Майкъл Конъли
Последният койот (38)

38

Монти Ким живееше на авеню „Уилис“ в Шърман Оукс насред призрачен град от блокове, опасани с червени ленти след земетресението. Сградата с апартаменти на адреса на Монти Ким беше с фасада в сиво и бяло в стил „Кейп Код“^[1] и се намираше между две опразнени сгради. Или поне се предполагаше, че са опразнени. Щом спря до бордюра, Бош забеляза, че светлината в едната угасна. Нарушители, предположи Бош. Също като него и те все бяха нащрек за появата на градския инспектор.

Сградата на Ким изглеждаше така, сякаш беше напълно пощадена от земетресението или вече бе изцяло поправена. На Бош някак не му се вярваше да е второто. Смяташе, че сградата бе по-скоро доказателство за избирателната благосклонност на природната стихия, както може би и за строителен предприемач, който не би пестил от материали за построяването й. Беше останала непокътната, докато другите наоколо се бяха разпукали и свлекли.

Беше типично, паралелепипедно здание с входове към всеки апартамент откъм улицата. Обаче първо човек трябваше да бъде пуснат през снабдена с електроника порта, висока шест стъпки, след обаждане по домофона. Полицаите ги наричаха врати за подобрено самочувствие, защото с тях обитателите се чувстваха в по-голяма безопасност, макар да бяха напълно безполезни. Само издигаха допълнителна преграда пред законно пребиваващите и посетителите. Останалите просто можеха да се изкатерят през вратата, което и правеха из целия град. Вратите за добро самочувствие ги имаше навсякъде.

Бош просто съобщи, че е от полицията, когато гласът на Ким прозвуча по домофона, и бе пуснат вътре. Извади служебния си портфейл от джоба, докато вървеше към входа на номер осем. Когато Ким отвори, Бош пъхна разтворения портфейл през процепа на вратата и го задържа на около петнайсетина сантиметра от лицето му. Държеше го така, че пръстът му да прикрива надписа „лейтенант“ през средата. След което припряно го отдръпна и го прибра.

— Извинявайте, но не успях да видя добре името там — каза Ким, като продължаваше да блокира пътя.

— Йеронимъс Бош. Но обикновено ме наричат Хари.

— Кръстен сте на художника.

— Понякога се чувствам толкова стар, че имам чувството, сякаш той е бил кръстен на мен. Тази вечер е един от тези случаи. Може ли да вляза? Няма да ви отнема много време.

Ким го въведе в дневната с озадачен израз на лицето си. Беше стая с прилични размери, с диван, две кресла и газова камина до телевизора. Ким зае едното кресло, а Бош седна в края на дивана. Забеляза бял пудел, който дремеше до стола на Ким. Монти Ким беше доста пълен мъж с широко, пухкаво лице. Носеше очила, които притискаха слепоочията му, и косата му, доколкото беше останала, бе боядисана кестеняво. Облечен бе с червена жилетка, бяла риза и чифт стари панталони в свят каки. Бош предположи, че човекът още не беше навършил шейсет. Беше очаквал да види по-стар мъж.

— Май точно тук е моментът да попитам: „За какво става дума?“

— Аха, и май сега му е времето да ви кажа. Проблемът е, че не зная как точно да започна. Разследвам няколко убийства. Вие вероятно бихте могли да ми помогнете. Обаче се питах дали не бихте проявили добра воля, като ми отговорите на няколко въпроса, засягащи миналото? После, като свършим, ще ви обясня защо.

— Изглежда доста необичайно, но…

Ким вдигна ръце и махна дружелюбно. Раздвижи се в стола си, сякаш за да се настани по-удобно. Хвърли поглед към кучето, след което присви очи съсредоточено, сякаш това щеше да му помогне да разбере и да отговори по-добре на въпросите. Бош забеляза, че по някога покрития му с растителност скалп бяха избили ситни капчици пот.

— Били сте репортер на вестник „Таймс“. Колко време?

— О, ами това беше само за няколко години в началото на шейсетте. Откъде ви е известен този факт?

— Господин Ким, нека първо аз задам въпросите си. С какви теми сте се занимавали в репортажите си?

— По онова време ни викаха момчета за всичко. Аз покривах криминалната хроника.

— С какво се занимавате в момента?

— Понастоящем работя в дома си. Във връзките с обществеността съм. Направих си офис от втората спалня на горния етаж. Имах офис в Резеда, но сградата бе определена за събаряне. През пукнатините човек можеше да види синьото небе.

И той беше като повечето хора в Лос Анджелис. Нямаше нужда да уточнява, че има предвид последствията от земетресението. То се разбираше от само себе си.

— Заемал съм и други служби за кратко време — продължи той. — Бях местен говорител за завода на „Дженеръл Мотърс“ във Ван Найс, преди да го затворят. После се захванах със самостоятелен бизнес.

— Какво ви накара да напуснете работата си в „Таймс“ през шейсетте?

— Получих… Да не съм заподозрян или нещо такова?

— Не, не, господин Ким. Просто се опитвам да ви опозная. Направете ми това удоволствие. Ще мина на въпроса. Та тъкмо ми казвахте защо сте напуснали „Таймс“.

— Да, добре… Ами получих по-добро предложение. Предложиха ми да стана пресговорител за тогавашния областен прокурор Арно Конклин. Приех. По-добро заплащане, по-интересно от криминалната хроника и определено по-примамливо бъдеще.

— Какво искате да кажете с това „по-примамливо бъдеще“?

