Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (18)

18.

В отдалечената част на пясъчния хълм, там, където гласът на Кавнала бе само ехо в главата ми, попитах Транс:

— Защо ме заведе там?

— Откъде да зная? Исках да вляза отново. Знаех, че мога да издържа. Мислех, че и ти можеш.

— Ти беше привлечен.

— Може би.

Пресичахме местност със светлокафяви ронещи се скали — изглежда беше границата. След това навлязохме в долина, изпълнена със скали като островърхи черни кули. На светлината на яркия Екмелиос те блестяха пред нас като огледала.

Предишния ми песимизъм се върна. Стената изпива живителните сокове дори на най-самоотвержените. Непрекъснато те подлага на изпитания, изцежда жизнеността ти и наблюдава дали ще намериш още сили отнякъде. В този момент аз не можех.

„Ще изкачваме тази Стена цяла вечност — мислех си мрачно, — и винаги ще се явява нова височина, някоя следваща, неразкрита в безкрайната поредица предизвикателства, а Връх изобщо няма, само Стена след Стена, след Стена…“

Главата ме болеше от пеенето, гърлото ми се възпали, сякаш през него бе преминал огън.

Казах на Транс:

— Кавнала е извършил своите Промени върху теб и ти все пак си избягал? Как успя?

— Трансформацията беше само частична. Никога не съм бил прикачен с опашка. Първо той вкарва в теб от своята кръв и така ставаш изключително податлив на Огъня на Промяната, а на това място той гори във всяка скала. После започваш да мениш формата си и се превръщаш в онова, което видяхме в пещерата. След време ти израства и опашка — последна фаза от Промяната. Накрая я свързваш с Кавнала и тогава си загубен завинаги. Така е по Стената. Навсякъде има Трансформации.

— Има ли и други Кавнали?

— Мисля, че този е единствен. Но има други Кралства и други видове Трансформации. Склонните към подчинение са подложени на особено голям риск тук.

Транс говореше спокойно, сякаш вече не бяхме на Стената. Гледах го учуден, но малко по малко започвах да разбирам защо беше такъв. Беше спал с демони и се бе събудил, за да ни разкаже необикновената си история. Бе преживял невероятни неща и вече не беше като нас.

Докато вървяхме, той сподели:

— Мислех, че мога да надвия Кавнала и да поема управлението, ако се свържа с него. Той е само един голям безпомощен плужек, лежи в тъмнината, в дъното на пещерата и е зависим от тези, които го хранят. Щях да го победя със силата на волята си, а после да управляваме заедно, Кавнала и аз, да лежим един до друг в тъмнината: аз — Крал на Кралството на Кавнала, а самият Кавнала — моята Кралица.

Не можех да откъсна поглед. Никога не бях чувал такава странна нелепост, такава лудост от нечия уста.

Той продължаваше:

— Но не, разбира се, че няма начин това да се постигне. Проумях го скоро. Съществото бе по-силно, отколкото предполагах, не можеше да бъде надвито. Само още ден или два и щях да имам опашка като другите. Завинаги щях да се превърна в роб, затворен в пещерата и щях да се препитавам като животно в мръсотиите. Затова се освободих, преди да съм напълно покорен. Намерих сили да го направя. През цялото време, докато се измъкна, докато бях все още само наполовина Трансформиран, пеех. И ето виждаш какво представлявам.

— Нима няма връщане назад? Не можеш ли да станеш това, което си бил?

— Не — каза той. — Не мога.

 

 

ТЯСНА пътека, оградена от малки разкривени храсти с прашни сиви листа ни отведе нагоре към земята на тесните черни островърхи кули: в Кралството на Сембитол. Какво беше Сембитол, дали паразитен обитател на пещери, като Кавнала, така и не разбрах. Но предполагам, че е нещо подобно, защото той държи своите хора, вероятно с някаква подобна магия, както Кавнала. Още в покрайнините на техните земи, Транс ми показа съществата-роби на Сембитол: те се движеха по виеща се пътека нагоре, високо над нас. Макар от разстояние — бяха не изглеждаха по-големи от петънца — различихме нещо неестествено в движенията им: озадачаващо сковани, резки жестове, сякаш са танцьори в Танца на Двойния живот, където човек преиграва, че е много стар. Всеки от колоната носеше в една ръка дълга дървена тояга с единия й край назад, а с другата си ръка се държеше за тоягата на този пред него. Така заобикаляха островърхите кули по тесните, извити и лъкатушни пътеки като спиралата на свещеното писание по Светия жезъл.

