Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (16)

16.

Те се взираха ту в мен, ту в него и пак в него. Искаха да видят как ще реагирам. От блясъка в очите им, от тръпнещото очакване в лицата им разбрах, че по някакъв магически начин, този отблъскващ странник ги бе омаял, бе ги спечелил през краткото време на моето отсъствие. В него имаше нещо тъмно, страшно и свирепо, което ги привличаше. Трудно може да се устои на очарованието на мрака.

Кожата ми настръхна — усетих приближаването на страшна гръмотевична буря. Ако пред мене стоеше наистина Транс, а не демон с неговото име, той наистина е бил дълбоко увреден. Но независимо от пораженията, виждах, че притежава огромна сила, макар, може би, сила от друг вид. Възможно беше сега дори да е по-силен поради нанесените увреждания. Това го правеше непрогнозируем и следователно опасен.

За известно време се оглеждахме като борци пред първия рунд. Да проникнеш в неговите мрачни, различни по цвят очи беше все едно да надникнеш в бездна.

Съобразих, че ако се поколебая, той ще се възползва по някакъв начин. Затова поех сухата му люспеста ръка, стиснах я здраво и се представих много официално:

— Казвам се Полър, син на Габриан, син на Дрок. Аз съм водачът на тези Четирийсет, идваме от Джесподар, за да извършим Поклонение. Какво търсиш тук?

— Аха — отговори той провлечено, сякаш откри нещо смешно в думите ми или в начина на изразяване. — Мисля, че те помня. Полър. Да, малко, слабо, недъгаво дете, вреше се навсякъде и вършеше безброй пакости. Прав ли съм? А сега си водач на Пилигрими! Какви ли изненади не ни носи времето!

Чух нервния смях на моите спътници. Не бяха свикнали да слушат как някой ми се подиграва. Но аз запазих самообладание и вперих очи в неговите.

— Да. Аз съм Полър. А ти наистина ли си Транс?

— Казах ти, че се казвам така. Защо се съмняваш?

— Спомням си Транс. Видях го как излезе от Ложата на Пилигримите и се затича нагоре по улицата. От него струеше светлина — същинско слънце. Красив като бог.

— А аз не съм, така ли?

— Ти нямаш нищо общо с него. Ни най-малко.

— Е, щом е така, значи сигурно съм много грозен. Очевидно откакто дойдох в тази планина, съм претърпял някои неприятни промени. Ако сега не съм толкова приятен за гледане, колкото бях, моля да ми простиш, че осквернявам очите ти, приятелю. Простете ми всички.

И той изискано направи малък поклон към другите, което предизвика неспокойни усмивки по лицата им.

— Но аз съм Транс, син на Тимар, също Пилигрим от Джесподар.

— Може би да, може би не.

— Ако не съм Транс, тогава моля ви, кажете ми кой съм?

— От къде да знам? Може да си всеки. Или всичко. Демон. Призрак. Някой от боговете, който се прикрива.

Той ми отправи една от смъртоносните си усмивки.

— Да — съгласи се той. — Може би да. Например Санду или Селемой на всички слънца. Но всъщност съм Транс, син на Тимар Дърводелеца, син на Дионедис.

— Всеки демон може да издекламира родословното дърво на Транс — възразих аз. — Но това няма да направи от него Транс.

Странникът изглежда се забавляваше или вероятно вече му бе омръзнало от моята твърдоглавост.

— С твоите аргументи никой никога не може да те надвие в нищо, нали? Аз мога да изредя имената на десет поколения мои предци, имената на двайсетте Къщи от селището, имената на моите Четирийсет или каквото още ти хрумне да ме попиташ. Но ти пак ще твърдиш, че съм демон и целя да те измамя. Е, добре тогава. Вярвай или не вярвай. Все ми е едно. Но ти заявявам, че съм Транс.

Погледнах към Кат:

— Откъде се появи този човек?

— Той просто изникна между нас — обясни Кат. — Сякаш изскочи изпод земята.

— Само демон би го сторил — натъртих аз, без да свалям поглед от странника.

