Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kingdoms of the Wall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2007)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Тайнствата на Стената

ИК Сталкер-1993, 1993

ISBN: 954-601-002-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от moosehead

3.

Тази нощ бе първата, в която ме споходи моят Звезден сън, както го наричам аз.

Беше нощ с много луни и светлината, пръсната като лъскави пайети, играеше върху стените на нашата Къща. На такава ярка светлина някои не могат да мигнат, ала аз бях тъй уморен от събитията през деня, че заспах от пълно изтощение. В дълбините на нощта започнах да сънувам светове отвъд Света.

Изкачвах се по Коза Сааг, а усилията ми бяха не повече, отколкото ако се катерех по нашия плевник. Крачех все нагоре и нагоре, през всички Кралства на Стената, при това много бързо. Трайбън беше с мен, а някъде точно зад гърба ми имаше и други приятели, но аз не им обръщах внимание и продължавах напред с невероятна лекота, и накрая стигнах Върха. И там застанах под Световете на Небесата, които са звездите. Видях тези далечни, гъмжащи в небето Светове като искрящи огнени духове. И както стоях на Върха, започнах да танцувам под студената им светлина. Усетих тяхната сила и причудливост. Пях с боговете и вкусих от мъдростта, на която трябва да ни научат. Моят велик предшественик, Първия Катерач, Той Който се Изкачи, най-светият между хората, се появи, застана пред лицето ми и в мен премина Неговия дух. И когато слязох от Стената, бях озарен; махах ръце към тези, които ме приветстваха, а те коленичеха и плачеха от радост.

Такъв беше моят сън. Още много години, щом легнех да спя под купола на искрящото от духове небе, той щеше да ме спохожда. А тези, които бяха край мен, после разказваха, че докато спя се въртя и се мятам неспокойно, мърморя, вдигам ръце нагоре, сякаш да сграбча самите небеса.

Странен сън наистина. Но най-необикновеното, когато го сънувах за пръв път беше, че в селището, като че ли всички го бяха сънували.

— Сънувах снощи, че се изкачваш по Стената и танцуваш на Върха — посрещна ме братът на майка ми Урилийн на сутринта, когато се върнах от мястото където бях пренощувал. И се засмя, сякаш да ми каже, че е глупаво да се отдава голямо значение на сънищата.

Но за около час още трима ми споделиха, че са сънували същото. И Трайбън. А малко по-късно — вече вървях по улиците, покрити със смет след вчерашното празненство и забелязах, че всички ме гледат ококорено, сочат ме и сякаш шепнат:

— Ето кой танцуваше на Върха. Вижте, белязан е със знака на боговете.

Тогава именно се убедих — не че съм имал някакви съмнения — че точно аз бях предопределен да бъда Пилигрим и да извърша велики дела.

От онзи момент не минаваше час, без да мисля за времето, когато ще се изкача на Върха. Всяка година на дванайсетия ден от Елгамор наблюдавах как поредните Четирийсет излизат от Ложата на Пилигримите, поемат пътя по склона на Коза Сааг, а аз ги проследявах с поглед до ужасния и прекрасен момент, когато ги изгубвах от очи. Единствената ми мисъл бе, че е отминала поредната година и аз съм се доближил до момента, когато и аз ще поема по пътя.

 

 

НЕ МИ СЕ ИСКА обаче да мислите, че само предстоящото изкачване поглъщаше изцяло вниманието ми през онези години, макар искрено да бях посветил душата си на това събитие. Много мислех за Поклонението, често го сънувах, тръпнех от неизвестността там, горе на Стената. И въпреки всичко бях потопен в загадките на моята възраст.

За първи път разбрах какво е жена на тринайсет години. Казваше се Лилим, около двайсетгодишна, и както е прието, бе от фамилията на майка ми. Лицето й — кръгло и розово, гърдите й — пълни и успокояващи. Времето бе оставило явен отпечатък върху нея, но за мен тя бе истинска красавица. Сигурно майка ми е казала, че съм готов. На някакво празненство на фамилията, тя седна до мен и ми изпя малката песничка, която жената пее на избраника си. Макар стреснат в началото, дори малко изплашен, бързо се окопитих и запях песента-отговор.

И така Лилим ме научи на Промените и ме потопи в реката на блаженството. Винаги ще си спомням с добро за нея. Тя ми показа как да изявя цялата си мъжественост и аз се наслаждавах на големината и твърдостта й. После, когато се появиха горещите, набъбнали части на нейната женственост, с любопитство докоснах тялото. Тя ме привлече към себе си и ме въведе в онова влажно и меко място, за което до този момент само бях мечтал, а то се оказа по-прекрасно от представите ми. Докато телата ни бяха вплетени едно в друго, само за минути наистина, но на мен ми се стори цяла вечност, усетих, че се преобразявам. Всъщност точно това представляват Промените: да прекрачиш границите на своето всекидневно Аз и да се превъплатиш в ново, споделено Аз, което сте ти и тя заедно.

