Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (5)

5.

Последният обред в Ложата на Пилигримите се извърши на зазоряване — Жертвоприношението на Свещеносвързаните. Когато процепите се отвориха за последен път, всички бяхме будни и в очакване. Красив млад грезбор със загладен косъм, розови копита и поразително бяла вълна — не като нашите обикновени фермерски грезбори, а от онези чистокръвните в храмовете — се втурна вътре. След него, на златен поднос внесоха сребърен нож.

Знаехме какво следваше да се направи, но така лице в лице с предстоящото, се спогледахме неспокойно. Грезборът изглежда мислеше, че това е игра: сновеше между нас, търкаше муцуна в колената ни и се оставаше да го галим. Тогава Нарил взе ножа и каза:

— Струва ми се, че това е занаят от моята Къща…

— Не — възпря го Мурмут рязко. — Не бива Месар да го прави. Трябва ни нещо по-друго.

Грабна ножа преди Нарил да разбере какво става, вдигна го високо, размаха го тържествено — към единия, после към другия край на стаята — и нареди с гърлен, драматичен глас:

— Доведете ми животното.

Наблюдавах го презрително. Изглеждаше по-скоро надут, отколкото внушителен, но така или иначе, за да извършим Жертвоприношението, се налагаше някой да оглави обреда и той го стори. Киларион и Стам грабнаха клетото животно и го положиха пред Мурмут, изправен в цял ръст по средата на залата. Мурмут държеше ножа така, че той блестеше на светлината от прозореца над главите ни и обяви със силен тържествен глас:

— Принасяме в жертва живота на това същество като знак на Свещената връзка между нас. Знак, че сме оковани с една верига, че всички ще се обичаме, когато се отправим към най-висшето изпитание и че всеки е готов да даде живота си за другите.

После изрече думите от молитвата на Колача, както подобава на всеки Месар, и с много бързо движение направи разрез. Върху гърлото на грезбора цъфна алена черта. Признавам, беше добро и чисто клане.

Видях, че Трайбън гледа в страни, чух задъханото от ужас дишане на Хенди. В това време Мурмут изнесе тялото.

Изредихме се един след друг: топяхме пръсти в кръвта, мажехме скулите и ръцете си, както изискваше традицията, и произнасяхме клетвата, че занапред ще се обичаме в нашето мъчително странстване. Защо трябваше да го правим? Вероятно се страхуваха, че ако не сме дали клетва, можем да станем врагове в планината? Разтърквахме кръвта един в друг — сякаш това наистина щеше да ни обвърже. След време щях да се убедя, че наистина е било необходимо.

— Виж — възкликна Джайв — вратите…

Да. С леко полюляване те бавно се отваряха.

Същата сутрин при излизането от Ложата на Пилигримите не почувствах нищо, абсолютно нищо. Тръгвахме на Поклонение. Прекарах голяма част от моя живот в очакване на този момент. Самият момент се бе превърнал за мен в нещо непостижимо и неразбираемо.

Сетивата ми бяха изострени. Спомням си как прекрачвайки през вратата, ме блъсна горещият влажен въздух, а ярката светлина от Екмелиос прониза очите ми, усетих острия горчив мирис на хиляди влажни, потни тела. Чух песнопенията и музиката. По наблюдателните площадки точно срещу Кръглата Къща на Завърналите се, там, където Трайбън и аз седяхме преди осем години на същия ден и за пръв път дадохме обет, че ще извършим Поклонението, видях лица на хора, които познавах. Милиони дребни детайли провокираха сетивата ми и се запечатваха завинаги в съзнанието ми. Бях като парализиран. Сега аз бях този, който тръгваше в планината.