— Вкопчили са се така един в друг, защото е много тясна ли? — попитах Транс.

Той ми отправи безразлична усмивка, не по-топла от светлината на далечната, червена Марилема.

— Да. Пътеките са опасни. Но не е за това. Правят го без никаква причина, само за себе си. Просто са такива.

— Какви са?

— Почакай и ще видиш.

Сякаш отговорът на моя въпрос изискваше прекалено много усилия от него. Той се оттегли и повече не каза нищо.

Скоро по спираловидната пътека, през два-три завоя над нас, се появи група от тези странници — слизаха по отвесния склон, по който ние се изкачвахме. Бяха съвсем мълчаливи, движеха се в стегната редица, разделени само от дължината на тоягите. Крайниците им бяха силно удължени и безформени. Изглеждаха, като че ли всеки крайник е с по две колена и два лакътя, макар всъщност да не беше така. В сравнение с дългите кокалести крайници, телата им — малки и слаби — висяха като недомислени. Не носеха дрехи, сивкавата им, с лека лъскавина кожа, се бе втвърдила в някакъв вид полупрозрачна черупка.

Всички изглеждаха така — всички! И лицата им бяха еднакви: с изпити, сгърчени черти и големи, опулени очи, в които обаче можеше да се долови интелигентност. Не се различаваха и по ръст. Всъщност бяха толкова еднакви, сякаш всички бяха вадени по калъп, така че не бих могъл да ги различа, дори животът ми да зависеше от това.

Те представляваха странна, невзрачна картина.

— Какви са тези? — посочих на Транс и той ми отговори, че това са хората от Кралството на Сембитол.

Нямах представа какви са, макар че вече си бях изградил теория и то не много привлекателна.

— Изглеждат съвсем като насекоми, но възможно ли е да съществуват насекоми с човешки ръст?

— Някога те са били мъже, точно като нас — обясни той. — Или жени, сега вече не може да се разбере. Но тук са претърпели Трансформация и са се превърнали в насекоми. Или в нещо подобно.

Беше точно това, от което се страхувах. И тук действаше Огъня на Промяната.

— Как мислиш, ще имаме ли неприятности с тях?

— Обикновено са съвсем миролюбиви — успокои ме той. — Има риск само, ако ти предложат да станеш като тях. Нещо, което, подозирам, лесно може да се уреди, но не бих ти го препоръчал.

Отвърнах му с кисела усмивка. Сега имахме по-неотложен проблем за решаване. Пътеката беше толкова тясна, колкото да мине само един човек и аз се чудех какво ще стане, когато двете групи трябва да се разминат.

Бяхме все още на петдесетина крачки разстояние и те направиха нещо изключително. Щом ни видяха да се приближаваме, безмълвно нарушиха стегнатата си редица и всички едновременно забиха краищата на тоягите дълбоко в земята, на ръба на пътеката. После клекнаха и пуснаха дългите си крака в бездната, здраво хванали с две ръце тоягите, като ни правеха място да минем.

Беше страхотна гледка: двайсет тъжни планинари висящи над нищото. Докато се разминавахме, погледнах към тях, но не видях страх в очите им. Всъщност не видях никакво изражение. Чакаха безучастно, като каменни блокове, гледайки през нас, докато се източвахме в редица, сякаш бяхме невидими. После скочиха на крака, измъкнаха тоягите, възобновиха колоната и продължиха пътя си, без, по време на цялата среща, да ни кажат нещо. Приличаше на среща от някакъв сън.

