Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (2)

2.

Събитията от деня на Процесията за мен преминаха като сън. Старейшините на Къщите вървяха сериозни, изпълнени с чувство за собствено достойнство. След тях се появиха Музикантите и огласиха въздуха със звуците на тънбори, галимонди и банданаи, а Жонгльорите скачаха и се премятаха, пружинираха на ръце и сменяха формата си с невъобразима бързина, докато хвърляха високо нагоре островърхите си сепинонги и ловко ги улавяха. После бяха изнесени свещените предмети. Светците с тържествен вид ги носеха върху бронзово-зелени възглавнички. След тях самостоятелно, без какъвто и да било ритъм или такт, вървяха петима или шестима от Завърналите се — движеха се в свой собствен свят и отдаваха чест на Процесията единствено с присъствието си. След като отминаха Ложата на Пилигримите, те се вляха в тълпата и повече нямаше да ги видим през този ден, а както впрочем всички знаехме — и през цялата година.

Идваше ред на танците. Танцовите кланове на различните Къщи се появяваха един след друг, пищно нагиздени. Всеки изпълняваше отличителния танц на своята Къща. Тъкачите изиграха танца на Ястреба, Писарите представиха танца на Шамблъра, Месарите показаха танца на Мечката, Винарите — танца на Скалната маймуна. Магьосниците танцуваха заклинателни танци, Дърводелците изобразиха танца на Чука и тъй нататък, чак до танца на Елфа-вятър изпълнен от Фокусниците, танца на Водопада представен от Земеделците, Огнения танц на Лечителите, Небесния танц на Вълците, представен от Съдиите. И най-накрая маскирани и нагиздени по-бляскаво от всички, се появиха танцьорите от Къщата на Стената, за да покажат с бавни и величествени стъпки танца на Стената.

Имаше обаче нещо повече, много повече — вие знаете така добре, както и аз, колко величава и великолепна е Процесията на Поклонението. Часовете отлитаха шеметно, но думите на Трайбън продължаваха да изгарят душата и сърцето ми.

За пръв път в живота си бях озарен от прозрението кой съм.

Знаеш ли кой си? „Аз съм Моска“ — отговаряш ти. — „Аз съм Хелкитан“. „Аз съм Самвол Кожаря“ или каквото там е твоето име. Но твоето име, това не си ти.

Аз съм „Полър Недъгавия“ казвах на хората и въпреки всичко нямах реална представа кой или по-точно какво представлява Полър Недъгавия. Сега започнах да разбирам. Трайбън завъртя ключа в моето съзнание и аз започвах да опознавам себе си малко по малко. Кой беше Полър? Полър е Този, Който Ще Стане Пилигрим. Е, да, но аз вече го знаех. Какъв Пилигрим ще бъде Полър? Той ще разбира смисъла на Поклонението… Да. Да. И понеже бях роден в Къщата на Стената, предполагаше се, че очаквам с нетърпение момента, да се включа в изпълнението на ритуали и церемонии, само че беше малко вероятно да го направя. И така аз бях без ясна мисъл и без посока. Моят бъдещ живот нямаше конкретни очертания. Ала сега аз вече знаех, действително знаех, а не просто приемах, че съм роден, за да бъда Пилигрим. Чудесно. За първи път разбирах какво означава това.

— Виж — възкликна Трайбън, — вратите на Ложата започват да се отварят.

Те наистина се отваряха — двете огромни крила от преплетена дървесина, с тежки бронзови обкови, се отваряха само в този ден от цялата година. Залюляха се леко, съпротивлявайки се на дебелите каменни панти и миг по-късно избраните Пилигрими пристъпиха напред. Мъжете излизаха от лявата зала, а жените — от дясната. Озовали се навън, на дневна светлина, те бяха бледи и примижаваха, защото не се бяха показвали от деня, преди половин година, когато имената на избраниците бяха оповестени. Кръв се стичаше по скулите, дланите, ръцете и дрехите им. Току-що бяха изпълнили Жертвоприношението на Свещеносвързаните — последното задължение преди да напуснат Ложата. Бяха загрубели и излинели от изтърпените изпитанията. Лицата на повечето бяха мрачни и унили, сякаш поемаха не към славата, а към своята гибел. Бях забелязал, че всяка година почти всички Пилигрими изглеждат така. Чудех се защо. Бяха положили такива усилия, за да бъдат избрани и след толкова много мъки бяха успели да постигнат въжделената цел. Защо тогава изглеждаха тъй унили? Само неколцина имаха вид на преобразени от оказаната чест. Вдъхновеният им поглед бе обърнат към Коза Сааг, а лицата им сияеха от вътрешна светлина. Беше прекрасно да ги наблюдава човек.

— Ето, там е братът на Гали — прошепнах на Трайбън. — Виждаш ли колко е щастлив? Така ще изглеждам и аз, щом удари моят час.

— Също и аз.

— Гледай, гледай, ето и Транс!

