Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (24)

24.

Нямах отговор за въпросите на Трайбън. Думите му нараняваха моята душа, приемах ударите, но сърцето ми се свиваше от болка и в един момент помислих, че най-добре е да се хвърля от планината вместо да слушам какво говори. Но нещо налудничаво в мен се обаждаше, че Трайбън, както често се случваше, е прав в твърдението се, че на върха на тази планина няма Богове и — другата възможност — че по някаква ужасна грешка тези същества се бяха увековечили и обезсмъртили през хилядите години Пилигримство като наши Богове или деца на нашите Богове.

Не можех да приема такава вероятност. Беше не само богохулство, а абсурд — да отрека всичко, в което вярвах. Да дойдем чак дотук, да изстрадаме толкова много — за нищо? Не можеше да бъде. Подобна мисъл събуждаше ураганни ветрове в душата ми.

Но нямаше как да отхвърля аргументите на Трайбън. Наистина, къде бяха мечтаните дворци? Къде бяха Боговете? Огледахме Върха от край до край. Не намерихме нищо друго, освен двете метални къщи — едната малка и лъскава: от там надничаха лица, които никак не приличаха на божествени, а другата — голяма, стара, в руини — и още — банда странни голи същества, които подскачаха, крещяха и, необяснимо защо, ни нападнаха.

Беше ужасен момент. Всички ме гледаха, чакаха да им кажа какво да правят. Не бяха чули какво изрече Трайбън, не знаеха и какво ми довери Земянина за Върха и Боговете в предсмъртния си час. Стояхме на Върха. Какво ли щеше да се случи сега? Какво можех да кажа? Как можех да обясня? Ето венецът на нашето Поклонение. Това ли беше всичко — две метални къщи и странни кресливи същества? Може би сега трябваше да обърнем гръб, да се спуснем надолу през всичките безбройни Кралства обратно до почти забравеното селище в основата на Стената, откъдето тръгнахме преди толкова много време и да се заселим в Кръглата Къща, като премълчим какво сме видели на Върха, точно така, както правеха всички Завърнали се.

В устата си чувствах вкус на пепел. Никога не бях изпитвал такова отчаяние. Не можех да се скрия, не можех да избягам, не можех да дам никакво обяснение. Но вероятно блестящата метална къща е в състояние да ни отговори на въпросите или поне на част от тях.

С крака, натежали като олово, се запрепъвах напред, без да имам определено намерение, намерих се пред малката лъскава метална къща на подпори. Лицата все още надничаха от прозорците.

От толкова близко разстояние съвсем ясно разпознах какви са. Както и да изглеждаха, не бяха лица на Богове, не, със сигурност не бяха Богове.

Бяха лица на Земяни. Тримата приятели на Земянина, при които толкова искаше да се върне преди да умре.

Бях обещал да го доведа при тях. И го доведох.

— Земяни! — направих фуния пред устата си с ръце и извиках с всичка сила. Струваше ми се, че вятърът отвява думите ми. Самият аз трудно чувах гласа си, но продължих да викам:

— Земяни! Земяни! Чуйте ме! Аз съм Полър Недъгавия от селището Джесподар и имам нещо за вас!

Тишина. Платото мълчеше зловещо.

— Земяни, чувате ли ме? Използвайте онези ваши малки кутийки, с които можете да говорите на нашия език!

Но как да ме чуят, затворени в тяхната метална къща?

Обърнах се и погледнах назад. Киларион и Талбол пренесоха запазеното тяло на Земянина през последните метри от нашето пътуване до Върха. Сега той лежеше като захвърлена кукла в края на платото.

Направих знак на Киларион:

— Донеси го тук!

Той кимна и вдигна тялото на Земянина, метна го през рамо — то увисна безжизнено — и го понесе към мен. Казах му какво да направи; той положи Земянина с лице към металната къща и подпря гърба му на скала, така че да гледа към тях.

— Земяни! — извиках аз. — Тук е вашият приятел! Намерих го да скита далеч оттук, долу и го взехме с нас, грижихме се за него до смъртта му! Задържахме го при нас дори и след това! Ето го! Доведохме приятеля ви.

Чаках. Какво друго можех да направя, освен да чакам?