Около час по-късно по същия път срещнахме друга група от тези хора и още веднъж, точно както преди, те забиха като по команда тоягите в земята, залюляха се над нищото и ние минахме. Но, докато се изнизваха последните от нашата група — Киларион и Джайв, стана злополука. Те вече отминаваха, когато краят на пътеката внезапно се отчупи и падна, повличайки след себе си двама от хората-насекоми. Те се сринаха в празното пространство без звук. Много по-надолу се удариха в отвесната скала и се чу особен кратък, гракащ шум — приличаше на счупване на глинен съд, а после — тишина.

Случката сама по себе си беше достатъчно ужасяващо, но по-лошото бе, че останалите хора-насекоми изобщо не се трогнаха от смъртта на своите спътници. Сякаш не я забелязаха. А беше невъзможно, защото висяха един до друг и съседите на двамата, които бяха изчезнали, сигурно са видели как падат. Но те не реагираха по никакъв начин. След всичко случило се, просто скочиха на пътеката, измъкнаха тоягите и тръгнаха отново. И никой не се обезпокои, никой не погледна надолу в празното пространство, отнело живота на двама от техните.

— За тях животът не означава нищо — поясни Транс. — Нито собственият, нито чуждият. Това са същества с празни души.

Той плю надолу в бездната. Погледнах назад и видях хората-насекоми вече два завоя по-долу, бързащи нанякъде — може би към място — сборище на всички от техния вид.

 

 

НАЙ-ВИСОКИТЕ части на скалния връх ни предлагаха площадки, удобни за лагеруване. Спряхме за нощувка. Нашата цел не беше далеч — бяхме на място, където естествен мост от камък свързваше най-високите шпилове на този заострен връх и водеше отвъд, към друго Кралство — но мракът падаше бързо и не изглеждаше разумно да продължим преди сутринта.

Тук нямаше гори, наложи се да минем без огън. По близките върхове тук-там се виждаха пламтящи светлини. Предположих, че представляват лагери на хората-насекоми. Транс го потвърди. Те живееха в кошероподобни развъдници около островърхите планини. Всеки от тях някога е бил Пилигрим. Били са жители на селища, но сами са решили да приемат Трансформация в нещо по-низше дори от зверовете. Не можех да ги разбера. Да стигнат чак до тук и да се откажат от своята индивидуалност, от същността, определяща собственото им Аз и да се превърнат в сиви черупкови същества — празни души, както се изрази Транс — за да бродят непрестанно нагоре-надолу по тези стръмни пътеки! За мен беше неразбираемо. Точно толкова, колкото и готовността на жертвите на Кавнала да му се отдадат, за да бъдат превърнати в пещерни червеи, хранещи се с нечистотии. Поддалите се на Кавнала се бяха обрекли отново да бъдат зависими като новородени, а присъединилите се към бездушните орди на Кралството на Сембитол се бяха обрекли на нещо по-лошо — да унищожат човешкото в себе си.

После се размислих. Всъщност какво сме ние, ако не някакъв вид, който върви безкрайно, който се движи напред-назад по пътищата на живота? А към какво се движим? Какъв е смисълът да се изкачим дотук и да продължим напред? Не е ли всичко само измама, чиято единствена цел е да ни придвижва от единия до другия ден? И ако ръбът се отрони и тоягата се разклати, какво значение има, че ще паднем в бездната?

Мрачни мисли в мрачна нощ. Хенди, която вече от много вечери беше до мен, усети безпокойството ми и ме притисна силно. Изведнъж ми стана леко на душата, прегърнах я, навлязохме в Промените, а после заспахме.

Но на сутринта двама от нас липсваха.

Трябваше някак си да се досетя, че докато душата ми бе препълнена с тежки и мрачни мисли, нещо ужасно е ставало в групата. Защото още щом се събудихме при първите лъчи, за да се подготвим за път, усетих, че не всички сме на лице, преброихме се и разбрах, че съм прав. От първоначалните Четирийсет, вече бяхме изгубили петима по пътя. А тази сутрин преброих само трийсет и трима, без да смятам Транс.

Оглеждах редиците, за да видя кой липсва.

— Мент? — установих най-после. — Къде е Мент? И още някой го няма. Тенилда? Не, ти си тук. Билар? Малти?

