Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kingdoms of the Wall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2007)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Тайнствата на Стената

ИК Сталкер-1993, 1993

ISBN: 954-601-002-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от moosehead

14.

Тази нощ грееха всички луни. При такъв блясък ни беше трудно да заспим, но аз не можех да заспя не поради светлината. Разговорът с Мурмут не ми даде да мигна, мозъкът ми сякаш вреше от мисли. Лежах, мятах се с часове и се чудех, не се ли провалих като водач поради проявената готовност за помирение, поради жеста, който някои можеха да приемат за проява на страхливост или в най-добрия случай за неувереност.

Не! Продължавах да си повтарям. Един водач може само да спечели, когато проявява сговорчивост и благоразумие. Беше по-разумно да неутрализирам и обезоръжа Мурмут с добро, отколкото да оставя сърцето му да продължи да гнои в ярост.

Ала нито едно от тези прекрасни философски заключения не ми помогна да заспя. Лежах като стегнат юмрук и не можех да се отпусна. Не ме свърташе на едно място. Очите ме боляха, а лицето ми гореше в треска. Измъкнах се от постелята и се спуснах към потока да се наплискам.

Разпръснати около огъня, всички вече спяха, всички освен Киларион и Малти — часовите на смяна, но и те изглежда дремеха. Когато минах край тях, ми кимнаха вяло. Завидях на сънливостта им.

Погледнах към другия бряг на потока и видях Хенди — както винаги сама. Неведнъж й бях изтъквал риска от подобно отдалечаване, но тя си знаеше своето и накрая престанах да повдигам въпроса.

Беше будна, нащрек, седеше на рогозката, подпряла брадичка на ръката си и ме наблюдаваше. Очите й проблясваха в светлината на толкова много луни. Спомних си как внезапно, докато ме молеше да се помирим с Мурмут, Хенди бе станала красива, а раменете й излъчваха опияняващо ухание. Взирах се в нея с очакване и безнадеждно се надявах, че ще ме повика. Но тя, разбира се, само отвърна на погледа ми, без да откликне. Тогава си спомних, че в яда си я попитах дали не прави Промените с Мурмут, просто защото бе дошла да се застъпи за него. Усетих как срамът ме прониза светкавица от глава до пети.

Трябваше да залича тази грубост. Макар че не ме бе поканила, нагазих в потока и тръгнах към нея. На половината път се спънах в хлъзгава скала и паднах. В следващия момент лазех в студения поток, проклинайки своята тромавост. Засмях се. В такива моменти смехът е най-доброто нещо. Очевидно, това не беше най-сполучливата вечер за мен и изглежда, че ставаше все по-лошо.

Изправих се, тръгнах напред и застанах пред нея, а от мен се стичаше вода. Тя ме погледна и някакво бързо чувство премина през лицето й. Може би страх? Или нещо друго?

— Говорих с Мурмут, както ти ме помоли — съобщих аз.

— Зная.

— Извиних му се. Не го прие много любезно. Може би и аз не го направих по най-любезния начин. Но сключихме мир.

— Това е добре.

— А утре ще го поканя да участва в нашия съвет.

— Добре.

Не каза нищо повече. Стоях и чаках да чуя още нещо. Чувствах се по-скоро като момче на тринайсет, а не мъж на двайсет, с половината живот зад гърба, какъвто бях.

— Мога ли да седна до теб? — не се стърпях аз накрая.

Стори ми се, че тя леко се усмихна.

— Ако искаш. Целият се мокър. Студено ли ти е?

— Не много.

— Видях те, че падна като прекосяваше потока.

— Гледах към теб вместо в краката си — поясних аз. — Май че беше глупаво. Но точно в този момент бях погълнат от мисълта за теб.

Тя не каза нищо. Очите й бяха неразгадаеми.

Коленичих до нея:

— Нали знаеш, че не исках да те обидя, когато те попитах дали правиш Промените с Мурмут?

— Знам.

— Бях учуден, че си толкова загрижена за Мурмут, след като почти никога не вземаш страна в споровете. Появи се веднага след Грисиндил, а тя прави Промените с него. Дойдохте ми много и в яда си…

— Обясних ти, че разбирам защо го каза. Няма нужда да започващ отново. Само ще объркаш нещата.

Хенди сложи ръка на китката ми. Тя се стегна около мен с учудваща сила.

— Не мога да те гледам как трепериш. Ела вътре при мен.

И отметна горната част на спалната рогозка.