— Може и така да е — примири се Кат. — Минута след като тръгна, а ние останахме да те чакаме, той вече беше тук: „Аз съм Транс от Джесподар — представи се той. — Някой от вас чувал ли е за Джесподар?“ и когато му казахме, че сме Пилигрими от там, той започна да се смее като луд, да подскача и да танцува. После изведнъж стана сериозен и мрачен, хвана ме за китката с една ръка, а Гали — с другата и попита: „Кой тогава си спомня за Транс? Ако наистина сте от Джесподар, вие ще си спомните за Транс.“ И Гали обясни: „Когато ти тръгна, ние бяхме малки деца. Затова не те помним много ясно“. Той се засмя и я придърпа силно към себе си, целуна я и я ухапа по бузата, а после заповяда: „Сега вие ще си спомните за мен“. После тя го попита за по-големия си брат, който беше в същите Четирийсет, заедно с Транс, и той добре знаеше името на брат й, но каза, че няма представа какво е станало с него, което накара Гали да се разплаче. После поиска вино. Казах му, че нямам. Той се ядоса много и отново настоя, че е Транс от Джесподар. А Мурмут отговори: „Транс или не, нямаме вино. А после…“

— Достатъчно — прекъснах го аз.

Докато Кат декламираше, странникът стоеше близо до Тенилда, Грисиндил и още няколко жени и се чудеше.

— Много е променен, много се различава от онзи Транс, който аз помня, ако действително е Транс. Разказа ли ви какво се е случило с него?

— Не.

Не можех да освободя съзнанието си от спомена за атлетичния Транс с цялата му божествена красота, нито пък можех да се примиря с вида на това съсухрено зловещо променено същество. Освен огромната й височина и широките рамене, едва ли нещо в тази човешка развалина оправдаваше твърдението, че е Транс. Макар че не бях от лесно плашливите, докато го гледах да стои сред жените, нещо в мен се сви, нещо подобно на страх. Той носеше лудост и някакъв странен бяс, които не се долавяха веднага. Ако наистина беше Транс и бе преживял всичките тези години на Стената, можеше да ни помага за пътя в новата територия, където се озовахме, а може би нямаше да е полезен. Но със сигурност щеше да ни създава грижи. Разбрах колко много желаех да не го бяхме срещали.

Сега се приближаваше към мен под ръка с Тенилда. Сладката Музикантка изглежда с радост би се върнала отново на платото, отколкото да бъде тъй близо до уродливото същество, което твърдеше, че е Транс.

Той се наведе към мен:

— Твърдят, че нямаш вино, Полър. Така ли е?

— Виното отдавна свърши.

— Но ти сигурно имаш малко — той намигна с безжизнено студено око, без чар или закачка. — Скрито някъде за твоя употреба, а? Хайде, приятелче, раздели виното си с мен преди да тръгнем заедно нагоре. В името на стария Транс. Да вдигнем тост за нашия успех.

— Нямаме вино — повторих аз.

— Разбира се, че имате. Зная, че имате. Разбираш ли колко време мина, откакто не съм пил нищо прилично? Или как съм страдал съвсем сам тук, в тази планина, Полър? Така че, извади виното и хайде да пием.

Тонът му беше равен и това смекчаваше настойчивостта на думите му. Знаех, че просто ме изпитва. Опитваше се да разбере колко голям натиск може да упражни върху мен. Най-вероятно изобщо не му се пиеше вино. Той отново намигна фалшиво и ме сръга заговорнически, но някак неубедително.

— Само двамата, ти и аз. Ние сме братя по недъгавост, нали? Виж, виж, моят даже е по-зле от твоя!

— Транс, когото помня, имаше два здрави крака — не отстъпвах аз. — Освен това вино няма.

— Ти все още не вярваш, че съм този, който ти казвам.

— Мога да съдя само по думите ти.

— И аз мога да съдя само по твоите думите, че нямаш вино.

— Няма вино.

— А аз съм Транс.

— Тогава ти си Транс, преобразен до неузнаваемост — примирих се аз.

— Е, така е. Но Коза Сааг е място, където се извършват трансформации. Трябва винаги да го имаш предвид, приятелю. А сега кажи за виното…

— Ще ти го кажа още веднъж и повече няма да повтарям. Вино няма.