Когато всичко свърши и приехме отново нашите обичайни безполови форми, ние продължихме да лежим прегърнати и да си говорим. Попита ме смятам ли да стана Пилигрим и аз отговорих да, разбира се.

— Значи това означава моя сън — възкликна тя и аз знаех кой сън има предвид. Самата тя била неуспял Кандидат — разказваше Лилим, — но тогава нейният любим Гортан бил избраник, един от Четирийсетте. Беше се изкачил на Стената и както повечето Пилигрими, никой повече не го е видял.

— Когато се качиш, ако го срещнеш там, кажи му, че още го обичам и никога няма да го забравя — поръча тя.

Обещах й, че ако го намеря на Стената, ще се върна с известие, че още я обича. Тя се засмя на моята самоувереност, но се смя нежно, защото това бе първия ми полов акт.

После имах още много приятелки, много повече от моите връстници, повече от разумното. Актът на сливането изгуби тайнствеността си за мен, но не и своята чудодейна сила. В миговете на Промяната се чувствах сред боговете, самият аз ставах бог. Мразех да се връщам от мястото на Промяната, но естествено не бе възможно да остана там, щом отмине върховният момент.

Спомням си имената само на някои от моите партньорки: Самбарал, Бис, Гали, Сайдет, Мешелон и още една Самбарал, тя ми бе една от първите. Имах желание да бъда и с Тиса — от Къщата на Магьосниците — нейната странна и загадъчна хубост ме привличаше неудържимо, но беше толкова стеснителна и свенлива, че се наложи да чакам цели две години.

Не ми беше трудно да разговарям с момичетата и лесно успявах да ги убедя да легнат с мен. Знаех, че зад гърба ми злословеха, че ги привличал моя недъгав крак, че често се случвало момичетата да изпитват противоестествено привличане от някакъв недъг. Може и да е имало няколко подобни случая, но мисля, че други бяха причините. Клетият Трайбън, той нямаше голям късмет с момичетата и твърде често от съжаление му пращах някоя от моите любовници. Спомням си, че му пратих Гали и една от двете Самбарал. Сигурно е имало и други.

Бях почти на петнайсет и наближаваше времето да стана Кандидат, а се влюбих съвсем сериозно в Туримел — момиче от Къщата на Светците. Купих любовно очарование от старата Магьосница Крес, за да успея да я имам. По-късно, по странно съвпадение научих, че Туримел също е купила очарование от Крес, за да ме има. Следователно нашата среща е била предопределена. От връзката ни обаче, не произлезе нищо добро нито за нея, нито за мен.

Туримел беше красива, с черна лъскава коса на едри вълни. Когато навлизахме заедно в Промените, тя ме отвеждаше на такова пътуване, че почти загубвах разсъдъка си, забравях дори името си, забравях всичко, освен нея. В момента, в който се появяваха гърдите й, сякаш през облаците се разкриваше Коза Сааг, а когато прониквах в нейната сладка и топла цепнатина, отворена от Промените, имах чувството, че се разхождам сред боговете.

Но нашата любов бе обречена от самото начало. На родените в Къщата на Светците е забранено да участват в Поклонението. Те трябва да останат долу, за да пазят свещените предмети, докато другите изпълняват мисията да се изкачат до боговете на Върха. Не беше възможно някой от Светците да се откаже от своя произход и да влезе в друга Къща. Така че, ако вземехме решение да извършим церемонията на Печата, със сигурност щях да загубя Туримел, щом тръгна на Поклонение. Ако пожелаех да остана до нея, щях да съм принуден да се откажа от Поклонението, а за мен това бе равносилно на ужасно бедствие.

— Ще трябва да я оставя — доверих се на Трайбън през една мрачна утрин. — Оттук нататък, ако остана с нея, нещата водят към свързване за цял живот. А аз не мога да се свържа с жена от Къщата Светците.

— Ти не можеш да се свържеш завинаги с никоя, Полър. Не разбираш ли?

— Не. Защо?

— Ти си предопределен за Поклонение. Всички го знаят. Белязан си от боговете.

— Да — потвърдих аз, — разбира се.

Обичах Трайбън да ми говори за тези неща, защото независимо от съня и потеклото ми, започвах да изпитвам несигурност дали ще ме изберат. Всеки ден трябваше да се преборвам със сгъстяващата се мъгла на съмненията. Всичко, разбира се, идваше от възрастта ми — вече бях стигнал периода, когато младият мъж се съмнява във всичко и във всеки и най-много в себе си.

— Е добре. Ако извършиш церемонията на Печата с някоя и тя не бъде избрана, какво ще стане с вашето семейство? — попита Трайбън.

