Майкъл Конъли
Последният койот (6)

6

Пътува дълго до Санта Моника. Магистрала 10 бе още в ремонт и му се наложи доста да обикаля. Стигна до парк „Сънсет“ след три часа следобед. Къщата се намираше на улица „Пиър“ — дървена постройка, кацнала върху малко възвишение. Опасваше я веранда, по чиито перила се виеше декоративно растение с едри червени цветове. Свери адреса върху пощенската кутия с този върху плика със старата коледна картичка. Спря до тротоара и пак погледна картичката. Получил я беше преди пет години чрез полицейското управление. До този момент не бе отговорил.

Още щом излезе от колата, долови характерния мирис на море — от западните прозорци на къщата вероятно се виждаше поне част от океана. Тук беше по-хладно и Бош взе якето си от задната седалка. Облече го, докато вървеше към бялата входна врата.

Незабавно я отвори слаба жена с ярконачервени устни, прехвърлила шейсетте. Косата й бе тъмна, но вече се виждаха сивите й корени: време бе за ново боядисване. Бялата копринена блуза с бледосини морски кончета бе пусната свободно върху тъмносин панталон. Посрещна го с широка усмивка и Бош веднага я позна, но долови, че за нея остана случаен непознат, кой знае защо потропал на вратата й. Нищо чудно — не го бе виждала почти трийсет и пет години. Усмихна се добронамерено.

— Мередит Роман?

Усмивката й се стопи мигновено.

— Не се казвам така — отвърна тя рязко. — Сбъркали сте адреса.

Отстъпи, за да затвори вратата, но Бош я подпря с длан. Опита се да си придаде безобиден вид, но забеляза проблясък на паника в погледа й.

— Аз съм Хари Бош — представи се бързо той. Жената застина на място, взирайки се напрегнато в него. Паниката изчезна, нахлулите спомени насълзиха очите и радостна усмивка озари лицето й.

— Хари? Малкият Хари? — Той кимна. — О, скъпи, заповядай, влез. — Жената го притисна в прегръдките си и прошепна: — Толкова се радвам! Да те видя след… Я да те огледам…

Тя го побутна назад, разтворила широко ръце, сякаш преценяваше наведнъж всички картини в изложбена зала. Очите й заискриха и в душата едновременно запя и заплака радост и тъга. Не биваше да отлага толкова време. Трябваше да дойде по-рано просто заради нея самата, а не заради причините, които го водеха тук сега.

— Заповядай, Хари, скъпи… Влез.

Бош прекрачи прага на всекидневната: под от червени, дъбови дъски, бели и чисти стени, мебели от бял бамбук. Стаята сякаш излъчваше сияйна светлина и Бош искрено съжали, че появата му тук ще хвърли тъмна сянка върху бялото й спокойствие.

— Вече не се казваш Мередит, така ли?

— Отдавна не съм Мередит.

— Как да те наричам тогава?

— Катрин. Катрин Реджистър — с ударение на първата сричка, както изтъкваше навремето съпругът ми, един много праволинеен човек. Разреши си само две отклонения от правия път: женитбата за мен и удоволствието от някоя и друга безобидна ругатня от време на време.

— Навремето ли?

— По дяволите, Хари, седни. Да, навремето… Почина преди пет години, след Деня на благодарността^[1].

Бош се отпусна на дивана, а тя седна на фотьойла срещу него от другата страна на ниската стъклена масичка.

— Извинявай.

— Няма нищо, откъде за знаеш. Дори не го познаваше, а и аз от дълго време съм друг човек… Да те почерпя ли с нещо? Кафе или може би нещо по-силно? — Бош пресметна, че му е изпратила коледната картичка скоро след смъртта на съпруга си. Връхлетя го пак чувство на вина за неоправданото мълчание.

— Хари?

— Не, благодаря. Ъъ… Държиш ли да те наричам Катрин?

Тя се разсмя и Бош се присъедини към смеха й.