Изгледа ме скептично, сякаш смяташе, че ако ме притисне достатъчно, ще му донеса съд с вино от някакъв таен запас. Но таен запас нямаше и аз го погледнах така непреклонно, че той разбра — или няма да му дам вино, или по-скоро не мога да му дам.

— Е, добре — съгласи се той, — щом казваш така, сигурно е вярно. Няма вино. Разбрахме се за това. А аз съм Транс. За това също се разбрахме. А? Добре. Добре. Сега за какво ще говорим?

 

 

ДОСТАТЪЧНО се разправях с този човек пред останалите. Посочих му едно открито място встрани от пътя. Там можехме да се усамотим и да продължим разговора на четири очи. Той помисли за момент, кимна и ние се отдалечихме — двама недъгави един до друг — за да се уединим и да поговорим. Както каза той, кракът му беше много по-деформиран от моя. Куцаше толкова силно, че се гърчеше и залиташе. За да се придвижи напред правеше полукръг около себе си и аз трябваше да забавя крачка, за да се съобразя с него.

Наблизо намерихме паднала продълговата скала и я използвахме за пейка, седнахме с лице един срещу друг. Поколебаех се малко докато подреждах мислите си, но той ме изчака да започна аз. Вероятно вече изпитваше в някаква степен уважение към мен.

— Добре — обадих се най-после. — Защо си дошъл? Какво искаш от нас?

Очите му светнаха. За първи път в тях имаше истински живот, а не просто сила.

— Искам да се присъединя към твоите Четирийсет. Искам да се кача с теб до Върха.

— Защо мислиш, че е възможно?

— Защо ли? Ти ме взимаш, вървя с вас, деля вашите несгоди, качваме се до Върха заедно.

— Но Четирийсет си е Четирийсет. Ние сме се клели един на друг, както без съмнение знаеш. Не можем да допуснем пришълец в групата.

— Разбира се, че може. Просто го направи: „Ето Транс, можеш да се присъединиш към нас“, или „Бъди един от нас“ — така трябва да кажеш. Това е всичко. Ние сме тук високо, където клетвата едва ли има някакво значение. Клетвата е за деца, а тук залагате живота си. Мога да ви бъда извънредно много полезен. Познавам много от Кралствата пред вас, за които вие не знаете абсолютно нищо.

— Може би е така. И въпреки всичко…

— Чуй, Полър, ще ви бъда водач. Ще се възползвате от моите знания. Те не са придобити лесно, но вие трябва само да ги поискате. Ще ви преведа през пътища, които заобикалят препятствията. Ще ви предпазя от грешните посоки. Ще ви направлявам по безопасни места. Защо трябва да страдате, както страдах аз?

Имаше логика. Но при нашето обучение не бе споменато, че по време на изкачването може да бъде приет нов член в групата. Изглеждаше почти богохулство този мрачен, неспокоен странник да бъде между нас и тази мисъл далеч не ми бе приятна.

— Ти си имал своите Четирийсет — съпротивлявах се аз. — Защо след толкова много години си стигнал само до тук? Защо не си се изкачил с тях по-нагоре?

— Не можах. Останах сам.

Нищо не беше останало от неговата група, от Четирийсетте, тръгнали така храбро в годината, когато бях на дванайсет.