Тъй като бях от Къщата от Стената, пръв излязох от Ложата и поведох групата Пилигрими в Процесията. Стената естествено, винаги е първа, Певците втори, после Адвокатите, Музикантите, Писарите и тъй нататък — в реда установен преди хиляди години. Понеже Трайбън беше също от Стената, вървеше точно след мен — бе твърде срамежлив, за да бъде пръв. До мене отдясно се нареди единствената избрана жена от моята Къща — Чализа от Лунния клан. Никога не съм я харесвал и сега ние не се погледнахме.

Пред мен улицата беше празна. Всички вече бяха минали: старейшините на Къщите, Завърналите се, Фокусниците, Музикантите и всички останали. Стъпка след стъпка аз поех надолу по улицата към центъра на селището, към площада с дървото замбер с ярките листа, към пътя, който води към Коза Сааг.

Главата ми беше празна. Духът ми — скован. Не чувствах нищо, абсолютно нищо.

 

 

СТАРЕЙШИНИТЕ на всички Къщи чакаха на площада и удряха по замберовото дърво, което звънеше. По каноните на традицията се приближавах поред до всеки, докосвахме върховете на пръстите си като оставях малки петна от кръв: първо Мерибайл, старейшината на моята Къща, после Стен от Музикантите, Гълтин от Адвокатите и така до края в нужния ред. Тук бяха моите роднини, за да се сбогуваме. Прегърнах майка си, но не знам защо тя ми изглеждаше безкрайно далеч, говореше неясно за деня, когато бе стояла край същото ярколисто дърво, за да си вземе сбогом с баща ми, тръгващ на Поклонението, от което не се завърна. До майка ми бе нейният брат — той ме отгледа като баща, ала всичко, което имаше да ми каже беше:

— Запомни, Полър, Стената е Свят. Стената е Вселена.

Е да, Урилийн, така е, но аз предпочитах няколко по-топли думи или поне нещо полезно.

Завършихме обиколката на дървото замбер и поговорихме с всички, дошли да ни изпратят. Озовахме се на другия край на площада и се загледахме в планинския път. Златните килими бяха положени и се стелеха далеч напред като река от разтопен метал. При вида им започнах да се опиянявам от възторг. Чак до костите ме побиха тръпки и за момент си помислих, че ще се разплача. Погледнах към Чализа. Лицето й беше мокро от блестящи ивици като пътеки от сълзи. Усмихнах й се и кимнах към Стената:

— Тръгваме.

И така ние поехме нагоре към земята на мечтите, към мястото на тайните, към планината на боговете.

Стъпка по стъпка, крачка след крачка. Една, после още една и още една и така нататък. От всички страни чувахме окуражителни възгласи, радостни възхвали, звън от тържествена музика. Възгласи долитаха дори отзад, където неиздържалите изпитанията Кандидати вървяха скромно, както изисква традицията, и носеха нашия багаж. Погледнах веднъж крадешком през рамо и останах поразен колко много бяха. Хиляди. В техните очи се отразяваше блясъка на нашата победа. Защо не бяха огорчени, защо не ни завиждаха? Хиляди, които се бяха провалили, а пред тях ние — шепа хора спечелили наградата, за която се бяхме борили.

В ниските части всички познаваха пътя, павиран от памтивека с бели гладки и широки камъни, а палисадата на пътя блестеше от жълти знамена. Като внимавахме да стъпваме само по златния килим на честта, ние минахме през сърцето на селището и се спуснахме надолу до мястото, където пътят първо леко слиза преди да се устреми отново нагоре. Накрая стигнахме до поста Ротен — до Портата. Пазачите ни отдадоха чест и един след друг ние докоснахме с ръка Рощенския километричен стълб, за да отбележим, че напускаме селището и започваме нашето същинско изкачване. Все още бях начело, макар че вече не бяхме строго подредени. Киларион, Джайв и още неколцина избързаха, за да вървят до мен. Чувстваше се, че въздухът вече е по-свеж и по-хладен, въпреки че едва бяхме започнали изкачването.

Коза Сааг изпълваше цялото небе пред нас.