— Наричай ме, както искаш, по дяволите! — Звънчетата на младежкия й смях веднага го върнаха в далечното минало. — Искрено се радвам, че дойде. Любопитна бях да видя какво…

— … е излязло от мен?

Тя пак се разсмя.

— Да, вероятно. Разбрах, че си в полицията, тъй като името ти се споменава от време на време в полицейските колони на вестниците.

— Знам: получих коледната ти картичка, изпратена чрез управлението навярно скоро след смъртта на съпруга ти. Ъъ… извинявай, че така и не ти отговорих, а и не те посетих. Трябваше да го направя.

— Не се коси, Хари. Знам колко много си зает с работата си, с кариерата и всичко останало… Радвам се, че си получил картичката ми. Женен ли си?

— Ами… не. Имаш ли деца?

— Не, сама съм.

Жената кимна — явно разбираше, че той не бе дошъл тук, за да я уведомява за личния си живот. Двамата седяха дълго, вгледани мълчаливо един в друг. Бош се питаше как ли възприема професията му. Радостта от срещата бе започнала да избледнява пред нежеланото събуждане на забравени тайни.

Бош трескаво затърси начин да подхване разговор, но умението му да го върши като че ли се бе изпарило.

— Може ли да помоля за чаша вода?

„Нима наистина не можа да измисли нищо друго?“

— Връщам се след минутка.

Тя се изправи чевръсто и Бош я чу да изважда лед от хладилната камера. Спечели време за размисъл. Пътува дотук почти час, без да реши как точно ще зададе въпросите си. Тя донесе чаша вода с лед, подаде му я и постави на стъклената повърхност на масата пред него коркова подложка.

— Ако си гладен, ще донеса малко солени бисквити и сирене. Не знам колко време смяташ да…

— Не, благодаря. Не искам нищо друго.

Бош вдигна чашата, изпи половината на един дъх и я сложи на масата.

— Хари, моля те, използвай подложката. Нямаш представа колко трудно се чистят петна от стъкло.

— О, извинявай. — Премести бързо чашата върху подложката.

— Детектив си, нали?

— Да. В момента работя в Холивуд… но точно сега не съм на работа. В отпуска съм.

— Какъв късмет!

Настроението й видимо се приповдигна, сякаш бе допуснала възможността внезапното му посещение да не е по работа. Крайно време беше да мине на въпроса.

— Мер… а… Катрин, искам да попитам нещо.

— Слушам те, Хари.

— Виждам, че имаш прекрасен дом, ново име, нов живот. Вече не си Мередит Роман и… ъъ… за теб вероятно няма да е леко да говориш за миналото. Повярвай ми, и за мен е така. Кълна се, че не искам да те натъжа, но…

— Искаш да говорим за майка ти. — Бош кимна и се взря объркано в чашата върху подложката. — Тя беше най-добрата ми приятелка. Понякога дори смятам, че и аз имам не по-малка заслуга от нея в отглеждането ти, преди да те отнемат от нея — всъщност от нас. — Погледна я и веднага усети, че тя се бе отнесла далеко в миналото. — Не минава ден да не се сетя за нея. Какви деца бяхме само! Мислехме, че морето е до колене… И през ум не ни минаваше, че някоя от нас може да пострада. — Изправи се рязко. — Ела, искам да ти покажа нещо. — Той я последва по застлания с пътека коридор към спалнята. В нея имаше широко дъбово легло със светлосиня кувертюра, дъбова тоалетка и две подхождащи на останалите мебели нощни шкафчета. Катрин Реджистър посочи тоалетката, върху която имаше няколко снимки в тежки рамки главно на Катрин и някакъв мъж, много по-възрастен от нея. „Съпругът й вероятно“ — предположи Бош. Тя обаче му сочеше снимка на две млади жени с момченце на около три годинки в средата. — Тази снимка винаги е стояла тук, Хари. Дори по времето, когато съпругът ми бе още жив. Разказала му бях за миналото си, но за него то нямаше никакво значение. Двамата преживяхме заедно двайсет и три чудесни години. Миналото може да има различни въздействия, Хари… Човек или наранява с него себе си и хората наоколо, или черпи сили от дълбините му… Аз съм силна, Хари, не се безпокой. Кажи сега защо дойде да ме видиш днес.