— Разбирам — оживих се аз, — но ако тя и аз сме сложили Печата, това може би ще повлияе на нашите Учители, да изберат и нея.

— Няма причина да го направят. Те изобщо не се интересуват от семейни и родствени взаимоотношения.

— О! — простенах аз.

Спомних си за Лилим и нейния Гортан, който бе тръгнал за Стената и не се беше завърнал.

— Щом държиш на всяка цена да се свържеш — разсъждаваше Трайбън, — направи го. Но трябва да се примириш, че има голяма вероятност да я загубиш, когато тръгнеш нагоре по Стената. Ако се свържеш именно с Туримел, това е съвсем сигурно, навярно вече си го проумял. И друго момиче да избереш, от друга Къща, положението е все толкова безнадеждно. Шансът тя да бъде една от Четирийсетте избраници не е повече от едно на хиляда. Практически няма никакъв шанс, разбираш ли? Да не би да искаш да оставиш едно дете без баща, каквото си ти? По-добре въобще не мисли за това, Полър. Мисли за Стената. Мисли само за Стената.

Както винаги не можах да открия никаква пукнатина в доводите на Трайбън. И така, примирих се с мисълта да остана завинаги без собствено семейство. Но ме болеше, болеше ме ужасно.

Туримел и аз прекарахме още една нощ заедно, нощ, в която всички луни бяха над нас — две в пълно сребристо сияние и три като бляскави полумесеци; въздухът бе прозрачен като царски кристален бокал. Лежахме плътно прегърнати на меко легло от мъх в северната седловина на Склона на Пратеника и нежно й разказвах, че се готвя за Поклонението и дори не допускам възможността за провал. За миг видях как силна болка премина през лицето й. Но тя я потисна, усмихна се нежно, кимна, а очите й бяха пълни с блестящи сълзи. Мисля, че е знаела истината през цялото време, но се е надявала да се случи чудо. Направихме всички Промени, една по една до последната капчица страст. Беше тъжна и прекрасна нощ и аз съжалявах, че свършва.

На зазоряване заваля ситен дъжд. Голи, ръка за ръка, се връщахме към селището, окъпани в перлената утринна светлина. Три дни по-късно тя обяви своето свързване с някакъв млад мъж от Къщата на Певците — вероятно го е държала в резерва, защото знаеше, че рано или късно ще я пожертвам в името на Коза Сааг.

След Туримел прекарвах ту с една, ту с друга, ала моята душа бе вече наранена и никога пред никоя не повдигнах въпрос за полагане на Печат. Не се задържах. А най-вероятно е всичките да са знаели, че се готвя за Стената.

Всяка година във всяка група заминаващи има няколко души, чиято съдба е предопределена за Стената и всички го знаят. В годината, когато навърших дванайсет, единият беше Транс. Аз също бях предопределен. Хората твърдяха, че върху мен виждат знака на Стената. Откри им го Звездния сън, който цялото селище сънува през една и съща нощ. Търсех този знак в огледалото на майка ми, но така и не го открих. Ала аз знаех, че е там. Не се съмнявах.

 

 

ВЛЯЗОХ в моята шестнайсета година. В десетата година по Оргулет пратеник от Къщата на Стената ми донесе обичайния изящно написан пергамент — нареждаха ми да се явя ведно с другите от моята наборна година на мястото, известно като Полето на Пилигримите. Най-сетне времето да стана Кандидат бе дошло.

Спомням си деня много добре. И как иначе? Бяхме четири хиляди двеста петдесет и шест. Не беше най-голямата наборна група, но не бе и най-малката. Екмелиос грееше толкова жарко, че небето цвърчеше. На Полето на Пилигримите покрито с кадифена червена трева се строихме в четирийсет и три редици от по сто човека, а тези, които бяха в повече образуваха редица от петдесет и шест души. Попаднах в късата редица — приех го като лоша поличба. Но Трайбън, застанал наблизо, в друга редица, ми намигваше и ми се хилеше, сякаш искаше да ми внуши, че всичко ще бъде наред.

Дойде страшният час на Първото Пресяване, от което се плашех повече отколкото от самата смърт.

През всичките ми четири години като Кандидат, нямаше нищо по-ужасно от момента на Първото Пресяване. Докато Учителите от Къщата на Стената се разхождаха бавно сред нас и от време на време спираха между редиците, за да докоснат някой от Кандидатите по рамото — по този начин му известяваха, че е отпаднал от състезанието — треперех като лист на вятър.

Всеки можеше да бъде пресят толкова внезапно, колкото пада мълнията и беше точно толкова безсмислено да се протестира срещу решението, колкото и да се роптае срещу природата. Единствено Учителите знаят причината за отстраняването на един Кандидат, без да са длъжни да я посочат.