Лицата изчезнаха от прозорците на металната къща. Но нищо друго не се случи. Този миг продължи безкрайно дълго. Чух как зад мен хората ми мърмореха. Сигурно си мислеха, че съм полудял. Самият аз бях започнал да се чудя дали не е така.

Но аз чаках. Чаках.

После нещо като врата в металната къща започна да се отваря с хлъзгане. По-скоро като люк. Появи се стълба. Хрумна ми, че може да не е точно къща, а по-скоро кораб, с който Земяните пътуват между световете. А другата — старата и разрушена, вероятно е корабът на заселниците от Земята, дошли в нашия свят преди години.

Видях крак на най-високото стъпало на стълбата. Един Земянин слизаше. Беше много слаб, с дълга развяваща се коса, която изглеждаше като златна; носеше кутийката за говорене, подобна на онази, на нашия Земянин. Бих казал, че този Земянин беше по-скоро тя, защото ясно видях подутините на двете й гърди под съвсем лекото облекло, което носеше, въпреки пронизващия студ. И така този Земянин беше тя, в сексуална форма. Дали не бях прекъснал любовен акт? Не, навярно тя през цялото време е така. Колко невероятно ми се виждаше, че телата на тези хора бяха винаги в готовност за съвокупление. Това само затвърди предположението ми, че Земяните, които външно приличаха на нас по толкова много дребни неща, в действителност са чуждоземни същества и имат различен произход.

Женският Земянин тръгна към мен и се приближи на около дузина крачки разстояние. Тя погледна умрелия Земянин и въпреки че не можех да бъда сигурен какво точно изразява лицето на един Земен жител, ми се стори, че на нейното се изписа неудоволствие, неприязън, дори отвращение. Струва ми се, че долових и страх.

Тя промълви:

— Вие ли го убихте?

Гласът й, който излизаше от езиковата кутийка, беше по-тънък от гласа на Земянина, тоновете бяха високи и ясни.

— Не — реагирах аз с възмущение. — Ние не сме убийци. Обясних ви, че го намерихме да скита из планината и се погрижихме за него. Но той беше много изтощен и скоро умря. Реших да ви го донеса, защото той много силно искаше да се върне при вас и мислех, че ще пожелаете да си го приберете.

— Откъде знаехте, че сме тук?

— Той ми каза.

— О, — тя кимна и аз не се усъмних какво означава.

Обърна се, помаха и от кораба дойде друг Земянин, а след него и трети. Вторият изглеждаше мъж с яко телосложение и широко тъмно лице, а третият имаше гърди като първия и развяваща се коса, която беше изумително дълга и с впечатляващо червеникав цвят. И двамата носеха малки метални тръбички в ръцете си. Забелязах, че другата, с червеникавата коса, имаше подобна тръбичка, вързана за ханша. Предполагам, че бяха някакво оръжие. Но златокосата направи знак и другите прибраха тръбичките в малки калъфи като нейния.

И тримата стояха срещу мен. Доколкото разбирах техните движения, струваше ми се, че бяха неспокойни и нащрек. Е, те имаха основание да се боят от нас, но бяха излезли от кораба си и това вече беше знак на доверие. Един от тях, червенокосата, отиде до умрелия, коленичи и известно време се взира в лицето му. После го докосна нежно. Каза нещо на другите, но тъй като не носеше говореща кутия, аз, естествено, не можах да разбера.

— Ти Пилигрим ли си? — попита мъжкият Земянин.

— Да. Бяхме Четирийсет, когато напуснахме Джесподар, а останахме само толкова. — Навлажних устни и поех дълбоко въздух. — Ако знаете какво представляват Пилигримите, сигурно сте наясно, че сме тук, за да търсим Боговете си.

— Да. Знаем.

— Това ли е Върха? Тук ли са Боговете?

Той погледна за момент говорящата кутия и прокара ръце по страните й, сякаш в този момент това беше най-важното, което следваше да направи. Накрая някак мрачно потвърди:

— Да, това е Върха.

— А Боговете? — гърлото ми беше толкова пресъхнало, че думите едва се изнизаха.

— Да. Боговете — той кимна рязко и нервно. — Тук е мястото, където живеят вашите Богове.

За малко щях да се разплача. Сърцето ми радостно подскочи в гърдите. Мрачното отчаяние мигом се стопи. Боговете! Боговете, Боговете, Боговете, най-после Боговете! Погледнах тържествуващо към Трайбън, за да му възразя: Виждаш ли? Сякаш му дадох да се разбере. През цялото време със сигурност знаех, че Боговете са тук, защото Върха е свято място.

