния пасаж и внимателно преминавахме отсечката като здраво се придържахме. Някои трепереха от ужас при всяка стъпка. Но крехката пътека незнайно как, не се срутваше.

Въздухът също се променяше. Очаквахме да става по-хладно докато се изкачваме, но тук беше неестествено горещо, влажно и усойно, много повече отколкото и в най-горещите дни в равнината. Не валеше, но от процепи, разположени по склоновете на планината шумно излизаха облаци бяла пара и се носеха на талази. Цялата атмосфера бе просмукана от кисела сярна миризма, точно както Киларион ни бе предупредил. Тук всичко бе гнило и плесенясало. Белезникави спори се рееха из въздуха. Едни неща растяха върху други. Гъсти кичури бяла гъбеста плесен покриваха като мъх целия пейзаж. Провирахме се през тях, но не беше възможно да ги избегнем — те се увиваха около краката и ръцете ни, караха ни да кихаме и да се задушаваме. Плътна пелена от тази материя обвиваше дърветата. Тя трептеше от вятъра и изглеждаше сякаш самите дървета се клатят като по-скоро наподобяваха дървета-призраци. Скалите бяха също противно покрити с този гнусен мъх. Тяхната повърхност се тресеше като жива и имаха вид на разтопена плът, която не може да стои без да шава. Помислих си, че вече разбирам какво имаше предвид Киларион, когато каза — „всичко се движи“.

Сякаш самата Стена се разлагаше. Едно докосване с върховете на пръстите и тя се разпадаше — толкова мек беше камъкът. Навсякъде имаше пещери — някои много дълбоки — мистериозни тъмни отвори водещи към сърцето на планината. Надникнахме тук-там, но не успяхме да видим нищо и естествено не се решихме да проникнем във вътрешността им.

Непрекъснато падаха дребни камъни, но понякога от височините се хлъзгаха и по-големи предмети. От време на време отгоре се чуваше силно пукане и трясъци, а парчета скали, по-големи от човешки глави, падаха с грохот надолу, някои — близо до нас. Роненето не спираше — едно непрестанно унищожение на материя и аз започнах да си мисля, че преди милиони години Коза Сааг трябва да е била поне десет пъти по-голяма.

Вече не се движехме по тясна ивица на ръба на планината, а вървяхме по широка плоска оголена скала, почти като плато, макар че лекото усилие при всяка крачка подсказваше, че продължаваме да се изкачваме. Най-после стигнахме километричния стълб на поста Варат, последния от серията. Беше обрулен и очукан — една отломка от черна скала с няколко нечетливи букви, едва различими на повърхността, осеяна с мъх. Тук въздухът беше още по-плътен и по-влажен от познатия ни досега, а миризмата — отвратителна. В каменистите, мъгливи ливади отляво се виждаха развалини от изоставени селища. Древните обитатели явно бяха живели в тесни заострени колиби от продълговати плочи от розов камък, забити в земята под вътрешен наклон и покрити с тръстика. Тръстиката отдавна беше изгнила — виждаха се само няколко избелели стръка, а острите каменни блокове бяха обвити с було от бяла гъбеста плесен увиснала като гирлянди. Имаше няколко групи от по десетина-петнайсет паянтови постройки, сгушили се на разстояние от няколкостотин крачки. Беше ужасна гледка: изгнили, мрачни, запуснати. Руините напомняха погребални паметници. Наистина бяхме влезли в селището на смъртта.

— Призраците са тук — уточни Киларион. — Ще видите!

Но никъде наоколо не срещнахме призраци и лицето на Киларион почервеня — стана още по-упорит след като Накса Писаря и Кат Адвоката насмешливо го нарекоха фантазьор. Гневът му растеше и неговата форма започна да се изменя. Лицето му стана кръгло и месесто, а вратът му потъна в раменете. Спорът се разгорещяваше застрашително — внезапно Киларион сграби малкия Кат и го понесе като вързоп мръсни дрехи под мишница, втурвайки се към ръба на скалата, сякаш възнамеряваше да го хвърли от там. Кат квичеше като животно, което влачат на заколение. Всички се развикахме разтревожени, но никой освен Гали не беше достатъчно близо, за да го спре. Киларион се опита да се промъкне край нея, но тя го дръпна с всичка сила. Той отпусна ръката, с която като в примка държеше Кат, превъртя се надолу и продължи да се търкаля към близката порутена колиба. После се блъсна в нея с такава сила, че цялата купчина от каменни плочи рухна окончателно.