Ето защо се боях от този момент. Понеже бях млад и невеж, си мислех, че Първото Пресяване е процес, контролиран от капризи, импулси или дори лични сметки. Следователно не се взимат под внимание качествата, които бях сигурен, че притежавам. Опитвах се да си спомня дали преди години съм направил нещо непристойно и обидно за Учителя; нещо, което да стои като трън в очите му и той да не може да го забрави. Е, ако е така, ще ме докосне по рамото и всичко ще свърши за мен. Няма да има Поклонение за Полър, няма да има изкачване по Стената, няма да има разбулване на тайни горе на Върха. Дори поличбата на моя Звезден сън няма да има значение, ако някой от Учителите реши да ме докосне. Няма да ми помогне и родословният ми корен, започнал от Първия Катерач. Само няколко души от Къщата на Стената не твърдят, че са Негови потомци. А дори половината от претендентите за Негови наследници да лъжат, пак остава огромно множество, в чиито вени действително тече Неговата кръв. Така че произходът ми от Катерача не е някакво предимство, което ще разреши автоматично участието ми в Поклонението. Ако едното ми рамо стърчи по-високо от другото и това подразни Учителя — докосване; ако блясъкът в очите ми или формата на челото ми изглеждат арогантни — докосване, или само фактът, че единият ми крак е недъгав — въпреки положените усилия, за да компенсирам този дефект по рождение — може Учителя да е сприхав и раздразнителен тази сутрин, защото го боли нещо — всичко може да се обърне срещу мен. Докосване и Полър изчезва.

Вече споменах — бях млад и невеж. Не разбирах истинската цел на Пресяването.

И така, стоях неподвижен като дърво, стараех се да не треперя, докато Учителите се движеха между нас. Докосване и Моклин — високото стройно момче, най-силният атлет в селището, и както се говореше, най-добрият още от времето на Транс — отпадна. Докосване и глупавата Елит бе освободена. Още едно — и Балиганд — най-младият син на старейшината на Къщата на Певците, замина. Един след друг. Докосване след докосване…

Какъв беше критерият? Разбирах защо отхвърлиха Елит — умът й беше като на дете и тя щеше да загине на Стената. Но защо докоснаха прекрасния Моклин? Защо отсяха Балиганд, чиято душа беше чиста като планински извор? И така продължи пресяването на някои, които очевидно не бяха подходящи и на някои от най-добрите млади хора в селището. Аз наблюдавах как отхвърлените се отдалечават като зашеметени. Тръпки ме побиха като видях как Учителя, който беше на нашия ред, се отправи без да бърза към моята редица и то право срещу мен. Това беше Бетрол, най-големият брат на майка ми. Всички Учители бяха мъже от моята фамилия — нямаше как, аз бях член на клана на Стената. Затова и всички знаеха, че бях заслепен от идеята за Стената. Недалновидно, глупаво и прибързано, по детски бях разказвал на всички наляво и надясно, че искам да видя Върха. Те просто се усмихваха. Дали не ги бях ядосал с моето самохвалство? Дали не бяха решили да ми дадат един добър урок?

В тези няколко минути аз умирах хиляди пъти. Милиони пъти съжалих, че не съм се родил в друга Къща, че не съм Дърводелец, Музикант, дори Метач, така че никой от Господарите да не знае какво тая в душата си. А сега Бетрол щеше да ме докосне, само за да пречупи моята безочливост. Знаех, че ще го направи. Сигурен бях. И аз се заклех тогава, че ако той го направи, ще го убия, а после, още преди луните да изгреят тази вечер, ще убия и себе си.

Стоях вкаменен, с неподвижен, втренчен напред поглед.

Бетрол мина покрай мен, без дори да ме погледне и продължи надолу покрай редицата.

Сълзи на облекчение се стичаха по бузите ми. Всичките ми страшни и кошмарни мисли, слава богу, се оказаха безпочвени. Но тогава си помислих. Ами Трайбън? Аз бях толкова угрижен за моята съдба, че дори не се сещах за него. Обърнах се и погледнах зад мен надолу по съседната редица, точно на време, за да видя как Учителя минава покрай дребния Трайбън, като че ли той изобщо не е там и се пресяга да докосне по рамото едно едро момче със здраво телосложения тъкмо зад него.

— Не разбирам нищо. Какъв е смисълът? — попитах Трайбън, когато Пресяването свърши.

Докоснати бяха сто и осемдесет от нас. Останалите продължаваме да бъдем Кандидати.

— Моят крак е недъгав, дразня хората със своята самоувереност, а ти не можеш да пробягаш и хиляда крачки без да ти прилошее. Да не говорим, че плашиш хората с проницателния си ум. И въпреки всичко те ни пропуснаха, а докоснаха такъв като Моклин, най-добрият катерач от трима ни. И Балиганд — най-симпатичния и разумен човек, когото познавам. Какво ги ръководи при избора?

— Това е загадка, — разсъждаваше Трайбън — но едно е ясно. Пресяването не е наказание, а награда.