Когато човек стигне до подножието, тя се превръща в целия свят. Престава да се усеща височината й. Издига се просто като стена, Стената, която стои между теб и непознатите пространства на света от другата страна. След време престава да се възприема като нещо вертикално. Тя се разгъва отпред сякаш дълъг криволичещ път — той продължава напред и все напред, и обикновено не се издига така стръмно нагоре, както човек очаква. Пристъпваш, без изобщо да мислиш какво лежи пред теб, защото разбиращ, че ако си позволиш мисъл за друго, освен за следващата стъпка или най-много за по-следващата, ще загубиш разсъдъка си.

Бързо оставихме зад гърба си познатите километрични стълбове: постовете Ащен, Глей, Хеспен, Сент. Всички се бяхме изкачвали някога до тук, по празници: тогава Стената е отворена за свещени церемонии в чест на Този, Който се Изкачи или се бяхме промъквали сами, както Гали и аз направихме. При всеки Пост изричахме кратка молитва, защото всеки символизира определен бог. Продължихме, без излишно бавене. Погледнах Гали, а тя ми се ухили може би, за да потвърди, че си спомня как бяхме идвали до Хитиат като деца и бяхме правили Промените върху легло от мъх. Връщайки се сега към онези дни, сякаш усетих с ръцете си гърдите на Гали, докато езикът й се движеше в устата ми. Питах се дали ще иска да легне с мен тази нощ. За последен път имах контакт с жена преди половин година и в това настроение бях в състояние да направя Промени с всичките двайсет жени от Поклонението, без да се налага да си поема дъх.

Но на първо място беше изкачването нагоре.

Беше лесно и познато. Пътят към Стената под Хитиат е добре поддържан, а наклонът — лек, както на обичайните планинските пътища. Вече споменах, че всички бяхме идвали много пъти тук. Движехме се в стегната група, шегувахме се и се смеехме, от време на време спирахме на места удобни за наблюдение и гледахме как селището става все по-малко и по-малко. Бяхме развълнувани и нетърпеливи, а свежият планински въздух — несравним със задухата на селището. Всичко това ни превъзбуждаше. Спомням си една от жените, мисля, че беше Грисиндил Тъкачката или може би Стам от Дърводелците, дойде при мене и ми каза с ликуващ вид:

— Представяш ли си, ако са ни излъгали и пътят с така гладък чак до Върха! Представяш ли си да сме горе утре след обяд, Полър! Колко хубаво ще бъде.

— Да, колко хубаво ще бъде — съгласих се аз и започнахме да се смеем невъздържано, с което искахме да скрием страховете си. Разбира се, знаех, че скоро пътят ще стане много труден, че най-вероятно само след няколко дни ще открием, че изобщо няма път и ще се наложи да преодолеем с върховни усилия стръмното сурово лице на Стената. Мисля, че и тя го знаеше.

 

 

НА ПОСТА Денбайл трябваше да си получим багажа от нашите носачи. Застанахме на самия ръб на обредния килим, а отхвърлените Кандидати, носили нещата ни до тук, ни подадоха товара, тъй като не можеха да продължат нагоре, защото им бе забранено да стъпят на паветата в тази част на пътя. Моят багаж го бе носила Стрелца от Фокусниците — бяхме правили секс един-два пъти миналата година. Тя стоеше точно на ръба на килима и се пресегна, за да ми го подаде, но тъкмо когато посегнах, се засмя, дръпна се назад и трябваше с усилие да се протегна към нея, за да го достигна. Недъгавият ми крак ми изневери и се олюлях, но успях да се задържа да не падна. Още не бях възстановил равновесието си, а тя ме дръпна с лявата ръка към себе си и ме ухапа отстрани на шията така силно, че потече кръв.

— За късмет! — извика тя. Очите й светеха диво. Очевидно бе дъвкала упойващите листа гейт.