— Наистина ли искаш? — попитах аз. — Ще измокря всичко.

— О, ти наистина си много глупав.

За пет минути втори път се смеех на своята глупост и лазейки се мушнах до нея. Тя се отдръпна в дясната страна на рогозката, за да ми направи място и между нас остана разстояние. Аз не се опитах да го съкратя. Усещах борбата у Хенди между нейното вродено недоверие към другите и огромното й желание да се приобщи, да се разкрие пред някого, да позволи да я прегърнат. Тиса приличаше на нея. Но Тиса беше Санта-Нила, откъсната от всички около себе си поради силата на своето магьосническо изкуство, така че никога не можеше да бъде нещо повече от гостенка в живота на другите. Подозирах, че Хенди се бори да сложи край на своята резервираност, която я сковаваше като затвор и тази борба сигурно не беше лека за нея. Тя бе решила, че е дошъл момента да я прекрати. Бях изумен и благодарен, че ще ме избере. Можеше да поиска всичко от мен: тих разговор, нежна прегръдка или даже Промяна. Обещах си, че ще бъда търпелив и нежен, както само аз умея да бъда. Бях направил достатъчно несръчни неща тази вечер.

Тя лежеше и говореше в мрака:

— Ти не си глупав, Полър. Знам, че се опитваше да бъдеш мил.

Не беше нещо, на което можех да отговоря. Продължавах да лежа тихо до нея.

— Винаги си знаел, че не е имало нищо между мен и Мурмут и че никога не би могло да има.

— Наистина знаех.

— Никога не бих избрала някого като Мурмут за любовник. Твърде много ми напомня мъжете от Типкейн, които ме откраднаха от нашето селище като момиче — тя спря за момент. — Аз никога не съм избирала любовник, Полър.

Погледнах я изумен.

— Никога не си правила Промените? Никога?

— Не съм казала това — отговори тя и аз почувствах, че за пореден път изтърсих глупост. — Никога не съм избирала. Да избереш, означава да изразиш свободата на волята си.

За момент се замислих върху думите й. Изведнъж лицето ми пламна от смущение.

— Искаш да кажеш, че когато си живяла в Типкейн… без твое съгласие… те са те принудили да…

— Да. Само че, моля те, не ме питай за това.

Но аз не можех да престана.

— Как са могли — настоявах аз. — Не е възможно Промените да станат със сила. Как би могло да стане, ако жената не ги желае? — гласът ми беше несигурен и глух.

Какво знаех аз за тези неща! По света имаше повече злини, отколкото можех да си представя и без съмнение някои бяха сполетявали Хенди многократно.

Разбрах, че не бива да я гледам, не желаех да се натрапвам, щом така се срамуваше. Обърнах лице нагоре и се взрях в огряното от луните небе.

— Бях на десет години — започна тя тихо, — в непознато селище. Бях уплашена. Дадоха ми вино, много силно вино. След това вече не бях толкова изплашена. И те започнаха да ме докосват. Заповядваха ми какво да правя, а когато се съпротивлявах, ми даваха още вино. Скоро не знаех къде съм и какво върша.

— Не — протестирах аз. Това е чудовищно. — Никой не може да се отнася така дори с животно!

Притеснявах се за нея, затова продължавах да лежа с лице нагоре, вместо към нея. И тя, както и аз, говорехме към небето, сякаш бяхме безплътни духове, които разговарят. Тя продължи:

— Бях в непознато селище. Те нямаха никакви родствени връзки с мен. Нямах Къща. За тях аз бях животно. Една самка, която може да бъде използвана — изведнъж в гласа й се прокраднаха нотки на страх. — И те ме използваха. Не след дълго не си правеха труда да ми дават вино. Биех се с тях, хапех ги, ритах, но не помагаше.

— И това се е случвало повече от веднъж?

— Аз бях в Типкейн четири години.

— О, господи, не!