Зяпнах го слисан.

— Какво искаш да кажеш?

— Че някои от нас са твърде добри, за да бъдат изпратени в Планината.

— И все пак не разбирам.

Трайбън въздъхна дълбоко и тежко както само той умееше:

— Всяка година изпращаме нашите Четирийсет Пилигрими и знаем, че повечето ще умрат на Стената, а който евентуално се завърне, ще бъде променен, както неизменно се е случвало с всички преди него. И в бъдеще единствените му занимания ще са да се спотайва, да съзерцава и да се моли, като все повече губи връзка с останалите. В тази игра ние никога не печелим. Изпращаме ги горе, за да научим нещо от боговете, а по някаква причина все не успяваме. Никой участник в Поклонението не е в състояние да играе съществена роля в живота на селището. Никой, с изключение само на Първи Катерач. Съгласен ли си?

— Разбира се, вече сме говорили за това.

Той продължи:

— Ако всяка година даваме по Четирийсет от най-добрите си хора на Планината, какво ще стане със селището? Кой ще ни ръководи? Кой ще ни вдъхновява с нови идеи? Година след година ние ще губим своите най-талантливи хора. Техните способности ще бъдат изкоренени от нашата раса и ние ще загинем поради физическа слабост и духовна бедност. Затова именно някои от Кандидатите трябва да бъдат задържани. Необходимо е да бъдат спасени, за да посрещнат бъдещите нужди на селището.

Разбрах накъде бие той и това не ми хареса.

— Да извършиш Поклонение е най-важното в живота на всеки от нас — възразих аз. — Пилигримите са нашите най-големи герои дори и когато не успяват да научат нещата, за които ти смяташ, че отиват там горе. Когато ги изпращаме, ние засвидетелстваме нашата почит, така както ни научи Този, Който се Изкачи. Необходимо е, за да си осигурим техния благослов.

— Точно така — съгласи се Трайбън. — Пилигримите са герои, но те са и жертви.

Вторачих се. Никога не съм гледал на нещата по този начин. Той продължи:

— Затова Учителите избират хора като теб — силни и твърдо решени — или хора като мен — умни и съобразителни. Такива са героите, но ние сме неудобни в друг смисъл. Ние можем да бъдем герои, да, но сме твърде непонятни и странни, за да бъдем добри водачи тук долу. Можеш ли да си представиш как бихме изглеждали — ти и аз — като старейшини на Къщата. Виждаш ли! Затова можем да бъдем пожертвани. Ние сме запазени за Поклонението. Докато Балиганд, без съмнение, един ден ще оглави своята Къща, а Моклин пък има съвършено тяло и то не бива да бъде погубено на Стената.

— Транс също имаше съвършено тяло — опънах се аз, — но замина.

— И не се върна. Той беше егоистичен и горд и вероятно Учителите са искали селището да се освободи от него.

— Разбирам — примирих се аз, макар че не бях съвсем сигурен.

Бях потресен от думите на Трайбън. Само за няколко минути той обърна представите ми нагоре с краката. Допреди миг бях толкова доволен, че съм преминал първото Пресяване, а сега се чудех дали е повод за гордост, че не ме отхвърлиха, или просто начин да разбера, че селището иска да се отърве от мен. За щастие много бързо възстанових равновесието си. Никога не съм мечтал да стана Старейшина на моята Къща, никога не е било смисъл на живота ми. Поклонението беше. Бях минал първото от многобройните изпитания — това единствено имаше значение.

 

 

ТАКА вече бях истински Кандидат. През първите дни на подбора изискванията за дисциплина постепенно нарастваха. Ние бяхме разделени на четирийсет групи от по около сто души всяка — Трайбън и аз попаднахме в различни групи. Започнахме да посещаваме Къщите по групи, за да получим инструкции и да държим изпити. В началото всичко изглеждаше изненадващо лесно. Като въведение ни помолиха да напишем къси изложения защо искаме да бъдем Пилигрими. Помня моето почти дума по дума:

1. Преди всичко, защото вярвам, че да извършиш Поклонение е най-хубавото нещо, което може да направи човек. Ние сме длъжни да отидем горе при боговете, да се преклоним пред тях и да научим всичко, което могат да ни дадат. Това е най-святата, най-благородната традиции на нашия народ. Аз винаги съм почитал нашите обичаи.

2. Защото на времето баща ми беше Пилигрим и вярвам, че е възможно и досега да живее в някое от Кралствата на Коза Сааг. За последен път съм го видял като дете и голямата ми мечта е да го срещна отново, когато се изкача на Стената.

3. Прекарах целия си живот с поглед вперен в Коза Сааг, възхитен от нейното величие. Сега искам да премеря сили с планината и да разбера дали ще бъда неин достоен противник.