Бош протегна ръка и вдигна снимката и се вгледа в нея.

— Искам… — Той вдигна поглед от снимката и се вгледа в нея. — Ще открия убиеца й.

На лицето й застина неразгадаемо изражение, после тя безмълвно взе снимката от ръцете му и я върна на мястото й. Притисна го отново в силна прегръдка, склонила глава на гърдите му, и огледалото отсреща сякаш ги всмука в себе си. Когато тя се отдръпна и вдигна лице, по бузите й се стичаха сълзи, а долната й устна потрепваше.

— Хайде да поседнем — предложи той.

Катрин издърпа две хартиени кърпички от кутия върху тоалетката и Бош я поведе обратно към фотьойла й във всекидневната.

— Да ти налея ли чаша вода?

— Не, не се безпокой. Ще се успокоя. Извини ме, моля те. — Попи сълзите с кърпичките. Той пак седна на дивана. — Навремето се наричахме двамата мускетари: двама за един — един за двама. Глупаво, да, но бяхме млади и много близки.

— Започвам от нулата, Катрин. Извадих старите документи от архива. Разследването…

Тя презрително изсумтя и поклати глава.

— Нямаше никакво разследване. Всичко бе съшито с бели конци.

— И аз останах със същото впечатление, но така и не успях да разбера защо.

— Слушай, Хари, знаеш какво вършеше майка ти, нали? — Той кимна и тя продължи: — Двете бяхме момичета за забавление. На никого не му пукаше, че едната от нас свърши така трагично. Ченгетата просто си измиха ръцете с малко писане и — край. И ти си ченге, знам, но тогава нещата се вършеха по този начин. Никой не се интересуваше от нея — никой не я жалеше.

— Разбирам. И сега нещата не са много по-различни, повярвай ми. Но сигурно е имало и други причини освен тази.

— Хари, каква част от истината си готов да чуеш за майка си?

Той я погледна право в очите.

— Миналото вдъхва сили и на мен, Катрин. Не се плаши, ще го понеса.

— Убедена съм, че е така… Спомням си къде те настаниха — Макевой или нещо подобно…

— Маккларън.

— Да, Маккларън. Потискащо място. След всяко свиждане с теб майка ти си изплакваше очите от мъка.

— Не сменяй темата, Катрин. Какво трябва да знам за нея?

Тя се поколеба, преди да продължи.

— Марго имаше познати сред полицаите. Разбираш, нали? — Той кина. — И двете имахме: налагаше се. Трябваше да се разбираме с тях, за да просъществуваме. Поне така се оправдавахме. Когато стане нещо по-сериозно-например убийство, — за ченгетата бе най-добре набързо да натикат всичко в миша дупка, за да спи зло под камък. Придържаш ли се към това мъдро правило, всичко е наред. Те просто не искаха никой от тях да изпадне в неудобно положение.

— Да не намекваш, че убиецът е полицай?!

— Съвсем не. Хари, нямам представа кой го е направил — съжалявам. Казвам само, че — според мен поне-онези двама детективи, в чиито ръце бе следствието, разбираха докъде може да ги отведе то и за нищо на света не желаеха да следват този път. Наясно бяха кое е добро за тях и за кариерата им. Не бяха глупаци, а и тя бе само още едно момиче за забавление. Не им пукаше. На никого не му пукаше. Убили я накрая — е, и какво толкова?

Бош огледа недоволно стаята, докато обмисляше следващия въпрос.

— Знаеш ли имената на ченгетата, които е познавала? — Говорим за много далечно минало, Хари.

— Но и ти си познавала някои от тях, нали?