Транс ми довери, че в началото на изкачването го избрали за водач, провъзгласили го с всеобщо одобрение. Но доколкото разбрах от някои намеци, не е бил много несговорчив — непостоянен, сприхав и груб — и скоро някои започнали да се измъкват по един, по двама и потъвали в нощта. Останалите, макар че не оспорвали водачеството на Транс, постепенно се поддавали на волята на Стената и изчезвали ту в едно, ту в друго Кралство и повече не продължили. Накрая той останал сам. През всичките години бродил на това и на съседни нива на Стената — нито се изкачвал, нито слизал много надолу, главно стоял тук, движел се в кръг, безцелно скитал в тази безрадостна земя на назъбени червени скали. Някаква лудост бе замъглила разсъдъка му. За дълго време забравял кой е и какъв иска да бъде. Понякога виждал да минават наблизо други групи Пилигрими, последните няколко минали по пътеката, но той се скрил от тях като диво животно, в каквото всъщност се бил превърнал. През всички сезони на годината спял на открито. Огромната сила, благодарение на която бе станал изключителен атлет, сега му бе послужила. Издръжливостта му била огромна, но той прекарвал дните си в продължителен, мъгляв сън. От време на време мислел да възобнови Поклонението или да слезе долу в селището и да заживее в Кръглата къща на Завърналите се. Но не направил нито едното, нито другото. Сухата, безплодна зона на Стената бе станала негов дом, негов свят. Наистина бил забравил защо въобще е в планината, но сега — натърти той, като ни видял да прехвърляме седлото към ливадите, си спомнил, че целта е да се изкачи, да стигне Върха. Очевидно тази мисъл го бе обсебила. Той не говореше нищо за боговете, за придобиване на мъдрост, за изпълнение на древен обет. Силното желание да стигне Върха се беше зародило у него от само себе си. Престоят на това ниво на Стената му бил достатъчен и сега бе време да се придвижи напред. Но разбрал, че е невъзможно да се придвижи далече сам. И сега искаше да стане нов член на нашите Четирийсет, закален от опита, запознат с много от предстоящите за нас опасности. Ако го вземехме с нас, той щеше да се отблагодари, като ни помага да избягваме капаните напред, но ако решим иначе, желае ни всичко добро и ще чака да пристигне следващата група Пилигрими.

Замълча. Почти с безразличие чакаше да проговоря. След малко аз отбелязах:

— В целия дълъг разказ не спомена нищо как са станали промените с теб. Къде и как.

— Толкова ли е чудно? Навярно знаеш, че Коза Сааг е място, където невнимателните са изложени на големия риск да бъдат трансформирани. Впрочем и внимателните — също.

— Да — съгласих се аз. — Зная. Под нас, в Първото Кралство, Кралството на Размекнатите, видях как става. И ти ли там…

— Не, не там — тросна се той обидено. Сянка премина по изкривеното му лице. — Стана по-нагоре. Минах през Първото Кралство без никакви затруднения. Кой би искал да живее в тази нещастна земя и да боготвори демони-кръвопийци? Аз не съм Размекнат, Полър. Те не са нищо повече от скотове, както сигурно си забелязал. Не, не, аз съм от Трансформираните. Стана по моя собствена воля, като мислех, че това ще ми донесе преимущества.

Разликата между Размекнат и Трансформиран ми изглеждаше много тънка, какво значение имаше коя дума ще се използва? И в двата случая, ако се оставиш на Огъня на Промяната, означава ужас и осакатяване. Но аз подминах този въпрос.

— Ще ми разкажеш ли? — полюбопитствах аз.

— Това се случи в Кралството на Кавнала — Трансформацията с мен стана там. Бих казал, тази частична Трансформация, защото тя остана недовършена и затова изглеждам така.

— Кавнала? — това име не ми говореше нищо.

— Да, Кавнала. Съвсем скоро ще разбереш кой е Кавнала, приятелю. Ще имаш шанса да се срещнеш с Кавнала лично и да чуеш неговата песен. Ако не си достатъчно внимателен, скоро ще се намериш в клопката на изкушението и ако му се отдадеш, както направих аз, ще се присъединиш към легионите от Трансформирани.

Спомних си безмълвния глас, който Трайбън и аз бяхме чули по пътя тази сутрин, това прелъстително мъркане в главата, което ни приканваше напред. Дали пък не беше Кавнала? Много вероятно да е той. Но ние обърнахме гръб на примамливия глас без затруднение.

— Съмнявам се — вметнах аз. — Не мога да бъда прелъстен толкова лесно.

— О, такъв ли бил случаят, Полър? Наистина ли? — той се усмихна.

С тази негова снизходителна усмивка ме караше да се чувствам като дете.

— Е, вероятно. Изглеждаш малко необикновен. Но съблазнените от Кавнала са много, бъди сигурен. Аз съм един от тях.

— Разкажи ми.

— Всяко нещо с времето си. Нека застанем пред портите на това кралство. А сега ще ти кажа, ти вече го подозираш, че моята трансформация е най-голямата грешка в живота ми. Мислих си, че ще съумея да изиграя играта по правилата на Кавнала и да спечеля. Всъщност вярвах, че ще стана Крал на тази планина. Когато разбрах, че греша, успях да избягам, но не са много тези, момчето ми, никак не са много. Във всеки случай аз успях, но бях превърнат в това, което виждаш пред себе си — Промяна на формата, от която връщане назад няма.