Изложението беше хубаво. Във всеки случай благодарение на него успях да премина и Второто Пресяване. Деветдесет обаче се провалиха и бяха отпратени. Нямах представа дали заради лошите изложения, или все пак имаше и друга причина. Подозирам обаче, че изложенията нямаха решаващо значение. Задачата на Учителите бе да намират причини и да отстранят толкова от нас, че през следващите четири години да останат точно Четирийсет Пилигрими. Можеха да използват всякакъв повод, за да отстранят някой от списъка.

Последваха религиозните напътствия. Четяхме от Книгата на Първия Катерач, макар естествено да я бяхме чели вече хиляди пъти. Обсъждахме Неговия жизнен път, Неговия конфликт с по-възрастните, Неговото изгнание, Неговото решение да изкачи Стената — нещо неразрешено тогава — нещата, които Той е научил по време на Своето Поклонение. Обогатявахме знанията си за имената и образите на боговете, за техните специфични черти и характерни особености, за да можем — в случай, че ги срещнем по планинската пътека — да сме в състояние да ги разпознаем безпогрешно и да им отдадем нужното уважение. Това се извършваше по следния начин: сядахме като малки деца в една колиба, а представител от Къщата на Светците ни показваше от далече свещените портрети и ние оповестявахме на висок глас имената.

Креш! Тиг! Санду! Селемой!

Чувствах се неестествено отново на училище и мисля, че това се отнасяше и за останалите. Официално бях приключил образованието си през първите си десет години, но тъй като знаехме, че непременно ще срещнем по склоновете на Стената Тиг, Селемой и Санду, слушахме старите притчи и предания отново и отново: как Креш е създал света и го пуснал да плава по Великото Море; как Тиг и Шапър стигнали до втвърдената скала на новосъздадения свят; как изтръгнали Стената от там и я издигнали високо, за да ни направят място да живеем близко до звездите; как след Греха на нашите Праотци, Санду Отмъстителя ни хвърлил от Върха долу в равнините и ни било забранено да се върнем там, докато не го заслужим. Слушахме много и най-различни приказки, които знаехме още от нашето детство.

През първите дни трябваше да посещаваме и други часове, за да получим знания за естеството на Стената. Най-впечатляващо за мен беше колко малко на практика се знае за Коза Сааг, въпреки изминалите хиляди години, през които сме изпращали Пилигрими горе. Разбира се, самите наставници никога не са се качвали на Стената по-високо и по-далече от зоните, разрешени за излети, точно над селището. Според мен няма нищо чудно.

Нашите наставници никога не са били Пилигрими. Знания от първа ръка за необикновените места, където щяхме да попаднем, имаха само Завърналите се. Но от тях не можеше да се очаква, че ще предприемат нещо толкова открито, очебийно и полезно, като например да влязат в класната стая и да ни разкажат какво са преживели. Не, нямаше да го сторят. Надявах се, че за нас ще направят някакво изключение и ще изоставят обичайното си надменно и мистично отчуждение от света, от всичко земно и всекидневно. Но грешах. Завърналите се не споделиха нищо с нас, абсолютно нищо. И така, нашите наставници — едни бъбрещи черноработници от Къщата на Учените ни поднасяха мъглява безполезна смесица от слухове, легенди и предания.

Те ни учеха, че на Стената силата на боговете е огромна и тези, които изживяват своя живот там, се превъплащават изненадващо леко. Учеха ни, че горе всичко е магия, мистерия и загадка, и е извън нашите възможности да го разберем. Предупредиха, че докато се катерим има опасност да се сблъскаме с Огъня на Промяната. Казваха, че самите камъни на Стената излъчват тайнствена топлина, която разпалва мъждукащата тихо и кротко у всекиго от нас искра на Трансформацията в бушуващ пожар, което превръща катерачите в чудовища.

Казваха, че горе всичко е подвижно, че нищо не е ясно определено; че не е такова, каквото съществува в нашите понятия. Било така поради необикновения, тлеещ в скалите огън, който никой не можел да види, но съвсем лесно се усещал.

— Казват, че на Стената реалността се изкривява — тържествено разказваха нашите наставници.

Как следваше да си го обясним? Те не можеха да ни кажат.

— На Стената — обявяваха те — небето понякога е отдолу, а земята отгоре.