— После избягах. Един ден имаше буря, цялото небе се раздираше от светкавици, всички бяха така изплашени, че се разпръснаха и изпокриха — тогава хукнах към гората. Но един все пак ме видя, дотича след мен и ме заплаши, че ще ме убие, ако не се върна с него. Имаше нож. Усмихнах му се, както те ме бяха принуждавали. Махни този нож, казах аз и хайде да направим Промените сега, точно тук, бурята вече отминава, а аз те желая толкова силно. И той се съгласи. Взех ножа и му прерязах гърлото. Три жени от нашето селище ме намериха доста по-късно — няколко дена, седмица или месец, не зная точно, да бродя близо до селището — почти обезумяла от глад и изтощение. Доведоха ме вкъщи. Никой от семейството не ме позна, защото вече бях голяма жена, а не детето, което бяха откраднали. Заради случилото се в Типкейн никой не ме искаше. Първо това ме попитаха — насилиха ли те? — и аз казах — да, да, много пъти. Може би трябваше да излъжа, но как можех да скрия подобно нещо? Пак щяха да ме отхвърлят. Но старейшините дойдоха да ме видят и твоят роднина Мерибайл беше там и каза: „Какво ще правим с нея?“ И тогава старейшината на моята Къща каза…

— От коя Къща? — прекъснах я аз. Осъзнах, че никога не съм знаел от коя Къща е.

— На Светците.

— На Светците? Но…

— Да. Поклонението е забранено за нас. Но старейшината на моята Къща каза: „Трябва да попитаме момичето какво иска“ и аз отговорих: „Да бъда Пилигрим“. Вече не принадлежах на нашето селище, а По-скоро бих се самоубила, отколкото да се върна в Типкейн, какво друго ми оставаше, освен да се кача на Стената? Моето Поклонение вече бе започнало от деня, когато мъжете от Типкейн ме откраднаха и всички го знаеха. И така въпросът бе уреден. Зачеркнаха името ми от списъка на Къщата на Светците — и със съгласието на Учителите от Къщата на Стената се разбра, че аз ще бъда между Пилигримите, когато настъпи моята година. Разрешиха ми да се изкача по Коза Сааг и да се изгубя там. Така че при Пресяването, аз преминавах винаги, защото Учителите знаеха, че бях избрана предварително за Пилигрим. И ето ме тук.

— О, богове — повтарях без да мога да спра — Богове, богове, богове!

С необикновен тънък и лек като звук от въздушна флейта глас, дошъл сякаш някъде отдалеч, тя каза:

— Защо ли ти разказвам всичко това?

— Не зная.

— Аз също. Предполагам, защото трябваше да го разкажа някому.

Усетих размърдване, огледах се и видях, че се бе обърнала към мен, а разстоянието между нас бе по-малко от един дъх. Със същия далечен глас добави:

— Искам да отида при боговете на Върха и да бъда пречистена от тях. Искам да ме преобразят. Искам да ме превърнат в някой друг. Или дори в нещо друго, няма значение. Не искам повече да бъда тази, която съм. Спомените ми са твърде тежки, Полър. Искам да се избавя от тях.

— Желанието ти ще се изпълни. Доколкото знам, боговете ни чакат там, горе, Хенди. Знам също, че те ще ти помогнат, когато стигнем до тях.

— Наистина ли мислиш така? — в гласа й звучеше нетърпение.

— Не. — Думата проехтя зловещо, но не можах да изрека хладнокръвно лъжата.

Можех ли да зная какво ни чака на Върха? Хенди не беше дете. Как можех да я успокоявам с такива сладникави приказки? Поклатих глава:

— Всъщност не мисля така, Хенди, наистина. Нямам представа какво ни чака на Върха. Но се надявам, че боговете са там и че са добри богове и ще поемат болката ти. Моля се да го направят, Хенди.

— Ти си много мил. И честен.

Отново се възцари тишина. После тя каза:

— Често съм се чудела какво значи да избереш любовник за Промените, както правят другите. Да се обърна към някого и да кажа: „Хей, ти, харесвам те, ела легни до мен и нека да си доставим взаимно удоволствие“. Изглежда толкова просто, но аз никога не съм могла да го направя.

— Заради Типкейн.

— Да, заради Типкейн.

Погледнах я. Краят на завивката бе подгънат, на светлината от петте луни видях, че Хенди бе започнала да придобива женствени си форми — бяха се появили гърдите й, кожата й блестеше от лек слой пот, което означаваше, че Промени се извършваха и надолу. Обикновено това е покана за един мъж. Но ако реагирах по обикновения начин, ако я прегърнех, без да ме е помолила, това щеше ли да бъде избор за нея? Вероятно тя не можеше да направи нищо и Промените се извършваха несъзнателно, просто защото двамата лежахме близо един до друг. Вероятно вътрешно отчаяно се бореше, ожесточено се опитваше да си възвърне неутралната безполовост.

Моята мъжественост също се бе проявила и всичко, което можех да направя, бе да се контролирам. Зарекох се да чакам.