— Къде са те? — целият треперех.

И Земянина посочи в същата посока, накъдето бе посочил и Трайбън: към пукнатините на отсрещната стена, където дивите Земяни избягаха и се скриха.

— Там — каза той.

 

 

ТОВА БЕШЕ най-тежкият миг в моя живот. И в живота на всички останали.

Седяхме на каменистата земя пред малкия метален кораб, който сякаш си почиваше на това студено равно място на Върха на Света. Земяните ни разказаха горчивата истина за нашите Богове.

Мъртвият вече Земянин се опита да ни намекне, но така и не събра смелост да ни разкрие всичко докрай. Бащата на баща ми също спомена за ужасите на Върха, без да влиза в подробности. Трайбън, естествено, разбра всичко още щом стигнахме Върха. Той отдавна бе сънувал всичко точно така и сега си спомних какво ми бе разказвал. Но аз се опитвах многократно и по всякакъв начин да отхвърля истината, колкото и правдоподобна да беше тя. Този път обаче, дори аз не можех да си затворя очите пред недвусмислените факти, защото бях на Върха и виждах със собствените си очи какво има. В допълнение сведенията на новопоявилия се Земянин се стовариха върху мен с неумолима сила.

Ето какво научих от Земяните, там на Върха, в онзи мрачен час. Налага се да го споделя с вас, в името на вашите души. Чуйте и повярвайте. Слушайте и помнете.

Те казаха — повечето време говореше златокосата — че расата на Земяните пътувала навсякъде из Небесата. Те пътували между звездите по-лесно, отколкото ние от едно селище до друго. Имало много Светове в Небесата, някои красиви и приятни, други — не. И навсякъде, където намирали хубав въздух, вода и нещо за прехрана на Земяните, правели свои селища, защото техният свят бил пренаселен и нямало място за всички.

И така, те дошли в нашия свят — ние го наричаме просто Свят — и част от него се оказал подходящ за живот на Земяните, а другата част — не. Те се установили само в районите, където можели да живеят: тук, по високите места на Коза Сааг. Станало много отдавна, преди десетки стотици години, повече отколкото можех да си представя.

Не можели да слязат към ниските части, тъй като там е горещо, а въздухът — тежък и сгъстен. А от селищата в низините никой не се бил качвал догоре, защото пътят е суров, изпитанията — тежки, студът — голям, а въздухът — разреден, а също и защото не сме имали нужда от такова дълго и опасно пътуване, при положение, че притежаваме богатствата на долините, които могат да ни изхранят. Живели сме в нашата територия и сме обявили изкачването по тези височини извън закона — обяснението било, че Санду Отмъстителя ни е прогонил от там долу и не бива никога да се връщаме. И така, без да знаем, ние сме делили нашия Свят с хора, дошли през Небесата от Земята, а малкото дочуто за обитателите на върховете на Стената било причина да ги мислим за богове, демони или други подобни създания.

Тогава Първия Катерач се осмелил да наруши забраната, изкачил Стената, стигнал Върха и срещнал Земяните. Те Го приветствали, поканили Го и Му показали чудесата на построеното тук селище. И точно както разказва Книгата на Първия Катерач, той научил от тях как да използва огъня, как да прави сечива, да отглежда посеви, да строи здрави постройки и още много полезни неща. Слязъл от Стената и ни научил на тези неща. Това е то истинското зараждане на цивилизацията. Това било и началото на ежегодното Поклонение — обясни златокосата.

Възникнал обичаят да изпращаме най-добрите си хора на Върха и да се представят на Земяните, които сме мислели за богове, а те всъщност били смъртни. Искали сме, като им отдадем почит, да научим от тях нови неща и да занесем познанията си долу в низините, както бе сторил Първия Катерач. Пътуването било дълго и трудно и само някои от дръзналите да се изкачат оцелявали и стигали до Върха, защото имало безчет смъртни опасности по пътя — особено Огъня на Промяната, излъчването на Планината, което ни изкушава да преобразим телата си до неузнаваемост. Малцина успявали да избегнат опасностите на Стената и стигали до Върха, а още по-малко се връщали. Голямо постижение било да извършиш Поклонение и затова успелите получавали най-големи почести. Само след надпревара помежду си сме добивали правото да предприемем пътуването; изкачилите Върха били посрещани сърдечно от Земяните и научавали от тях много ценни неща, както направил Първия Катерач.