Аз я заплюх. Бе ме накарала да стъпя на килима още веднъж, което беше всичко друго, но не и добър късмет. Ала Стрелца се засмя отново и ми изпрати въздушна целувка. Сграбчих моя денк, а тя отново ми изврати въздушна целувка. После бръкна в пазвата си, извади нещо и го хвърли. Инстинктивно го хванах преди да падне.

Беше малък гравиран идол от бяла кост — Санду Отмъстителя. Очите му бяха яркозелени скъпоценни камъни, а той беше в състояние на пълна Промяна — със силно издаден от слабините пенис. Гледах свирепо към Стрелца и започнах да подхвърлям идола над парапета, но изведнъж чух нейния вик, изпълнен с ужас и страх. Спрях преди да съм го хвърлил. Видях я, че трепери и жестикулира към мен: Вземи го, пази го! Кимнах, внезапно изплашен, въпреки яда си. Стрелца се обърна и затича надолу по пътеката. Яростта ми се върна и за малко щях да хукна след нея да я затъркалям надолу по планината, но се овладях на време.

Тиса Магьосницата видя всичко. Докосна кръвта на врата ми.

— Тя те обича — прошепна Тиса. — Знае, че никога повече няма да те види.

— Ще ме види — сопнах се аз. — И когато се върна, ще я завържа гола на площада и ще я накарам да направи Промените с нейния мръсен малък идол.

Страните на нежната Тиса пламнаха. Тя поклати глава ужасена и направи бърз магьоснически знак към мене, взе Отмъстителя от ръцете ми и го пъхна дълбоко в денка.

— Внимавай да не го загубиш — предупреди ме тя. — Той ще пази всички ни. Много злини ни чакат. — И ме целуна, за да ме успокои, защото треперех от ярост и страх.

Това не бе добро начало.

Носачите си отидоха. Останахме само ние, Четирийсетте. Непостланият път ставаше много по-неравен от пътя извън селището — камъните, нареждани много, много отдавна, се бяха напукали и наклонили под невероятни ъгли, но от моето предишно изкачване с Гали знаех, че много скоро пътят щеше да стане още по-неравен. Денковете ни смазваха с тежестта си: бяхме взели храна за няколко седмици и толкова лагерни принадлежности, колкото можехме да носим, защото съзнавахме, че докато се изкачваме няма откъде да получим каквото и да било. Над Денбайл пътят се спуска в една падина на Стената, раздвоява се и прави завой, така че селището не се виждаше повече — завладя ни усещането, че сме скъсали и последната връзка с нашия дом и започваме да се реем нагоре към празното небе. Постът Хитиат беше мястото, откъдето започват наистина необикновените неща.

Стигнахме го късно след обяд и по всеобщо, макар и негласно решение спряхме, за да обмислим, какво ни предстои да направим.

Трябваше да изберем водач. Всички го знаехме. По време на тренировките ни бяха казали, че е необходимо да изберем водач веднага щом се изкачим над Хитиат, защото иначе щяхме да приличаме на многоглав змей — всяка глава ще дърпа в своята посока и няма да можем да продължим.

Настъпи момент на напрежение, точно както по време на Жертвоприношението на Свещеносвързаните: никой не се чувстваше достатъчно уверен да направи нужното. Спомних си как Мурмут улови момента и стана господар на положението, а нямах намерение да му разреша да го направи отново.

— Е — започнах аз. — Моята Къща е Къщата на Стената. Това е Стената. Мястото на моята Къща. Цял живот съм чакал, за да стигна дотук. Следвайте ме и аз ще ви заведа до Върха.

— Себе си ли предлагаш? — попита Мурмут, така че веднага разбрах, че ще имам неприятности с него.

Кимнах.

— Аз ще му стана заместник — бързо се присъедини Трайбън.

— Ти си от неговата Къща — възрази Мурмут. — Не можеш да му бъдеш заместник.

— Тогава аз ще съм заместник — атакува Джайв Певеца.