Билар и Малти бяха с нас, в края на редицата. Но Мент Метача го нямаше. Да, нямаше го. А от жените? Тул. Изпратих групи по трима-четирима да претърсят във всички посоки. Макар лагерът ни да бе достатъчно отдалечен от ръба, отидох и надникнах, да не би да са бродили насън, да са паднали и така да са намерили смъртта си. Но по чукарите надолу не видях тела, а и търсачите се върнаха без никакви новини.

Мент беше тих, работлив мъж, никога не се оплакваше. Тул беше жена със силен дух, която развеселяваше групата в тежки моменти. Трудно ми бе да се примиря с тяхното изчезване. Извиках Дорн от Къщата на Тул, който я познаваше добре. Очите му бяха зачервени от плач:

— Спомена ли ти, че смята да ни напусне? — попитах го аз.

Той поклати глава. Не знаеше нищо. Беше зашеметен и смутен.

Знаехме, че Мент не беше склонен да разкрива душата си пред другите. Между нас нямаше втори от неговата Къща, когото да разпитаме, нито дори някой, който би могъл да се нарече негов приятел.

— Забрави за тях — посъветва ме Транс. — Никога повече няма да ги видиш. Да вдигаме багажа и да тръгваме.

— Не толкова скоро — възразих аз.

Накарах Тиса да направи заклинание за търсене. Беше небесна магия и не бе така мъчителна за нея, както предишните.

Дадохме й една изоставена дреха на Мент и една клоунска играчка от багажа на Тул. И Тиса извиси душата си нагоре, за да види дали може да намери техните собственици. В същото време отново изпратих групи-търсачи и те огледаха пътеката зад нас и пред нас, но късметът им не бе по-голям от преди. Тогава Тиса погледна нагоре, изричайки небесното заклинание и ни съобщи, че чувства присъствието на двамата изчезнали някъде наблизо, но посланието било объркано. Беше сигурна, че са още живи и все пак не можа да ни каже нищо по-полезно.

— Остави — повтори Транс. — Няма надежда. Повярвайте ми така се разпадат Четирийсетте, когато започнат Трансформациите.

Аз поклатих глава.

— Може би твоите Четирийсет, но аз няма да чакам това да се случи с нас.

— Както желаете, — каза той — но аз не смятам да чакам.

Той стана, поклони се подигравателно, обърна се и пое по пътеката нагоре. Взирах се в него със зяпнала уста като риба. Дори куцайки той се придвижваше с изумителна бързина. Скоро по спираловидната пътека беше със завой и половина над нас.

— Транс! — изкрещях аз, разтреперан от гняв. — Транс!

Приближи се Гали. Пъхна ръката си в моята:

— Остави го. Той е зъл и опасен.

— Но той знае пътя.

— Нека върви. Ние успяхме да намерим пътя си още много преди той да се появи.

Хенди се приближи до мен от другата страна.

— Гали е права — подкрепи я тихо тя. — По-добре е без него.

Знаех, че е вярно. Зловещия Транс бе полезен за нас, но във всеки момент можеше да се превърне в заплаха и разруха. Още от самото начало нашият съюз не беше много лек — смесица от безпокойство и практическа нужда. Но неговата Трансформация, макар и частична, го причисляваше към друг свят. Въпреки че бяхме от едно и също селище, той вече не принадлежеше към нас. Беше способен на всичко. Нека си върви, помислих си аз.

Още два часа търсихме Мент и Тул. Докато най-основно преглеждахме пещерите и пукнатините за нашите спътници, дълга верига от планински хора, поне трийсет, минаха през нашия лагер. Застанах на пътя им и попитах:

— Загубихме двама от нашите. Знаете ли къде са?

Но те гледаха направо, без да отговарят. Не постигнах нищо, освен че наруших крачката им. Изкрещях на Накса да им заговори на готарски, надявах се, че може би разбират поне този стар език. Той им избръщолеви нещо дрезгаво, но реакция нямаше, те минаха край нас и изчезнаха надолу по пътеката.

Накрая все пак трябваше да изоставя претърсването. И така — продължихме, като изгубихме Мент и Тул, а също и Транс, както на мен ми се струваше за момента. Отново потънах в дълбоки размисли, разсъждавах, че съм се провалил като водач, болеше ме, че хора от моите Четирийсет се губят.