Безкрайният момент на моето колебание продължаваше и нищо не се случваше. Ние оставахме близо един до друг, без да се докосваме.

Накрая тя наруши напрегнатата тишина:

— Ти не ме искаш. Заради Типкейн.

— Защо смяташ, че това има някакво значение?

— Те ме опетниха. Покриха ме с тяхната нечистоплътност. Направиха от мен нещо мръсно.

— Те са използвали само тялото ти, Хенди. Тялото ти, не теб. Ти пак си била ти, когато са насилвали тялото ти. Тялото може да бъде опетнено, но духът в него — не.

Тя не беше убедена.

— Ако ти ме искаше, щеше да посегнеш към мен. Но не го направи.

— Не си ме помолила. Не бих го направил, без да ме помолиш.

— Наистина ли?

— Ти ми каза, че никога не си избирала. Опитвам се да те накарам да го направиш.

— Тялото ми избира — призна тя. — И тялото, и аз.

Тя сложи ръце под гърдите си и ги повдигна към мен.

— Какво мислиш, че е това? Откъде мислиш се появиха и защо? О, Полър, Полър…

Това беше достатъчно. Сложих ръцете си върху нейните и известно време придържахме гърдите й двамата, после ръцете й се отдръпнаха. Устните ми докоснаха бузата й и се спуснаха надолу към врата.

— Страхувам се — простена тя.

— Не бива.

— Но аз не знам как трябва да го направя. Знам само как да легна и да бъда използвана.

— Само си мислиш, че не знаеш. Прави каквото ти е приятно и всичко ще бъде наред.

Ръката ми се спусна под корема й, към топлата част между бедрата й. Тя беше готова.

— Страхувам се, Полър — повтори тя.

— Искаш ли да си отида?

— Не, не…

— Тогава от какво се страхуваш?

— Че няма… да ти бъде хубаво…

— Не мисли за мен. Нека бъде добре за теб.

Тогава тя направи нещо много странно — смъкна се в долната част на рогозката, сложи ръка върху недъгавия ми крак и в началото плахо, а после по-смело галеше глезена ми възможно най-нежно. Никой преди това не бе правил така и това ме изуми. Аз почти се измъкнах от нея, но изведнъж разбрах какво искаше да ми каже с това докосване: че приема моите дефекти, както аз приемам нейните, моите — на тялото, а нейните — скрити в душата й. Беше един вид обяснение в любов. И така, още миг-два й позволих да гали глезена ми, а после нежно я придърпах към себе си, озовахме се лице в лице, усмихнах й се и й кимнах в тъмнината. Очите й блестяха. Видях в тях страх, но също и желание.

— Полър?

— Да?

— Полър…

— Да, да.

За момент си представих как мъжете от Типкейн са стояли в кръг около нея, наливали са я с вино и са се смеели, когато се е напивала. Ядосан отхвърлих картините. Те не трябваше да бъдат в съзнанието ми, за да може и тя да се освободи от тях.

Покрих я с тялото си.

— Полър — прошепна тя нежно.

— Да.

— Полър. Полър. Полър.

 

 

СЛЕД ТОВА се окъпахме в потока. Тя беше тиха, спокойна, очевидно щастлива. Когато правиш Промените, се издигаш над затвора на твоята самотна плът, отиваш чак до боговете и за известно време се чувстваш един от тях, макар че много бързо трябва да се завърнеш. Надявах се, че същото беше изпитала и Хенди. Не я попитах нищо, не я попитах и как се чувства сега, не защото се страхувах да не получа неприятен отговор, а защото исках да оставя момента сам за себе си без да го обясняваме, без да го анализираме. Тя знаеше какво беше изпитала и аз знаех за себе си. Това беше достатъчно за всеки от нас.

На следващия ден изглежда всички знаеха какво се бе случило между Хенди и мен. Сякаш през нощта бяха стояли строени в редица край потока и ни бяха наблюдавали. Имаше леки усмивки, загадъчни и разбиращи погледи. През деня Хенди и аз със сигурност не бяхме дали повод с поведението си за това. Както обикновено тя вървеше в края на групата и почти не ми проговори, а и не ме поглеждаше през почивките, когато всички се събираха заедно. Тя знаеше и аз знаех и това беше достатъчно за нас. Но и другите знаеха. В групата на Пилигримите има много малко тайни. Съмнявам се, че са ни шпионирали, по-скоро, предполагам, че около Хенди и мен имаше аура — сияние, излъчвано от хора, съзнателно стояли на разстояние един от друг дълго време и после позволили си да се съберат. Такива неща винаги се проявяват. Напрежението във въздуха не може да бъде скрито; има излъчване и всеки опит да бъде скрито само ще го кара да свети още по-ярко.