— Да. Налагаше се — така трябваше. Човек има нужда от връзки, за да избегне затвора. Всеки имаше определена цена и се продаваше в един или в друг смисъл. Поне навремето беше така. Различните хора искаха различни начини на отплата. Някои искаха пари, други — други неща…

— В следствените книжа по уби… според документите в папката ти не си била картотекирана.

— Да, имах късмет. На няколко пъти са ме прибирали, но никога не са ме регистрирали. Едно обаждане по телефона — и веднага ме пускаха. Досието ми остана чисто, защото познавах много полицаи, скъпи. Нали разбираш? — Каза го, без да отклони поглед. Живяла бе години честен живот, но бе запазила странната гордост на проститутките. Говореше за тъмните страни на миналото си, без да й мигне окото. Успяла бе да се издигне над него, да го превъзмогне и този факт сам по себе си бе достоен за уважение. „И сигурно ще я крепи до края на живота й“ — помисли Бош.

— Ще имаш ли нещо против да запаля, Хари?

— Не, ако и аз сторя същото.

Двамата извадиха цигари и Бош ги запали.

— Можеш да използваш пепелника на страничната масичка. Внимавай да не посипеш пепел по килима.

Катрин му посочи стъклена купичка на масата от другата страна на дивана. Бош я постави на колене и не откъсна поглед от нея, докато говореше.

— Полицаите, които си познавала — подхвана той — и които вероятно и тя е познавала… Не си ли спомняш някое име?

— Пак повтарям: говорим за много далечни времена, Хари. А и се съмнявам, че са били замесени в случилото се с майка ти.

— Ървин С. Ървинг. Това име говори ли ти нещо?

Тя се поколеба за момент, докато прехвърляше името в главата си.

— Познавах го. Струва ми се, че и тя го познаваше. Той патрулираше по булеварда. Почти сигурно е, че го е познавала… но не знам с точност. Може и да греша.

Бош кимна.

— Той я намира.

Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“

— Е, все някой е трябвало да я открие. Не бяха си дали зор да я скрият…

— А онези двамата от Отдела за борба с порока, Гилкрист и Стано?

Тя пак се поколеба.

— Да, познавах ги… подлеци.

— А майка ми дали ги е познавала по същия начин? — Тя кимна. — Какво имаш предвид с твърдението, че са били подлеци? В какъв смисъл подлеци?

— Те просто… не ги бе грижа за нас. Когато искаха нещо, независимо дали малко информация, която може да си получил при среща с даден човек, или нещо друго… Просто идваха и си го вземаха. Понякога бяха много груби. Ненавиждах ги.

— А те…

— Но биха ли могли да убият? Определено не — така бих отговорила на този въпрос тогава, така отговарям и сега. Те не бяха убийци, Хари. Бяха само ченгета. Вярно, човек можеше да ги купи и препродаде, но тогава май всички бяха такива. Не беше като сега, когато четеш във вестниците за дело срещу полицай за убийство, побой или нещо такова… О, извинявай.

— Няма нищо. Да се сещаш за някой друг?

— Не.

— Някакви имена?

— Много отдавна се постарах да изхвърля всичко от главата си.

— Хубаво.

Искаше му се да извади бележника си, за да свери някои неща, но не желаеше разговорът им да заприлича на разпит. Опита се да си спомни какво друго бе прочел в документите по следствието — нещо, за което би могъл да я попита.

— А какво ще кажеш за оня задник, Джони Фокс?

— Да… Споменах на ченгетата за него и те като че ли се поразвълнуваха, но нищо не излезе и от това. Той изобщо не беше арестуван.

— Не, бил е арестуван, но после са го пуснали. Отпечатъците му не съвпадали с тези на убиеца.

Тя вдигна озадачено вежди.

— Е, това е нещо ново за мен. За пръв път чувам за някакви отпечатъци.

— По време на втория разпит с Маккитрик — спомняш ли си го?

— Смътно. Спомням си само, че и двамата следователи бяха ченгета. Единият май беше по-умен от другия, да, рака беше. Но вече не се сещам кой кой беше. Струва ми се, че командваше по-тъпият — обичайна практика в ония дни.