— Или аз — допълни Гали от Винарите, от Къщата на Мурмут.

За момент всички се смълчаха. Обади се Стап от Съдиите:

— Щом Полър може да се кандидатира, тогава мога и аз.

Огледа се:

— Кой ще ми бъде заместник?

Някой се изкикоти.

— Кой ще ми бъде заместник? — повтори Стап и лицето му започна да се подува и зачервява гневно.

— Защо не си станеш и заместник, Стап? — подметна Кат.

— Я млъквай!

— Ти на кого говориш…

— На теб! — сопна се Стап.

Кат вдигна ръка, може би не заплашително, но секунда по-късно Стап бе пред него, готов да се бие. Гали го хвана през кръста и го върна на мястото му в кръга.

— Клетвата! — прошепна Тиса. — Помнете, че сме Свещеносвързани!

Изглежда заплахата от насилие между нас й причиняваше болка.

— Някой иска ли да бъде заместник на Стап? — попитах аз. Никой не искаше. Стап се обърна и се взря в Стената над нас. Аз чаках.

— Мурмут — предложи Туйман от Металоработниците.

— Ти избираш Мурмут?

— Да.

Очаквах го.

— Заместници?

Сепил Дърводелеца и Талбол Кожаря станаха заместници. И това очаквах. Тримата бяха неразделни.

— Предложен е Мурмут — обявих аз.

Нали забелязахте как преди избора взех нещата в свои ръце. Нямаше нищо лошо в това. Мой ред бе да водя, а така или иначе някой трябва да го направи, дори когато не е избран водача.

— Има ли други предложения?

Нямаше.

— Тогава да гласуваме — предложих аз. — Тези, които са за Полър да минат от тази страна. Тези, които са за Мурмут — от другата.

Мурмут ме изгледа злобно:

— Не може ли преди да гласуваме, да изтъкнем своите достойнства, Полър?

— Мисля, че може. Какви са твоите, Мурмут?

— Най-малкото два здрави крака.

Беше евтин трик от негова страна и бях в правото си да го ударя без колебание, но знаех, че ако сдържа гнева си, ще обърна нещата в своя полза. Затова просто се усмихнах. А Сепил Дърводелеца се изкиска, сякаш никога не беше чувал нещо по-смешно. Талбол Кожаря — един тип, който не се стесняваше от такива неща, издаде звук подобен на грухтене като най-добро доказателство за своята солидарност с Мурмут.

— Да, прекрасни крака — съгласих се, защото краката на Мурмут бяха дебели и космати. — Ако водачът трябва да мисли с краката си, твоите наистина превъзхождат моите.

— Водачът трябва да се изкачва с краката си.

— Моите ме изкачиха дотук — напомних аз. — С какво друго ще подкрепиш претенциите си?

— Знам да командвам. Давам заповеди, които другите желаят да изпълнят, защото са правилни.

— Да, ти казваш: „Сложете гроздето в тази каца“, „Смачкайте го така и така“. „Сега сложете сока в бъчвите и го оставете да стане на вино.“ Това са чудесни заповеди, когато са на място. Но подходящи ли са да водят едно Поклонение? Подигра се с недъга ми — нещо, за което съвсем не съм виновен — и това доказва, че въпреки положената кървава клетва за единство, не проявяваш много съчувствие. А ако един водач е лишен от съчувствие, какъв водач е той!

Мурмут ме гледаше свирепо, сякаш с радост би ме хвърлил от склона.

— Може би не биваше да казвам това за крака ти. Но как ще се чувстваш на опасните места, Полър? Когато се изкачваш, ще можеш ли да мислиш ясно за всичко, за което водачът е длъжен да мисли, при положение, че всяка твоя стъпка ще бъде скована от физическия ти недъг? Когато Огъня на Промяната започне да ни атакува, ще бъдеш ли достатъчно силен, за да ни предпазиш от него?