Очите му се забиха като свредели в моите. Не пропуснах да отбележа покровителственото „момче“, но реших да пропусна и това край ушите си.

— Кавнала пее много изкусително — предупреди ме той. — Твърде късно се научих как да не го чувам.

— Далече ли е този Кавнала? — попитах аз.

— Неговото владение е в съседното Кралство. Ще бъдете там много скоро.

Значи бях чул гласа на Кавнала.

— И преди да усетиш какво става — предупреди Транс, — твоите хора ще се подредят в колона и ако не ги предпазиш, ще се подложат на трансформацията. В царството на Кавнала изгубих по-голямата част от моите Четирийсет. А както виждаш, едва не загубих и себе си. Много от Поклоненията са провалени именно в това кралство. Там Огъня на Промяната е много силен — извира от земята, издига се нагоре и покорява всичко, което не му се противопостави.

— В такъв случай сигурно ще тръгнем по друг път — веднага реагирах аз. — Има и други пътища към Върха.

— Не, нямате друг избор, освен да вървите по този път. Повярвай ми. Аз знам. Минавал съм многократно по тези пътища, момче. Ако искаш да стигнеш Върха, това е единственият път и той минава през Кралството на Кавнала. След това на Сембитол, а после Кралството на Квуз.

Сембитол, Квуз — за мен тези имена бяха само звуци. И аз още веднъж се убедих, че в селището не ни бяха научили на нищо. На нищо.

— Как мога да съм сигурен, че няма безопасен път? — настоях аз.

— Бил съм навсякъде, видял съм всичко и зная по кой път трябва да тръгнете.

— Ами ако ни лъжеш? Ако си дошъл при нас, изпратен от Кавнала, за да спечелиш доверието ни и да ни отведеш право в ръцете му?

Той пламна от ярост. Изглежда за пръв път захвърли всички маски и се разкри като истински мъж — измъчен, гневен, изтерзан. Плю, размаха ръце нагоре, скочи на крака и тръгна, куцайки с характерната си залитаща походка, резултат от недъгавия му крак, походка, пред която моята изглеждаше танцова стъпка. Обърна се да ме погледне отново и очите му блестяха от ярост.

— Какъв глупак си, момче! Колко безсмислена е дребнавата ти подозрителност! Е, щом мислиш че съм шпионин, върви нагоре без мен! Отиди в пещерата на Кавнала, целуни го по бузата, прошепни му, че Транс му изпраща поздрави! Виж какво ще стане с теб, когато се издигне Огъня на Промяната. Ще разбереш какви чудновати трансформации ще те завладеят. Или не, тръгнете по съвсем друг път, щом искате да избегнете страната на Кавнала. Тръгнете нагоре по склона на изток, където ви чака врящото езеро. Изкачете се нагоре на запад, в страната на тъмнопийците. Прави каквото искаш, момче. Прави каквото искаш! — той се засмя горчиво.

— Изпратен от Кавнала? Да! Да, разбира се, точно така! Колко далновидно от твоя страна да ме разкриеш! Виждаш ли колко красив ме е направил Кавнала? И от благодарност възнамерявам да му доставя всичките твои хора, за да бъдат разкрасени и те!

Презрително махна с безформената си ръка:

— Прави каквото искаш, момче — и ми обърна гръб.

След известно време се обадих много тихо:

— Какво искаш от нас, Транс?

— Вече ме пита и аз ти отговорих.

— Да се изкачиш на планината с нас? И това е ли всичко?

— Нищо повече. Бродя по тези места повече години, отколкото мога да си спомня. Живях толкова дълго в собствената си компания, че не мога да понасям дори шума от дишането си. Искам да се движа напред. Не мога да ти обясня защо, но искам. Вземете ме с вас и аз ще споделя всичко, което зная за Кралствата пред нас. Или ме оставете и тръгнете сами, ако можете; аз ще тръгна по своя път и толкова. Не ме е грижа. Разбираш ли? Аз съм над всякакви грижи, момче! — той поклати глава. — Изпратен от Кавнала, казва той!

— Ще трябва да гласуваме — отстъпих аз. — Сам не мога да реша.