— Маккитрик е разговарял с теб втори път. В доклада му е отбелязано, че тогава си променила показанията си и си казала за купона същата вечер в „Ханкок Парк“.

— А, да, приема… Не отидох, защото онова животно Джони Фокс ме удари предната вечер и имах огромна синина на бузата. Опитах се да я позакрия с грим, но отокът си личеше. Разбираш, че на купон от този вид едно момиче с подпухнало лице едва ли би могло да се надява на успех.

— Кой даваше приема?

— Не си спомням. Дори не съм сигурна дали изобщо съм знаела в чия къща беше.

Но нещо в отговора й смути Бош: тонът й се беше променил, а и думите й се изредиха като заучени.

— Сигурна ли си, че не би могла да си спомниш?

— Напълно. — Катрин се изправи. — Отивам за вода.

Взе чашата му и излезе от стаята. Бош осъзнаваше, че общото минало с тази жена и събудените чувства от срещата им след толкова време бяха притъпили професионалните му инстинкти. Неспособен беше да реши дали зад думите й се криеше нещо недоизказано или не. Трябва да насочи разговора пак към онзи купон. Струваше му се, че Катрин не бе казала всичко на следователите тогава.

Тя се върна с две чаши вода и лед и внимателно постави неговата на корковата подложка, а Бош си даде сметка колко труд бе положила, за да достигне този нов стандарт в живота си — новото положение в обществото и материалните придобивки в съответствие с него. Стъклената ниска масичка и меките килими имаха огромно значение за нея и тя обяснимо им трепереше.

Катрин седна и отпи щедра глътка от чашата си.

— Ще ти кажа нещо, Хари — въздъхна тя. — Не споделих всичко с тях. Не излъгах, просто не казах всичко. Страхувах се.

— От какво?

— Започнах да изпитвам страх от деня, в който я намериха. Същата сутрин, преди още да разбера какво се беше случило с нея, непознат мъжки глас се обади по телефона. Заплаши ме, че ако се разприказвам, ще бъда следващата. Още си спомням думите му: „Един съвет, госпожичке: на твое място бих си обрал веднага крушите.“ После чух ченгетата да тропат по стълбите, в апартамента й… Разбрах, че е мъртва. Вслушах се в съвета по телефона и заминах. Изчаках само седмица и се преместих в Лонг Бийч веднага щом полицаите заявиха, че нямат повече нужда от мен. Смених си името, промених живота си. Там се запознах със съпруга си и години по-късно се преместихме тук… Не съм се връщала в Холивуд оттогава. Дори не съм минавала през този ужасен град.

— Какво не каза на Ено и Маккитрик?

Катрин говореше, втренчила поглед в дланите си, сключени в скута й.

— Страхувах се и не им казах всичко… Знаех с кого имаше среща Марго там, на онова събиране. Двете бяхме като сестри. Живеехме в една и съща сграда, заемахме си дрехи, споделяхме тайните си — всичко. Разговаряхме надълго и нашироко сутрин, пиехме заедно кафе. Между нас нямаше премълчали неща. Щяхме да ходим заедно на този прием. Но след като оня… след като Джони ме удари, тя трябваше да иде сама.

— С кого имаше тя среща тази вечер, Катрин?

— Ето го верния въпрос, но онези детективи така и не го зададоха. Те искаха да узнаят само кой е бил домакин на приема и къде се е провеждал той. А това нямаше значение. Нито един от тях не ме запита с кого щеше да се срещне тя там.

— С кого?

Тя отправи поглед към камината и се взря невиждащо в студените, почернели въглени, както някои хора се вторачват като хипнотизирани в живите пламъци там.

— С мъж на име Арно Конклин. Той беше важно клечка в…

— Знам.

— Така ли?

— Името му се споменаваше в докладите. Но не в тази връзка. Защо не го каза на ченгетата?

Тя се обърна към него и го изгледа остро.