Транс беше нашият истински герой — атлет с изключителни способности, с безукорна форма, висок като дърво, с божествено тяло, ненадминат по красота и сила. Щом Транс се появи пред Ложата на Пилигримите, всички се разшумяха от вълнение.

— Обзалагам се, че той ще се качи на Върха, без да спре дори да си поеме дъх. Няма да чака останалите — ще тръгне и ще върви без отдих.

— Сигурно — подхвърли Трайбън. — Горкият Транс.

— Горкият Транс? Какво говориш? Само можем да му завиждаме!

Трайбън поклати глава.

— Да завиждам на Транс? О, Полър, не! Завиждам му за широките плещи и дългите крака, за нищо друго. Не разбираш ли? Точно този момент, сега, е най-хубавият в неговия живот. Оттук нататък за него всичко ще става все по-лошо.

— Защото е бил избран за Пилигрим ли?

— Защото ще върви пред другите — поясни Трайбън и се обърна, обгръщайки се с плътната завеса на мълчанието.

Транс премина пред нас в лек бяг — една тържествуваща фигура с вдигната нагоре глава към Планината. Процесията почти приключваше. И последните за тази година Пилигрими бяха отминали и се насочиха към огромното червенолисто дърво замбер. Тук е мястото, където се пресичат всички пътища, точката, от която всичко в нашето селище започва. Те завиха рязко край дървото и тръгнаха надясно по пътя, който щеше да ги отведе право към Коза Сааг. Зад тях вървяха последните участници в Процесията, най-тъжната група — орда от отхвърлените Кандидати, чиято унизителна задача бе да носят чак до границата на селището денковете с екипировката на избраниците.

Колко много ги съжалявах! Как се сви сърцето ми при вида на техния срам!

Имаше стотици и стотици в редици по петима. Те минаваха край мен и ми се струваше, че броят им няма край. Знаех, че бяха оцелели след продължителни изпитания и трудности при подбора. Но и мнозина загиваха. Дори и след тези загуби пак оставаха, според мен, по осемдесет-деветдесет за всяко едно от тези Четирийсет места, които биваха отхвърлени. Винаги е било така. Много тръгваха, малцина успяваха. През моята година, а тя беше дълга, макар да не беше необичайно, имаше четири хиляди двеста петдесет и шест Кандидата. За всеки от нас шансът да бъде избран беше по-малко от едно на сто.

И въпреки всичко отхвърлените крачеха гордо, както и победителите — с вдигнати глави, с поглед, отправен към Планината. Така беше всяка година. Никога не можах да го проумея. Е да, наистина беше чест да бъдеш Кандидат, макар и неуспял. Но аз не желаех да попадна в техните редици.

Те отминаха и Процесията свърши.

— Сега трябва да се появят Метачите, както в началото — забеляза Трайбън. — За да прогонят духовете, които се събират на глутници, след като отминат хората.

Свих рамене. Понякога не можех да изтърпя чудатостите на Трайбън. Вниманието ми бе съсредоточено върху пътя към Коза Сааг — той започваше отляво, от северозападната страна на селището. Пилигримите все още бяха в равнинната част и затова не се виждаха, а злощастните носачи зад тях бяха в полезрението ни. След малко носачите потънаха в падината, а първите Пилигрими се появиха на добре видимата стръмна част от пътя, който се издига право на запад от селището, за да се изкачи после към хълмистите подножия на Стената. Двойната светлина от брилянтно белия Екмелиос и рубинено червената Марилема ги обгръщаше в ослепителна аура, докато се изкачваха нагоре по пътя, застлан със златотъкани килими. Наблюдавах ги и изпитвах силно вълнение, вълнение до прилошаване.

Треперех, гърлото ми пресъхна, лицето ми застина като маска. Години наред бях присъствал на заминаването на Пилигримите. Но този път беше различно. Сега си представях, че съм сред тях и се изкачвам нагоре, нагоре към Стената. Селището се смалява, смалява и се превръща в малка точка зад мен. С изкачването усещах въздухът да става по-хладен и по-остър. Отмятах глава назад и се взирах в далечния непознат Връх, а душата ми пееше от щастие.

Трайбън бе сграбчил отново ръката ми. Този път не го отблъснах.

Докато Пилигримите се изкачваха, заедно изричахме имената на Постовете:

— Рощен… Ащен… Глей… Хеспен… Сент…

Обикновено Поста Сент беше последния, който можеше да се види от равнината. Но както ви казах, това беше ден с идеална видимост и ние успяхме да проследим още един завой на пътя до Поста Денбайл. Когато Пилигримите стигнаха там, Трайбън и аз прошепнахме заедно името. Там златният церемониален килим свършваше и започваше голият каменист път. На това място отхвърлените предаваха товара, защото не им бе разрешено да вървят нагоре по пътя. Ние се взирахме, напрягахме взор, за да видим как Четирийсетте поемат своя багаж и екипировка от тези, които ги бяха носили до сега. После отхвърлените се обърнаха и тръгнаха надолу. А Четирийсетте поеха нагоре към Върха и скоро в мъглата по лъкатушния път ги изгубихме от очи.