Трудно ни беше да преглътнем истината, че нашите тачени Богове са обикновени смъртни, странници от друг Свят, които не смееха да слязат от Върха, защото са твърде слаби и непригодни да живеят в низините; че Първия Катерач, комуто отдавахме почитта си, е бил тъй простодушен, че да коленичи, да склони глава пред пришълците сякаш са божества и — нещо повече — да го вмени в дълг на следващите поколения. Преглъщах истината като парчета нагорещен метал.

Станало обаче по-лошо, много по-лошо.

Времето минавало, разказваше златокосата Земянка и нещата в селището на Върха се променили. Сега тя заговори за Огъня на Промяната. В недрата на Коза Сааг действат сили, обясни Земянката, естествени сили на приливи и отливи, те променят живата плът в нови и странни форми, които водят до Трансформации в тялото, много по-невероятни отколкото ние в селищата из низините можехме да достигнем. И така, тя потвърди нашите подозрения, че Трансформациите на Стената се причиняват от природните сили на самата Стена. Никаква магия, нито пък волята на Боговете, не са създали Кралствата и техните обитатели. Те са резултат от физически сили. Първата, подчерта тя и така само доказа нашето предположение — е Огъня на Промяната — тайнствена светлина, излъчвана от самите скали. Но — обърна ни внимание — това е само един от многото фактори-причинители на телесните промени по тази планина. Трябва да се добавят редкият въздух, тъй като той пропуска острата светлина на Екмелиос и тази светлина, прониквайки в слабините на Земяните-заселници, променя тяхното семе; променя водата за пиене; а почвата — и тя съдържала нещо. Всички тези особени качества на Стената много променили с течение на времето Земяните, обитаващи Върха. Те претърпели силна и ужасна Трансформация, тези посетители от звездите.

— Умовете им се замъглили. Телата им се деформирали. Забравили са всички умения. Превърнали се в зверове. — И тя направи жест към скалните пукнатини на Стената в далечината, където бяха избягали дивите, зъбещи се същества, които хвърляха камъни по нас.

— Да — обади се Трайбън — разбира се.

Погледнах го. Той седеше като закован, зашеметен, а големите му, широко отворени очи се взираха неподвижно. Струваше ми се, че не диша.

— Възможно ли е да е така? — попитах го аз. — Възможно ли е боговете да се превърнат в… в…

Трайбън махна раздразнено към мен и ми посочи златокосата Земянка, която говореше отново:

— Поклоненията продължили, макар че вашите хора вече нямало какво да научат от нас. Превърнало се в традиция да се изкачват на планината и тази традиция била толкова вкоренена, че било невъзможно да се прекъсне. Но успелите да стигнат Върха — не повече от по няколко души — били ужасени от гледката. Мнозина предпочели да не се върнат в селището в низините, защото или не желаели, или се бояли да разкрият истината. Заселвали се по склоновете на Коза Сааг и така възникнали Кралствата на Стената. Силите на Промяната започнали да действат върху тях, както бяха действали и върху нас. Други Пилигрими се върнали вкъщи, но били зашеметени — оставали безмълвни или полудявали от преживените изпитания.

Огледах спътниците си. Истината се бе стоварила върху тях като огромен каменен блок. Хенди плачеше; Тиса, силно пребледняла, се взираше в далечни пространства; Накса Писаря и Йо Учения седяха един до друг със зяпнали уста сякаш ударени по главата; останалите — кой с изцъклени от възмущение и недоверие очи, кой трепереше, кой беше онемял. Дори флегматичният Киларион се мръщеше и мърмореше, взираше се в дланите на ръцете си с разперени пръсти сякаш намираше някаква утеха в тях.

Само Транс изглеждаше непоклатим, съвсем неуязвен от чутото. Бе се изтегнал удобно на земята, като че ли сме се събрали да послушаме изпълнението на Певец или Музикант и се усмихваше. Усмихваше се!