По обяд стигнахме до естествения мост, който щеше да ни отведе в съседното Кралство. Мостът представляваше нещо ужасно — един висящ свод, прострян над възможно най-стръмните клисури, съставен от изкривени, бляскаво черни каменни отломки и толкова тесен проход, че се налагаше да вървим в колона по един, а от двете страни се спускаха безкрайно дълбоки пропасти. Първи до моста стигнаха Талбол и Туйман. Отстъпиха назад с широко отворени очи, без да се решат да минат, защото изглеждаше тъй крехък, че целият би се разклатил при първия натиск. Двамата не бяха смелчаци, но все пак не мога да ги обвиня, че се колебаеха. Самият аз се стреснах за момент, взирайки се към ръба на пропастта. Но какъв друг избор имахме, освен да продължим? Сигурно и други преди нас са минавали оттук.

Смеейки се гръмогласно, Гали предложи:

— Ще се счупи ли? Нека да пробвам! Ако ме издържи, значи ще издържи всеки от нас!

И без да чака одобрението ми, тя тръгна по моста: държеше главата си високо вдигната, раменете — опънати назад, а ръцете разперени, за да пази равновесие. Премина бързо, стъпка след стъпка, с изключителна увереност. На отсрещната страна се обърна и весело подкани:

— Хайде, идвайте! По-здрав не може да бъде!

И така ние прекосихме моста, макар за някой това да беше прекалено трудно. Отворихме засмукващите възглавнички на пръстите си, за да можем да се захванем по-добре и все пак беше страшно начинание.

Да, мостът щеше да издържи, но не беше място, където човек можеше да сгреши повече от веднъж. Лицето на Чализа така позеленя, че се уплаших да не изгуби съзнание и да намери смъртта си посред пътя, но тя някак си се справи. Накса се придвижваше на ръце и колена. Билар го прекоси като трепереше и се тресеше. А Киларион мина, сякаш мостът бе широка поляна, Джайв — с песен на уста, Газин — с предпазливата стъпка на жонгльор. Тиса като че ли плуваше над каменните отломки. Трайбън се придвижваше с вид на човек, лишен от природна дарба, но твърдо решен да се справи умело, както и наистина стана. Преминаването на Хенди се превърна в агония за мен, но тя не издаде страха и несигурността си. Накрая дойде моят ред, останах последен, сякаш като наблюдавах спътниците си отзад, можех с молитвите си да им помогна да запазят равновесие. Докато преминавах, имах основателна причина да ругая кривия си крак, защото ми създаваше затруднения. Но аз знаех как да балансирам своята тромавост, а и бях станал достатъчно добър планинар, за да владея изкуството да се концентрирам. Затова не обръщах внимание на хладните въздушни течения, издигащи се рязко от бездната, не обръщах внимание и на слънчевите проблясъци по оголелите скали отляво и отдясно, изтрих от съзнанието си мисълта за огромната сянка, в която можех да падна, ако стъпех накриво. Правех крачка, после още една и внимавах да не се разсейвам с нищо. Накрая Киларион ме хвана за едната ръка, Трайбън — за другата и ме издърпаха при последната крачка. С това нашето прекосяване приключи.

Точно тогава Тиса рече:

— Чувствам присъствие зад нас. И под нас.

И тя посочи назад към каменния свод.

— Присъствие? Какво присъствие?

Тя поклати глава:

— Мент? Тул? Възможно ли е?

Бяхме стигнали до пуст, обрулен скален хълм, изложен на свирепите лъчи на обедното слънце, което разредения въздух на високите части, пърлеше безмилостно. Видях, че над нас проблясва синя светкавица, странно наистина, защото въздухът тук бе сух и нямаше облаци. Над главите ни кръжаха тъмни, зловещи птици. Не беше място за почивка, каквато смятах да направим. Но щеше да е глупаво да не повярваме в интуицията на Тиса. Разделих групата — повечето под водачеството на Гали тръгнаха напред, за да търсят място за бивак и отдих, преди да разберем какво е следващото предизвикателство. А ние с Тиса, Киларион и неколцина други изчакахме да разберем кой или какво идваше към нас отзад.