Там явно са били скрити поне половин дузина странни бледи същества. Сега те изскочиха уплашено и заподскачаха в лудешки кръг, пърхайки с ръце като птички. Предполагам, че се надяваха да излетят далеч от нас. Но имаха само ръце, а не крила.

— Това са призраците! — извика някой. — Призраците, призраците!

Никога не бях виждал толкова ужасна гледка. Те имаха човешка форма, само че бяха много по-високи и по-слаби — по-скоро приличаха на движещи се скелети, отколкото на живи хора. От глава до пети бяха покрити с кичури бяла гъбеста плесен, която покриваше всичко наоколо. Тя се бе сплела с косите им, спускаше се надолу по крайниците им като одежда, показваше се на гроздове от устата, ушите и ноздрите им. При всяко движение се разпръскваха облаци спори и ние започнахме да отстъпваме потресени, изпълнени със страх и отвращение, че може да ги вдишаме и да се заразим от ужасното нещо, което бълваше от тях.

Но тези същества очевидно не желаеха — точно толкова, колкото и ние — да имаме нещо общо. Беше им необходимо известно време, за да превъзмогнат своя ужас, после се обърнаха и хукнаха през глава нагоре към хълмовете зад колибите, като оставяха зад себе си облаци спори, които се разпръскваха из въздуха. Закрихме с ръце лицата си и едва си поемахме дъх.

— Видяхте ли? — обади се Киларион след малко, когато вече изглеждаше безопасно да свалим ръцете си и тръгнахме отново. — Излъгах ли ви? Мястото е пълно с призраци. Това са духовете на старите обитатели, омагьосани от бялата мъхеста плесен.

— Ти каза, че си правил Промени с една от тях — напомни Кат с язвителен тон. Беше се окопитил след уплахата и гневни червени петна бяха избили по бузите му. — Толкова ли си бил похотлив като момче, Киларион, че да правиш Промени с такива същества?

— Тя беше призрак само отчасти — промълви печално Киларион. — Беше млада и много красива, а от бялото по нея имаше само малко.

— Красив призрак! — констатира Кат подигравателно. Всички се засмяха.

Киларион почервеня отново. Погледна злобно Кат и аз се приближих, за да се намеся, ако му хрумне да повтори опита си да хвърли Кат от скалата. Но Тенилда Музикантката му прошепна нещо, което го успокои, той изръмжа и се обърна.

Разбрах, че и Киларион както Мурмут ще ми създава проблеми. Мислеше много мудно, а се гневеше бързо и бе надарен с огромна сила — очевидно опасна комбинация. Трябваше да се внимава с него.

Призраците, подплашени от нас, надничаха от разстояние иззад хълмовете, покрити с бяла плесен, но се свиваха нерешително щом ни забележеха, че ги гледаме. Ние продължихме напред.

ПО-НАТАТЪК имаше още руини — също плътно обгърнати от кичури гъбеста плесен. Всичко наоколо бе забулено. Едва ли човек може да си представи по-печален пейзаж: бяло, хлъзгаво, безрадостно. Дърветата, малки и криви, практически без листа, бяха напълно покосени. Петна от стари, повехнали и умрели гъбести плесени лежаха навред под краката ни и образуваха бяла кора, която хрускаше, щом стъпехме на нея. Дори Стената, която се издигаше от дясно, имаше белезникав отблясък, сякаш гъбестата плесен бе завоювала големи територии и от нея.

От време на време виждахме някой призрак да пробягва безшумно между хълмчетата. Издължените създания с вид на духове явно бяха твърде страхливи, за да се доближат до нас, тичаха напред-назад като влачеха дълги ивици гъбести кичури.

— Как мислиш, — попитах Трайбън — какви са тези същества? Дали не са Пилигрими, неуспели да отидат по-нагоре в планината? Може би бялата гъбеста плесен ги е завладяла и те са останали да живеят тук?

Той сви рамене:

— Възможно е. Но подозирам друго. Мисля, че това място никога не е било напускано от древните заселници, независимо от приказките на Учителите.