Земянката продължи:

— Неотдавна този кораб ни доведе тук — мен и моите приятели. Знаем, че отдавна в този Свят се е заселила колония от Земята, а нашата задача е да обикаляме от звезда на звезда и да посещаваме колониите, основани на най-различни светове. Ние съобщаваме на Земята дали колониите все още съществуват и какво са постигнали. Намерихме тук децата на заселниците от Земята и направихме опит да влезем в контакт с тях. Но те, както видяхте, вече са диви същества, неуки, варвари, а и опасни, макар че не го разбрахме веднага.

Тя ни разказа как Земянина, когото бяхме срещнали, пожелал доброволно да слезе колкото се може по-надолу, за да се срещне с хора от Кралствата и от тях да разбере какво се е случило след основаването на колонията на Земяните. Другите останали в кораба с надежда да установят някакъв контакт с изродените и оскотели сънародници. Но щом дивите Земяни от Върха разбрали, че новодошлите са само трима, устроили постоянна обсада и като използвали пръчки, камъни и грубо направени копия ги държали затворени в кораба, така че не могли да окажат помощ на приятеля си долу.

— Но вие имате оръжие — намесих се аз. — Защо не ги отблъснете? Ние успяхме да го направим само с тояги.

Тя се обърна към мен:

— Нашето оръжие е смъртоносно. Ако го използваме, значи да убием свои сънародници, а ние не бихме искали.

Никога преди не се бях сблъсквал с подобен проблем: че оръжие, което убива, а не просто наранява, може да не влезе в работа изобщо. И трябва да се криеш в кораба си на безопасно място, макар да си могъщ като бог, а твоите нападатели — нищо повече от зверове.

— В първия момент, когато пристигнахме на Върха — продължи тя, — ги уплашихме, може би защото си помислиха, че сме само първите от огромна армия. Но ние знаехме, че беше много вероятно да ни нападнат скоро, щом разберат колко малко сме всъщност. И наистина стана така.

Изглежда нямаше какво друго да ни каже. Благодари ни, че бяхме донесли тялото на приятеля им и после тя и нейните двама спътници влязоха в кораба като ни оставиха напълно съкрушени и разбити на студената камениста поляна, където нямаше да намерим дворците на нашите богове.

— Ето ти на̀! — прозвуча грубият глас на Транс. — Получихме си го. Богове! Какви ти богове! Има само чудовища! А ние сме глупаци! — и той плю във въздуха.

— Млъквай! — му изрева Киларион.

Транс се обърна към него и започна да се смее с онзи негов смях, който приличаше на триене на метал в метал.

— Разстрои ли се, Киларион? Сигурно. Кой не би се разстроил? Да изминем целия този път, за да открием, че нашите богове са просто глутница изродени зверове, не много по-различни от стадо скални маймуни?

— Млъквай, Транс! — изкрещя отново Киларион с наистина заплашителен тон.

Помислих си, че ще се сбият. Ала Транс искаше само да го вбеси, нямаше достатъчно смелост даже да продължи да го дразни. Киларион се надигна, като че ли се готвеше да скочи върху него, но Транс започна да се хили, направи извинителен поклон — почти докосна с глава земята — и с престорено патетичен тон изписка с дразнещо пронизващ глас:

— Не исках да те обидя, Киларион! Не исках да те обидя! Не ме удряй! Моля те, Киларион, не ме удряй!

— Остави го, Киларион — процеди Гали. — Не си заслужава да се цапаш с него.

Киларион седна, като ругаеше и мърмореше под нос.

Но Транс съвсем не бе приключил:

— Спомняте ли си, едно време ви казах, че сигурно ще стане така — точно това ще намерим на Върха. Казах ви още в Кралството Маласилима, на границата с Огненото Езеро. Някои от Маласилима са се качвали на Върха и бяха видели Боговете — така твърдяха и ми разказаха за тях. Помислих, че ме лъжат, че си измислят, после ми хрумна, че може и да е истина, но реших непременно да се кача и да се уверя сам. И ето, че видях. Видях със собствените си очи, че приказките все пак се оказаха верни. Представете си! Няма богове! Всичко е мит, всичко е измама! Няма нищо друго, освен глутница изродени…

— Достатъчно, Транс — обадих се аз.

— Какво има, Полър? Не можеш ли да погледнеш истината в очите?

Но отчаянието ми се беше върнало с пълна сила, още по-черно и по-разтърсващо от преди, бе вцепенило сърцето и разума ми така силно, че не можах дори да отговаря.