Е, добре! Но как да се разбира това? Говореха за чудовища, демони и полубогове, които ни чакат в безбройните Кралства на Стената над линията на облаците. Предупредиха ни за огнени езера и дървета от метал. Разправяха ни за мъртъвци, които ходят с обърнати назад стъпала, а очите им — същински нажежени въглени — гледали изцъклено от тила. Даваха ни да четем Тайната Книга на Мейлат Гакерел. Предполагаше се, че тя е трихилядолетно доказателство от Единствения Завърнал Се, споменал изобщо нещо за онова, с което се е сблъскал при изкачването си по Коза Сааг. Единственият, освен Самия Първи Катерач, естествено. Но за разлика от Книгата на Самия Първи Катерач, която беше изключително ясна и проста в своето повествование за Посещението Му в дома на боговете и в описанието на нещата, на които са Го научили докато е бил там — Тайната Книга на Мейлат Гакерел беше богато украсена притча и поезия: плетеница от фантастични подробности и детайлни описания; загадъчен стил, тъй различен от всякакъв вид съвременна реч, че се налагаше непрекъснато да се ползват бележките и обясненията под линия, изпълнили целия текст. Малцина от нас успяха да прехвърлят повече от дванайсет страници от нея. От там си спомням само за някакви неясни нелепи образи, сякаш обвити в мараня, които нямаха никакъв смисъл. Една изпълнена с вълшебство приказка, разказ за височини, които се превръщали в пропасти; за дъждовни капки, които ставали на ножове; за скали, които танцували и пеели; за демони, които разярено хвърляли един след друг крайниците си по изкачващите се Пилигрими, докато не останели само подскачащите им черепи; за мъдреци, които предлагали съвети как да се изкачваш нагоре по пътя, но изречените думи били на език обърнат отпред назад. Според мен Тайната Книга също можеше да бъде написана на този език — отзад напред и ползата от нея щеше да бъде същата.

Реших, че и часовете на обучение са част от Пресяването. Те имаха за цел да ни стреснат, да ни накарат да проумеем, че никой жител от равнината няма ни най-малка представа какво го очаква нагоре по Стената. Бяхме поразени, че изучаваме просто предания и легенди, неприложими на практика и съвсем естествено само след няколко седмици престанах да им обръщам внимание. Други, които повярваха, че техният живот зависи от това доколко добре са овладели тази купчина глупости, си водеха бележки и много скоро — щом се натрупа огромно количество противоречия, загадки и мистерии — започнаха да се движат със замаян поглед и странни изражения на лицата.

През този период се оттеглиха, почти цяла дузина Кандидати. Повечето от тях си бяха водили бележки. Според мен те си натъпкаха главите с толкова много нелепости за Стената, че просто се уплашиха да продължат.

Имахме и други часове, наистина ценни имам предвид часовете по оцеляване. Учеха ни на различни техники за изкачване и как да се справяме със специфичните условия, за които се предполагаше, че щяха да възникнат в по-високите части на Стената; на хитрости и трикове при лов и събиране на плодове, които трябваше да ни влязат в работа щом свършим взетата от селището храна. И тук наставниците бяха принудени да се осланят на митове и предположения, поради наложената забрана Завърналите се да разказват за своите преживявания от Стената. Но нямаше забрана за катерене по ниските части на Стената. Поне до първата миля — Поста Хитиат. По този начин ни бе разрешено да вкусим малко от онова, което вероятно ни очакваше.

Аз, разбира се, вече се бях качвал до Хитиат. Всички го бяхме правили. Още от малки се промъквахме към Стената. Повечето стояха само по няколко часа, а посмелите рискуваха и оставаха дори и през нощта. Така направих и аз, когато бях на четиринайсет. Тогава ходех с Гали. Току-що бяхме станали любовници и ни забавляваше предизвикателството да правим какви ли не скандални неща. Промъкнахме се до хранилището със свещените предмети, пипахме и разглеждахме някои от тях, откраднахме от съкровищницата на клана на Стената един мех вино за размечтаване, а в една безлунна нощ ходихме да плуваме в Басейна на Къщите Майки. Веднъж казах:

— Искам да се изкача на Стената, а ти?

Тя се засмя:

— Креш! Мислиш, че ме е страх ли?

Гали беше едра, сърдечна и силна като мъж, имаше плътен и дълбок глас и смях, който кънтеше поне през три къщи. Тръгнахме рано една сутрин, минахме край Пазачите на Портата като се отправихме по обичайния път към Гробницата Рощен и разбира се, щом я доближихме, се гмурнахме в непроходимата джунгла зад нея, след това започнахме да се катерим в обратна посока през горската просека, която вървеше паралелно на главния път. Беше ясен ден и още преди да стигнем Поста Глей, се взряхме изумени пред огромния брой Къщи, които се мержелееха под нас. А когато стигнахме до Хеспен, се спряхме за по-дълго до парапета, смълчани и учудени. Пейзажът се простираше под нас като миниатюра. Селището приличаше на детска играчка струваше ми се, че ако протегна ръка, ще го събера в шепата си. Точно под нас се виждаше Къщата на Стената с аленото си замберово дърво по средата, което изглеждаше не по-голямо от кибритена клечка. До нея бе Къщата на Светците, а от другата страна Къщата на Певците, след това Къщата на Лечителите, на Дърводелците, на Музикантите, на Клоуните и на Месарите, разположили се широко на изток и на запад като малки тъмни кръгове пръснати из гората. Далеч напред Къщите най-после свършваха и оттам нататък се простираше само зеленина, а някъде чак на хоризонта, отвъд нашите граници, едвам загатнати се забелязваха чуждите селища.