— Аз не съм немощен — възразих. — Просто имам недъгав крак.

С голямо удоволствие бих го изритал с него, но се въздържах.

— Що се отнася до Огъня на Промяната, още не знаем дали изобщо съществува, или е само мит. Но ако наистина съществува, е, тогава ще се наложи всеки сам да се защитава. Тези, които не могат да устоят на изкушението, ще останат край пътя, превърнати в чудовища, а останалите ще продължат нагоре към боговете. Така разбирам аз нещата. Искаш ли да изтъкнеш някакви други преимущества в своя полза, Мурмут?

— Мисля, че сега трябва да чуем твоите.

Започнах кротко, като гледах ту един, ту друг от моите спътници Пилигрими.

— Боговете са ме избрали да ви заведа до Върха. Всички го знаете. В една и съща нощ всички сънувахте съня, който сънувах и аз, сън, в който аз бях избраникът. Знаете, че мога да ви водя, че мога да мисля ясно и съм достатъчно силен, за да се катеря. Ако ме последвате, ще ви заведа до Върха. Стига приказки, призовавам ви да гласувате.

— Кой е заместникът — напомни Джайв.

— Стига с това — възропта Тиса тихо.

И ние гласувахме. Мурмут, Сепил и Талбол стояха от едната страна, другите пресякоха границата към мен: трима-четирима много бързо, няколко — след кратко колебание, а после — един голям поток от всички останали. Дори Туйман, който бе предложил Мурмут, го изостави. Нещата бяха решени. Мурмут не направи усилия да скрие яростта си. За момент си помислих, че в озлоблението си ще ме нападне и се приготвих. Щях да подложа недъгавия си крак зад неговия и да го хвърля на земята, после да го хвана за краката, да го завъртя няколко пъти и да натискам лицето му върху камъните, докато не ми се подчини.

Но не се наложи да го правя. Той имаше достатъчно здрав разум да не ми посегна пред останалите, още повече, че гласуването беше без съмнение в моя полза. В края на краищата се приближи към мен и с неохота ми подаде ръка. Усмивката му бе фалшива, а видът му — мрачен. Знаех, че няма да пропусне възможността да ме измести, ако може.

— Добре — заключих аз. — Благодаря на всички за подкрепата. А сега трябва да поговорим какво ни очаква — огледах се и продължих. — Кой е бил над Хитиат?

Чух нервен смях. По време на тренировките всички бяхме идвали дотук, а на своя глава, търсейки си белята, повечето се бяха качвали нагоре по Стената веднъж-дваж, чак до Денбайл, дори до Хитиат. Никой разумен човек обаче, не би се качил над Хитиат. И все пак смятах, че е редно да попитам, макар че очаквах отрицателен отговор.

За мое учудване Киларион вдигна ръка:

— Аз. Ходил съм до Варат, за да видя боговете.

Всички погледи се насочиха към него. Едрият мъж се усмихваше и се наслаждаваше на вниманието, предизвикано от неговото самохвалство. Но някой отново се изсмя, другите подеха и лицето на Киларион потъмня като небе пред буря. Изведнъж стана напрегнато.

— Продължавай — настоях аз. — Чакаме те да разкажеш.

— Отидох до Варат. Видях призрачните същества и направих Промяната с едно от тях. Който не ми вярва, може да дойде да си премери силите с мен — предложи Киларион като силно се изпъчи. Стисна юмруци и засвятка с поглед ту на едната, ту на другата страна.

— Никой не се съмнява, Киларион — успокоих го аз. — Кажи ни кога се случи?

— Когато бях момче. С моя баща. Всяко момче от моя клан се качва тук, горе с баща си, щом стане на дванайсет. Моят клан е кланът на Секирата. — Той продължаваше да гледа кръвнишки. — Мислите, че лъжа, нали? Почакайте и ще видите какво ви очаква.