 

 

СПОРОВЕТЕ бяха трудни и разгорещени. Транс едва ни поглеждаше, прислонен зад ръба на една скала за да не чува, докато се разправяхме. В началото бяхме разделени почти по равно. Накса, Мурмут, Сепил и Кат говориха най-ревностно против присъединяването на Транс към нас, а Марсиел, Трайбън, Тил и Брес Дърводелеца бяха за него; останалите се люшкаха насам-натам в зависимост от аргументите на последния оратор. Мурмут — най-силният глас на опозицията — изтъкна, че Транс е луд демон, ще създаде безредици и ще ни отклони от главната цел. Трайбън, който по своя тих начин водеше другата страна, допусна възможността Транс да е луд, но подчерта, че за разлика от всички нас, е видял какво има над тази височина на Стената и че сме длъжни да го използваме за всяка информация относно тези напълно неизвестни за нас региони.

През цялото време играех ролята на умиротворител: призовавах другите да изразят мнението си, а самият аз се въздържах. Това до голяма степен се дължеше на обстоятелството, че не бях сигурен — донякъде клонях към гледната точка на Мурмут, макар да схващах, че аргументите на Трайбън са разумни; изглеждаше ми подозрително, че в един спор съм на страната на Мурмут, а не на страната на Трайбън, затова не знаех какво да кажа. Преди да свикам събранието, се консултирах с Тиса, но тя ми обясни смутено, че тук нейната магия не се получавала — намирала Транс за толкова странен и ужасяващ, че имала огромни затруднения да разчете душата му. Това само по себе си беше основание да му забраня да се присъедини към нас, но Тиса не изрази такова нещо по време на обсъждането.

Помолих за предварително гласуване, необвързващо, само да разберем настроенията и то беше осем на осем, повече от половината се въздържаха.

Грисиндил, която мълчеше досега, изказа мнението си:

— Ще бъдем глупаци, ако не го вземем с нас. Както подчерта Трайбън, той знае нужни за нас неща. И колко вреда може да нанесе един човек, ние сме толкова много?

— Да — присъедини се Гали, тя също не бе взела отношение до този момент. — Ако ни създава неприятности, винаги можем да го убием, нали?

Чу се всеобщ смях. Но аз оцених, че гласовете на тези две силни, здравомислещи жени сториха твърде много, за да наклонят везните. Мурмут също го долови, той ругаеше, крачеше и гледаше злобно Грисиндил, та тя все пак му беше любовница и въпреки всичко взе страната на Транс.

Тогава Хенди погледна към мен:

— Какво мислиш ти, Полър? Не каза нищо досега. Защо не споделиш идеите си с нас?

Неколцина ахнаха. От нейна страна беше смело да ме предизвика, особено след като всички знаеха, че отскоро Хенди и аз сме любовници. Бях раздразнен, че ме провокира и я изгледах неспокойно, но видях как очите й светят от любов. Тя нямаше намерение да ми навреди. Просто гледаше на мен като на водач и ме подканяше да изпълня своите задължения към групата.

Всички ме погледнаха. Започнах бавно — налучквах пътя в дебрите на обърканите си мисли.

— Съгласен съм с Мурмут, че той може да ни създаде неприятности. Съгласен съм и с Трайбън, че той може да ни бъде полезен. Като претеглям едното и другото и вземам предвид казано от Гали, че ако ни създава проблеми, винаги можем да се отървем от него, гласувам да го вземем.

— И аз — подкрепи ме Грисиндил.

— И аз — добавиха Гали, Малти и някои други въздържалите се преди.

Бях повлиял на всички. Ръцете започнаха да се вдигат. Мурмут недоволстваше и се отдалечи мрачно, придружен от привържениците си Сепил и Талбол. Но от останалите всички гласуваха за Транс, освен Тиса, изпъна длани и на двете си ръце, сякаш да покаже, че не може да реши. И така, приключихме. Отидох при Транс, който седеше и гледаше в друга посока през голямата тъмна пропаст от земи под нас.

— Гласуването беше в твоя полза — съобщих му аз. — Сега си един от нас.

Не изглеждаше много развълнуван от тази новина.

— Така ли? — каза той. — Е, нека бъде така.