Киларион видя, че мълча, стана, приближи се до Транс и го погледна отгоре:

— Ако не беше такъв страхливец, щях да ти покажа истината. Но Гали е права. Не трябва да си цапам ръцете с теб.

— Не, не бива, — подхвана Транс. — Ако ме докоснеш, може да те променя в нещо точно като мен. Ти знаеш, че мога да го направя. Но няма да ти хареса да изглеждаш като мен, нали Киларион? Или ще ти хареса? А?

Отидох до Транс и застанах между двамата — започнах да избутвам леко назад Киларион, а Транс предупредих:

— Чуй ме. Ако кажеш още една дума, тя ще бъде последната. Ясно ли е?

Транс се поклони отново почти така дълбоко и така презрително, както се бе поклонил на Киларион, погледна ме в лицето и само с устни, без глас каза:

— Не исках да те обидя, Полър! Не исках да те обидя!

Обърнах му гръб.

— Да направим лагер тук — казах на останалите.

— Лагер? — възкликна Накса. — Тук ли ще останем?

— Поне за тази вечер — отвърнах аз.

— Защо? По каква причина?

Не му отговорих. Нямах отговор. Бях напълно объркан — водач без какъвто и да е план. Главата ми беше празна, душата — също. Целият смисъл на моя живот се бе сгромолясал. Ако това, което каза Земянина е вярно — а как можех да го отрека — значи наистина няма богове. Върха бе населен с чудовища. Бях посветил половината си живот на Поклонението, а се оказа, че е празно, безсмислено начинание. Искаше ми се да се наплача, но всички ме гледаха, а и този въздух — дали това изобщо беше въздух — ми бе отнел тази способност. Не знаех какво да правя. Не знаех какво да мисля. Злобният шегаджия Транс изрече истината — сега сме лице в лице с реалността — и тя не е онази, очакваната, а различна и твърде сурова, за да я приемем.

Въпреки всичко, водачът бях аз. Дори и сега, когато не знаех защо и накъде, трябваше да продължа да ги водя. В края на краищата вероятно щях да намеря изход, защото някъде в дълбините на моето отчаяние една малка част от мен все още ревностно вярваше, че някъде има богове, че Върха е наистина свято място, както мислехме досега.

— Ще спим ей там — наредих аз и показах към малък склон, закътан от бушуващите ветрове под върха на ронеща се оголена скала.

Оставих Тиса да направи заклинание за закрила. Изпратих Гали и Грисиндил да съберат дърва за огъня, доколкото това изоставено място изобщо можеше да ни предложи такива, а Накса и Малти да открият извор или езерце с прясна вода. Определих Киларион, Нарил и Талбол за първия патрул — трябваше да обхождат в широки кръгове откритата зона над кораба на Земяните и да внимават и за най-малкото раздвижване между „боговете“. В мислите си все още ги наричах така, тези звероподобни същества, изродените божии деца и все пак някакви богове.

Чух гласа на Трайбън:

— В момента има ли някаква работа за мене? Ако няма, искам да отида сам на малко разузнаване.

— Какво разузнаване? Къде?

Той кимна към останките на кораба на древните Земяни.

— Искам да видя какво има вътре. Дали има предмети от Земяните, свещени предмети, останки от стари времена, когато наистина са били богове.

В очите на Трайбън видях твърде добре познатия ми блясък. Блясъкът — белег на вътрешната му неутолима потребност да научи, да знае, да си пъхне носа във всяко странно нещо, което светът поднася. Изведнъж ми хрумна, че ако изобщо се върнем в нашето селище — нещо доста несигурно, защото все още нямах никакъв план, а сега можех да разсъждавам само върху настоящето — наистина трябва да занесем като веществено доказателство, докосван от Боговете, от истинските Богове, живели по върховете на тази планина преди техния упадък, някакъв свещен предмет. Ужасяваше ме обаче мисълта, че при настъпването на нощта, Трайбън ще иде съвсем сам сред тези разхвърляни купища ръждясали греди и метални плоскости. Кой знае какви спотаили се „богове“ можеха да го изненадат в тъмнината. Не можех да му разреша да тръгне. Той ме моли и убеждава, но аз не отстъпих. Казах му, че е лудост да рискува живота си. Обещах му, все пак, че на следващия ден — ако е безопасно — ще изпратя по-голяма група да проучи мястото.