— Точно това искаме да ни кажеш — подканих го аз. — Ти знаеш, а ние — не.

— Ами — запъна се той внезапно притеснен и несигурен. — Има призраци. Също и бели скали. А дърветата са… е, те са грозни.

Той спря. Търсеше подходящи думи:

— Това е лошо място. Всичко се движи наоколо. Има някаква миризма във въздуха.

— Каква миризма — попитах аз. — Какво искаш да кажеш с това — всичко се движи?

— Неприятна миризма. А нещата трептят. Не знам, те просто се движат.

Горкия глуповат Киларион! Обърнах се към Трайбън и видях как с мъка потиска смеха си. Стрелнах го с гневен поглед. Търпеливо попитах още веднъж как изглежда Варат и той ми отговори точно толкова мъгляво както първия път.

— Лошо място — мърмореше той. — Много лошо място.

Не научихме нищо повече. Каквото и да е видял горе, не можеше да го разкаже, но дори и това беше достатъчно, за да решим първата вечер да лагеруваме на нивото на Хитиат и да изчакаме до сутринта, преди да се впуснем към неизвестните пространства над нас.

И така, озовах се отново на мъхестото поле, където се бяхме забавлявали с Гали преди много време. Но тази нощ, независимо от напиращото желание натрупано през половингодишния ни престой в Ложата на Пилигримите, не правихме Промени. Понякога, когато човек силно е желал нещо, а дълго време е бил лишаван и внезапно го получи, установява, че копнежът му сякаш се е изпарил — така се чувствахме и ние през първата нощ. Бяхме разделени толкова дълго, че внезапното прекратяване на въздържанието изглеждаше твърде силно преживяване. И така двайсетте мъже лагеруваха в единия край на полето, а двайсетте жени — в другия, точно както бяхме разделени в Ложата на Пилигримите.

Струва ми се, че никой не спа добре тази нощ. Някъде високо от планината долитаха ехтящи викове и се превръщаха в зловещи пронизителни писъци: от време на време земята тътнеше, сякаш Коза Сааг искаше с един небрежен замах да ни отърси от снагата си. Както лежахме, от някъде се промъкна студена като смъртта мъгла и ни обгърна плътно. Чудех се дали това не е Огъня на Промяната, който се издига от земята, за да ме изкуши да приема някаква нова странна форма. Но се погледнах, видях, че съм си същия и разбрах, че още няма от какво да се страхуваме.

Посред нощ се събудих внезапно и усетих, че ме изгаря неудържима жажда. Станах и тръгнах към малкото поточе посред мъхеста поляна. Коленичих да пия и на лунната светлина видях във водата отразеното си лицето — цялото сгърчено и обезобразено. Изплаших се, а съзрях и нещо друго: от речното корито, като че ли проблясваха червени очи и гледаха към мен. Стори ми се, че от тях капе кръв. Отскочих бързо назад и изрекох шепнешком една след друга много молитви.

После погледнах през мъглите и видях, че странната Хенди се разхожда край заспалите жени. За миг силно желание ме преряза през слабините и си помислих колко хубаво би било, да изпеем с нея песента на Промяната и да я положа на мъха до мен. Но Хенди ми бе непозната, дори не бях чувал някой да е правил Промени с нея, а сега едва ли беше най-подходящото време да я въведа в това. Взирахме се един в друг през мъглата — лицето на Хенди приличаше на камък. След малко се върнах в моята мъхеста постеля и се отпуснах неподвижно по гръб. Мъглата се разнесе и се появиха звездите. Потреперих и сложих ръце върху моята мъжественост, за да я предпазя от тяхната светлина. Макар че звездите са богове, не всички са благосклонни. Казват, че светлината на някои звезди прави добри вълшебства, а светлината на други е отровна. Нямах представа кои звезди блестяха над мен тази нощ. Жадувах за утрото. Стори ми се, че минаха хилядолетия докато то дойде.