— Не ме гледай така, Хари. Бях в паника — някой ме беше заплашил. Така или иначе, ченгетата нямаше да си мръднат пръста. Конклин ги купуваше и продаваше както си иска. Нямаше да посмеят да се доближат до него и на метър само заради показанията на някаква… на едно леко момиче, което всъщност нищо не е видяло, а само е дочуло едно име. Трябваше да мисля за себе си. Майка ти беше вече мъртва, Хари. Нима можех да я върна?

Бош долови гневните нотки в тона й. Знаеше, че гневът й бе насочен не само към него, но и към нея самата. Убеден бе, че дори да изброява на глас всичките си разумни оправдания, докато посинее, дълбоко в себе си тя съзнаваше вината си и страдаше. Плащала бе ежедневно и ще продължава да плаща доживотен данък за нестореното — за премълчаното тогава…

— Мислиш, че Конклин го е извършил?

— Знам само, че тя и преди се беше срещала с него и до онази нощ той никога не се бе държал грубо с нея. Не мога да отговоря на въпроса ти.

— Сега имаш ли някаква представа кой те е заплашил тогава?

— Никаква.

— Конклин?

— Не знам. Всъщност не познавах гласа му.

— Някога виждала ли си майка, ми и Конклин заедно?

— Само веднъж на танци в „Масоник“. Струва ми се, че Джони Фокс ги запозна точно тогава. Според мен Арно не знаеше нищо… за нея. Тогава поне все още не…

— Възможно ли е Фокс да те е заплашил по телефона?

— Не. Познавах гласа му много добре.

Бош се замисли за момент.

— Срещала ли си се с Фокс след оная сутрин?

— Не. Избягвах го в продължение на една седмица. Не беше трудно, защото той, изглежда, се криеше от ченгетата. А след това заминах. Онзи, който ми се обади тогава, ми изкара ангелите от страх. Заминах за Лонг Бийч в деня, в който ченгетата ми казаха, че повече нямат нужда от мен. Нахвърлях малко дрехи в един куфар и се качих на автобуса… В апартамента на майка ти бяха останали някои мои неща — дори и не помислих за тях. Насъбрах каквото имах подръка и изчезнах. — Бош мълчеше: за какво да пита повече? — Често мисля за онези дни — продължи Катрин. — Бяхме на дъното, двете с майка ти, но бяхме добри приятелки и се радвахме на живота въпреки всичко.

— Имам много спомени и ти си почти във всеки един от тях — там, до нея.

— Хубави времена бяха въпреки всичко… — повтори тъжно тя. — А ти беше най-прекрасното нещо в живота ни. Когато те отделиха от нея, едва не я убиха още тогава… Непрекъснато се опитваше да те върне, Хари. Обичаше те. И аз те обичах.

— Знам.

— Взеха те и тя коренно се промени. Струва ми се, че случилото се бе някак неизбежно. Като че ли бе поела към оная тъмна уличка много преди да… да се озове там за последен път.

Бош се изправи, потопил поглед в болката, струяща от очите й.

— Трябва да тръгвам. Ще те държа в течение на нещата.

— Ще ти бъда благодарна. Иска ми се да поддържаме връзка.

— И аз го искам.

Отправи се към вратата, давайки си сметка, че нямаше да го сторят. Времето бе подкопало връзката между тях, беше ги отчуждило. Излезе на стъпалата и се обърна към нея.

— Сетих се за коледната ти картичка. Искала си още тогава да извадя случая от забвението, нали?

На лицето й се изписа отнесена усмивка.

— Не знам… Съпругът ми току-що беше починал… преживявах тежко смъртта му… Мислех много за нея и за теб. Гордея се с нещата, които постигнах, Хари. И помислих: „А какво ли би могло да се получи с тях двамата?…“ Още не съм го превъзмогнала. Който го е направил, трябва да… — Тя не довърши, но Бош кимна разбиращо.

— Довиждане, Хари.

— Майка ми е имала истинска приятелка.

— Надявам се…