В този ден аз и Гали отидохме до Поста Хитиат. Пътят ставаше все по-неравен и ние вече губехме търпение. Повърхността на Стената тук беше мека и грапава, дребни камъчета с лек шум се сипеха върху нас. От време на време падаха и по-големи парчета скали, дори няколко каменни блока, които се сгромолясаха застрашително близо до нас и продължиха да се търкалят надолу. Всичко това ни притесни, а и ставаше все по-тъмно. Знаехме, че е лудост да се ходи отвъд Хитиат, долавях, че Гали се страхува, а и тя усещаше моя страх. Но тогава ми хрумна, че ако се предизвикаме един друг, може да отидем отвъд Хитиат. Осъзнах, че ако започнем да обсъждаме авантюрата, наистина ще я предприемем, защото никой от нас няма да иска да признае пред другия своите опасения или слабост.

От пътя, покрит с дребен чакъл, се отбихме към едно равно, покрито с мъх място, откъдето наблюдавахме залеза на Екмелиос и изядохме малките парчета месо и сирене и изпихме виното, което носехме с нас. След това бавно съблякохме дрехите си, изпяхме един на друг песните на Промяната и напуснахме състоянието на безполовост. Легнах върху Гали и потънах в нейното голямо издръжливо тяло като в меко легло. Тя ме прегърна, прие ме в себе си и заедно се впуснахме радостни в безкрайни, сладостни, фантастични Промени.

— Чувстваш ли Огъня на Промяната?

— Не, а ти?

— Мисля, че не е толкова силен така близо до селището, но ме плаши мисълта, че можем да бъдем превърнати в чудовища.

— Дори и да отидем по-нагоре, няма да бъдем трансформирани, освен ако самите не го желаем — успокоих я аз; — Огъня на Промяната не може да те обсеби против волята ти. Само ако нямаш силата да останеш това, което си, можеш да бъдеш трансформиран.

— Откъде го знаеш? Никога не съм чувала някой да говори така.

— Зная! — заявих аз тържествено. Но истината беше, че само предполагах.

Около нас тихо падаше мрак. Бяхме твърде уплашени, за да заспим. Седяхме един до друг в очакване да се зазори и се удивлявахме на пронизителните звуци, които се носеха към нас от островърхите кули и шпилове. Не можехме да ги видим, но всички бяхме слушали ужасните приказки за Ястребите от Стената — толкова големи, че могат да носят Пилигрим в човката си. Но Ястребите от Стената, ако това изобщо бяха те, ни пощадиха и на зазоряване се върнахме в селището. Никой не го беше грижа къде сме ходили. Бащата на Гали беше пияница, а моят бе изчезнал на Стената преди много години. Добродушният Урилийн, братът на майка ми, който се грижеше за мен през детските ми години, никога за нищо не ме е наказвал. Така че никой не ни каза нищо за отсъствието.

С Гали преживяхме голямо приключение в планината. Но нашите тренировки за катерене по Стената през часовете за обучение, бяха много по-тежки от този излет. Вместо да следваме главния или някой от заобиколните пътища, ние трябваше да се движим и да си проправяме пътеки през гори в подножието на Планината. Пълзяхме по колосални скали и възлести коренища на дървета, преодолявахме отвесни скали, влагайки цялото си умение да боравим с въжета, куки и съоръжения, които ни предпазваха да не паднем и да се размажем. Нямаше нито месо, нито сирене, нито вино, и естествено не правехме Промени. Седмично предприемахме поне по едно изкачване, а това беше жестоко и изтощително изпитание. Връщахме се изранени и окървавени. Много се безпокоях за Трайбън, защото беше в друга група и не можех да му помагам. Но той се справяше. Понякога след часовете специално му показвах някои начини за преминаване на различни пасажи, начини за намиране на опора за краката в малките пукнатини или как да търси скални издатини, за да се захваща при придвижването. Катеренето беше не само изнурително, но и много рисковано. По време на петото изкачване Стейл от Къщата на Кожарите се загуби в гората. Търсихме го до полунощ и накрая го намерихме паднал на дъното на една пропаст. Лунната светлина обливаше изпотрошеното му тяло и разсипания около главата му мозък. Навярно в здрача се е разхождал по ръба на пропастта, без да осъзнава какво прави, макар че някой подшушна, че един Шамблър се приближил и го бутнал. Разтреперихме се, защото разправят, че Шамблър е голям колкото кръгла Къща, но не издава никакъв шум в гората и не оставя никакви следи.

Истината така и не се разбра. Но както и да е. Стейл беше мъртъв — първият от нашата група. Но не и последният.