— Искаш да кажеш, че сме попаднали на самите наследници на народа, построил много отдавна тези колиби?

— Така смятам. Вероятно някога тук земята е била подходяща за фермерство. После е дошло веществото на кичури и е унищожило всичко. Но вместо да избягат, хората останали. Сигурно в някаква ниска степен тук съществува Огъня на Промяната, който е предизвикал този вид трансформация и сега порестата плесен е част от тях. Вероятно това им помага да останат живи. Струва ми се, че няма много храна в тази зона.

Потръпнах целият:

— Дали по същия начин това може да се превърне в част и от нас?

— По всяка вероятност не, иначе нямаше да има Завърнали се. Всеки Пилигрим, при изкачване или слизане от Стената, трябва да мине през това място. Но те не донасят със себе си паразитите — той се ухили мрачно. — И все пак, струва ми се, че ще бъде по-добре да покрием лицата си, за да се предпазим от спорите, а тази нощ да лагеруваме на някое по-спокойно място.

— Да — съгласих аз. — И аз мисля, че е по-разумно.

И ние побързахме да преминем с наведени глави и покрити лица през безнадеждната страна на призраците.

Съпровождаха ни през целия път, но се държаха на разстояние. Някои изглежда бяха по-смели и се приближаваха към нас — танцуваха и се въртяха, а кичурите се вееха феерично зад тях, но ние ги пропъждахме с камъни и не им позволявахме да се приближат. След всичко видяно и чутото от Трайбън, до един изпитвахме смъртен страх от гъбестата плесен. Тя беше около нас, невъзможно бе да я избегнем. Чудех се дали не бях я вдишал вече в дробовете си. Може би точно сега се размножава в някоя влажна тъмна пора от моето тяло, като се опитва да овладее организма ми и скоро ще се покаже от устата и носа ми. От самата мисъл ми стана лошо, отидох край пътя и избълвах всичко от стомаха си, като се молех да изповръщам и спорите.

Киларион доказа до край истинността на разказа си още преди да напуснем страната на призраците: видяхме един толкова красив, колкото той се кълнеше, че е виждал и с който бил правил Промени по времето, когато се бе качвал горе с баща си като момче.

Тя се появи на ръба на скалата точно над нас, пееше и тананикаше със странен, треперлив глас. Подобно на другите от нейния вид, беше стройна, с много дълги крайници. Лек облак от гъбестата плесен покриваше гърдите и слабините й, но лицето й беше чисто. Това, което имаше по тялото си, правеше кожата й атлазено гладка и лъскава. Тя изглеждаше мека при докосване и много привлекателна. Очите й бяха златисти и леко дръпнати, а в чертите й имаше странна невинност. Наистина, този призрак бе красиво същество. Каза ни нещо с мек, кадифен глас, но ние не можахме да го разберем и тя ни помаха, сякаш ни канеше да танцуваме с нея.

Видях, че Киларион трепери. Мускулите на огромното му тяло се стегнаха и изпъкнаха, вратните му жили се издуха. Той я погледна с отчаяние.

Можеше да е същият призрак, който бе прегръщал тук преди много време. Без съмнение, дори сега тя все още имаше магическо влияние върху душата му.

Ритнах го рязко в крака, за да го отвлека и му посочих нагоре, но той ме изгледа ядосано.

— Продължавай да се движиш, Киларион — подканих го аз.

— Кой си ти да ми нареждаш какво да правя?

— Искаш ли да прекараш остатъка от живота си тук?

Той измърмори нещо недоволно, но разбра какво му казах и продължи напред, с поглед встрани.

След малко се извърнах назад. Призракът-вещица, защото тя със сигурност беше някакъв вид вещица, още ни приканваше греховно към себе си. А когато се вгледах, успях да различа, поради бликналата зад нея светлината, бледия облак от спори над прекрасната й глава. Тя не спря да жестикулира след нас, докато я изгубихме от погледа си.

Часове наред вървяхме мрачно през земята на горещите и усойни мъгли, на тресящите се гъбести плесени и злокобни серни зловония. Струваше ни се, че няма край. Най-после, към полунощ, стигнахме до едно място с чист и хубав въздух, където скалите нямаха плесен и дърветата пак шумяха с листа. Благодарихме на Креш Спасителя за нашето избавление.