Чудех се какво ли си мислят онези, с които бях извършвал Промени. Винаги се намира някоя да твърди, че имало нещо особено в това да правиш Промените с водач. Те ценят това като проява на благоразположение. Щеше ли да има негодувание, че започвам нова връзка, която обещаваше да бъде по-различна от досегашните? Надявах се, че не. Но и да имаше, какво от това. Не дължах нищо на никоя. Не бях извършил церемонията на Печата с нито една и не възнамерявах да го направя. По време на Поклонението срещаш някого, харесвате се, правите Промените и се разделяте. Може да се събирате пак за известно време и да правите всичко това отново. Така беше за мен с Гали, със Стам, с Марсиел, с Мин, с Тиса. Без обвързване. Без ангажименти. Бях веднъж с Гали, а после с Тиса, с една или с друга. А сега бях с Хенди и толкоз. Така стоят нещата. Може би някой ден щях да се свържа завинаги с Хенди, когато не сме вече на Стената. А може би не. Кой можеше да каже? Кой знаеше дали изобщо щяхме да напуснем Стената? В този момент ние бяхме на Стената. И това беше най-важното. Докато се изкачваме, животът ни всеки миг виси на косъм. А ние може да се изкачваме безкрайно. Същия ден се обърнах към Мурмут, както си бях обещал да направя.

— Планът ми е да потърся излаз нагоре между тези два върха. Струва ми се, че в падината между тях редицата от дървета показва воден път и бихме могли да го следваме. Как смяташ?

И аз посочих на слука към две отдалечени назъбени червени скали. И двете имаха ивици зеленина по стръмните склонове. Дивите грезбори нямаше да могат да изкачат този склон. Ние също. Във всеки случай не без криле, които да ни издигнат до върха.

— Ами — започна Мурмут и от неговото колебание веднага разбрах, че няма идея как да продължим. — Може би си прав, Полър. Но ще ти кажа нещо, аз зная малко небесна магия и направих заклинание, което ме накара да видя нещата по съвсем друг начин.

Мисълта, че флегматичният дебелобузест Мурмут Винаря практикува небесна магия или въобще някакъв вид магия, ме накара да се изсмея почти на глас. Естествено, че да се правят заклинания е присъщо на Къщата на Магьосниците и на никой друг. Но аз полагах усилия да бъда сговорчив, както между впрочем и той. Така че вместо да изпръхтя насмешливо, просто предложих:

— О, и тогава кой път ще посочиш?

Той се стъписа. Мисля, че не очакваше въпросът да му бъде поставен така ребром, тук, сега и веднага.

— Онзи — кимна той след малко на изток. Встрани от посоката, която аз бях определил. Той налучкваше сляпо в тъмнината, точно както бях направил и аз.

— Виждаш ли онази стърчаща като копие планина с тесни рамене, с нещо като седло и пътеката над нея? Ако стигнем седлото, можем да препуснем право към небето. Така казва заклинанието, което направих.

— Тогава това е пътят, по който ще поемем — отсякох аз и той ме погледна като ударен от гръм.

Какво имах да губя? Ако пътят на Мурмут се окажеше правилен, тогава най-после щяхме да се освободим от тревистата долина и да продължим изкачването — единственото нещо, което действително имаше значение. Ако небесната магия се окажеше глупост, както подозирах, е, тогава поне никой нямаше да каже, че целенасочено лишавам Мурмут от възможността да даде далновиден съвет, за да подчертая собствената си неотразимост. И така, събрах цялата група:

— Сменяме курса на пътя. Небесната магия на Мурмут ни казва, че трябва да се изкачим по планината с форма на седло. Ще се опитаме и ако се окаже, че заклинанието е отворило за нас верния път, всичките заслуги ще бъдат на Мурмут.

И направих към него жест, сякаш беше извора на мъдростта. Той се усмихна, кимна и помаха с ръка, като че току-що бе избран за старейшина на Къща. Но лицето му почервеня и аз долових, че бе схванал моя ход и сега ме мразеше повече от преди. Така да бъде. Той искаше да води. Дадох му този шанс.