Мракът падаше. Тъмното небе ставаше още по-тъмно. Изгряха звезди и една студена луна. Корабът на Земяните хвърляше дълга, остра сянка чак до краката ми. Останах сам и се взирах мрачно отвъд поляната към мястото, където се бяха скрили нещастните същества, за които до неотдавна — преди да ги видим — мислехме като за наши богове.

Към мен се приближи Хенди. След Трансформацията тя стърчеше с глава и половина над мен, макар че иначе бе прозрачна като призрак. Така безплътна сега, сигурно бе скована от вледеняващия студ, ала с нищо не го показваше. Хенди леко ме докосна по ръката.

— Е, сега вече знаем всичко — прошепна тя.

— Да. Или поне достатъчно.

— Ще се самоубиеш ли, Полър?

Погледнах я изумен.

— Защо да се самоубивам?

— Защото вече знаем отговора, а той е твърде зловещ. Или няма богове и никога не ги е имало, или боговете са тук, но са претърпели ужасен крах, а това е дори по-тъжно. И в двата случая няма надежда.

— Така ли мислиш? — попитах аз и си спомних видението й за вечната смърт: тя лежи, затворена в кутия с точните размери на тялото й — нито милиметър по-голяма. По-голямата част от живота си бе прекарала в някакво безрадостно студено Царство на душата, толкова различно от моето.

— Защо го казваш? Винаги има надежда, Хенди, поне докато дишаме и живеем.

— Надежда за какво? Че независимо от всичко, Креш, Тиг и Санду ще се появят и ще ни приласкаят в обятията си? Че на небето ще видим Земята на Двойниците? Че животът ще бъде хубав, приятен и спокоен?

— Животът е такъв, какъвто го направим — отвърнах аз. — Мисля, че Земята на Двойниците е нечия хубава приказка. А Креш, Тиг, Санду и всички останали със сигурност съществуват, но вероятно някъде далеч, много далеч от погледа ни. Някои, които не знаят истината, са измисляли легендата, че живеят на Върха. Мит и нищо повече. Защо всесилните ще предпочетат това непоносимо, скалисто място, когато могат да си изберат място навсякъде из Небесата.

— Казват, че Първия Катерач е бил тук. Първия катерач, когото ние почитаме.

— Той е живял много отдавна. С течение на времето разказите за него са изопачени. Той е намерил тук мъдри същества от друг свят и те са му дали полезни знания. Негова ли е вината, че ги смятаме за богове?

— Не — отвърна тя. — Мисля, че не. В известен смисъл те са били богове. Или поне можем да мислим за тях като такива. Но както каза ти, това е било много отдавна.

За момент тя потъна в собствените си мрачни мисли. После ме погледна отблизо и попита:

— Полър, какво ще правим сега?

— Не знам. Ще се върнем в селището, предполагам.

— Искаш ли?

— Не съм сигурен. А ти?

Тя поклати глава. Повече от когато и да било приличаше на призрак и беше толкова далечна и толкова недостижима за мен, колкото звездите, макар че стоеше редом. Струваше ми се, че мога да видя през нея. — В това селище нямам дом — въздъхна Хенди. — Когато ме откраднаха, го загубих завинаги, а после винаги съм се чувствала чужда.

— Значи ще останеш в някое от Кралствата?

— Вероятно. А ти?

— Не знам. Вече нищо не знам, Хенди.

— Например Кралството на бащата на твоя баща. Ти го хареса. Можеш да се върнеш там. И двамата можем.

Свих рамене.

— Може би да. Може би не.

— Или в някое от Кралствата по-надолу, което не сме видели, вървейки нагоре. Някое хубаво място, не прекалено странно. Не като онези на Кавнала или Квуз.

— Можем да си направим и наше — подхвърлих, ей така, без да имам нещо предвид, защото все още не бях съставил план, никакъв план. — На Коза Сааг има много място за нови Кралства.

— Искаш ли? — в гласа й прозвуча нотка на нетърпение.

— Не зная. Не зная нищо, Хенди.

Чувствах се изпразнен като куха черупка. Днешните разкрития унищожиха сърцето ми. Не беше чудно, че Хенди ме попита дали ще се самоубия. Не бих го направил, не. Но какво щях да правя все още нямах никаква представа, никаква.