Известно време не виждахме нищо, дори Тиса започна да мисли, че е сбъркала. Но внезапно Киларион нададе вик. Скочихме и се взряхме в слънчевите светлини, отразени по стените на клисурата — съзряхме самотна фигура, която с труд си пробиваше път по спираловидната пътека към моста.

Следях я с усилие срещу ослепителната светлина. Стори ми се, че видях дълги паякообразни крайници, малко тяло, лъскаво-синкава кожа.

— Един от планинарите — констатирах с презрение.

— Не — възрази Трайбън. — Мисля, че е Тул.

— Тул? Но как…

— Хората-насекоми не се движат по единично — каза той. — Виж! Виж отблизо!

— Да. Това е Тул — съгласи се Киларион. — Виждам лицето й. Но нейното лице… върху това тяло…

Съществото се изкачваше по пътеката от долния край, но тромаво, сякаш добре си бе пийнало. Очевидно трудно контролираше издължените си крайници и се клатушкаше при всяка крачка. Спря точно пред моста. Стоеше, сякаш озадачено, олюляваше се и от време на време извиваше дългите си слаби ръце нагоре във въздуха. Направи колеблива крачка напред и кой знае как успя да оплете краката си така, че да падне на колене и запълзя напълно зашеметено и безпомощно. Сега можех да видя лицето — на Тул, без съмнение — на Тул, познах острите черти, познатата широко усмихната клоунска уста. Но сега тя не се усмихваше. Устните й бяха увиснали надолу в мъчителна сбръчкана гримаса на ужас и смут.

— Трябва да я доведем — реши Киларион.

И така ние прекосихме моста отново, той и аз, без да спираме за миг, за да нямаме време да мислим за поетия риск. Не си спомням как го направих, но се намерих от другата страна на моста още веднъж. Киларион и аз хванахме променената Тул за краката и ръцете й я пренесохме. Дори само едно нейно потреперване от страх и щяхме да полетим и тримата в бездната. Но тя висеше между нас като старо въже, а ние се движехме, сякаш бяхме едно четириного същество. Чак когато стъпихме на брега, се сринахме треперещи, като че ли преживяхме последен стадий на тежко заболяване. После с Киларион започнахме да се смеем и, за добро или зло, обърнахме гръб на този мост.

Другите се бяха разположили на около хиляда крачки по-напред в гориста долина, под планина с мрачни окраски, толкова прегърбена и буцеста, сякаш бе на неизброимо число години. Доведохме Тул и нашите трима Лечители започнаха да я обработват с надежда да я възвърнат към предишната й форма. Останалите гледаха встрани, с чувство на уважение към нейното страдание. Но аз надникнах и видях как Джека е легнал при нея, а тя бе в прегръдките му и правеха Промени, докато Малта и Креот държаха ръцете й в своите. Наполовина Тул вече бе възстановена, но наполовина — различна. Беше толкова чудовищна гледка, че аз затворих очи и се опитах да изтрия спомена от съзнанието си, но не успях.

Бяха нужни два часа, за да й възвърнат предишната форма, ала дори и тогава тя продължаваше да изглежда някак особена и странна с леко удължени крайници, леко сивкав нюанс на кожата — знаех, че така ще остане завинаги. Нямаше да си възвърне и веселия нрав, тъй необходим на Клоуните. Но аз се радвах, че тя отново е сред нас. Не беше редно да я питам защо е решила да избяга, нито пък какво я бе накарало на средата на Трансформацията да се завърне при нас. Това бяха нейни тайни, не беше наша работа.

За Мент каза, че никога няма да го видим. Сега той е в Кралството на Сембитол. Не се усъмних, затова решихме да не губим повече време да го чакаме.

Починахме си още малко и поехме по пътя към новите земи с наклонени и преобърнати пластове от древни скали. Вървяхме от около час по грубия, гъмжащ от гущери път и се натъкнахме на Транс, седнал спокойно на една скала до пътя. Кимна ни любезно, изправи се и се присъедини, без да каже дума.