— Е, всъщност не се оказах прав за това. Когато приех поста, смятах, че пред Арно се откриват неограничени възможности. Той беше добър човек. Мислех си, че в крайна сметка… нали разбирате, ако остана с него… ще стигна до губернаторския кабинет, може би даже и до Сената във Вашингтон. Обаче нещата не се получиха. В Крайна сметка стигнах до офис в Резеда с пукнатина, през която може да те отвее вятърът. Не разбирам защо полицията се интересува от това…

— Какво стана с Конклин? Защо нещата не се получиха?

— Ами аз не съм специалист в тази област. Единственото, което знам, е, че през шейсет и осма той бе на път да се кандидатира за главен прокурор и на практика всички от тогавашния офис щяха да го подкрепят. После той… просто се отказа. Заряза политиката и се върна към юридическата практика. И то не заради някоя голяма фирма, обслужваща акулите на корпоративния бизнес, както правят повечето хора от този тип, когато се заемат с частна практика. Напротив, той основа еднолична юридическа кантора. Възхищавах му се. Доколкото разбрах, шейсет процента или по-голямата част от практиката му е била благотворителна. Работеше безплатно почти през цялото време.

— Сякаш е изплащал някакъв личен дълг или нещо подобно?

— Не знам. Може би.

— Защо се отказа?

— Не знам.

— Вие не бяхте ли сред приближените му?

— Не. Той нямаше такъв кръг от приближени. Имаше само един човек.

— Гордън Мител.

— Точно така. Ако искате да разберете защо се е отказал, питайте Гордън. — В този момент на Ким му прищрака, че Бош бе споменал името на Мител в разговора. — Това за Гордън Мител ли се отнася?

— Нека първо аз задам въпросите. Защо според вас Конклин се отказа от кандидатурата си? Сигурно имате някакво предположение.

— Всъщност официално той още не се беше кандидатирал, така че не му се наложи да прави публично изявление за отказа си. Просто не издигна кандидатурата си. Обаче навремето по въпроса имаше доста слухове.

— Какви например?

— О, какви ли не. Че е обратен например. Имаше й други. Финансови проблеми. Даже се намекваше, че тълпата заплашвала, че ще го убият, ако спечели поста. Все от този род. Всичките тези слухове си останаха просто непотвърдени приказки сред политиканите.

— Той никога ли не се е женил?

— Не, доколкото ми е известно. Обаче за това, че е бил обратен, е, аз никога не забелязах нещо подобно.

Бош забеляза, че темето на Ким вече тънеше в пот. В стаята беше доста топло, но той не сваляше жилетката си. Бош бързо смени темата.

— Добре, разкажете ми за Джони Фокс.

Бош забеляза бързият проблясък зад стъклата на очилата, но в следващия миг той изчезна. Въпреки това той бе достатъчен.

— Джони Фокс, този пък кой е?

— Стига, Монти, това вече е овехтяло. Никой не го е грижа какво си направил. Просто искам да разбера каква е историята, която се крие зад материала, който си публикувал. Затова съм тук.

— Говорите за времето, когато бях репортер? Писал съм много статии. Това беше преди тридесет и пет години. Тогава бях хлапак. Няма как да си спомням всичките.

— Обаче си спомняш Джони Фокс. Той е бил билетът ти за онова примамливо бъдеще. Онова, което така и не се е осъществило.

— Слушайте, за какво сте дошли? Вие не сте полицай. Гордън ли ви е пратил? След всичките тези години, вие си мислите, че аз…

Той спря.

— Аз наистина съм полицай, Монти. И имаш късмет, че те намерих преди Гордън. Някои недовършени неща се връщат. Призраците от миналото излизат пак наяве. Чете ли днес във вестниците за онзи полицай, който е бил намерен мъртъв в багажника на колата си в Грифит Парк?

— Видях го по новините. Той е бил лейтенант.

— Да. Той беше моят лейтенант. Тъкмо преразглеждаше някои стари случаи. Джони Фокс бе един от тях. После свърши в багажника си. Така че, извини ме, ако ти се виждам малко нервен и напорист, но наистина трябва да узная за Джони Фокс. А ти си писал статията за него. Ти си авторът на материала след смъртта му, в която си го изкарал едва ли не светец. После са те взели в екипа на Арно. Не ме интересува какво си направил, просто искам да разбера какво точно е било.

— Да не съм в опасност?

Бош вдигна рамене с най-красноречивото изражение „кой знае и на кой му пука“, което успя да изобрази.

— Ако наистина си, можем да те поставим под наша закрила. Ако ти не ни помогнеш, и ние няма да можем да ти помогнем. Знаеш как стават тези работи.

— Боже Господи! Знаех си… Какви други случаи?

— Едно от момичетата на Джони Фокс, което е било убито около година преди него. Името й е Марджори Лоу.

Ким поклати глава. Името не му беше познато. Прокара ръка по темето си и така изтика насъбралата се пот в участъка с по-гъста коса. Бош бе уверен, че беше разиграл картите съвършено и дебелият мъж щеше да отговори на всичките му въпроси.

— И така, за Джони Фокс? — попита Бош. — Нямам цяла нощ на разположение.

— Виж какво, аз не знам нищо. Просто направих услуга за услуга.

— Разкажи ми за нея.

Той помълча доста дълго, за да събере мислите си.

— Така, знаеш ли кой беше Джек Раби?

— В Далас?

— Да, онзи, който уби Осуалд^[2]. Е, Джони Фокс беше един вид Джек Раби на Ел Ей, разбираш ли? Същите времена, същият тип. Фокс държеше жени, беше комарджия, знаеше кои ченгета са подкупни и ги подкупваше при нужда. Това му помагаше да избегне затвора. Беше класическа холивудска отрепка. Като свърши живота си, в сводката за произшествия на холивудския участък отбелязах факта, че щях да го подмина. Той беше боклук, а ние не пишехме за боклуци. Тогава един от моите източници в полицията ми спомена, че Фокс бил на щат при Конклин.

— Това вече е била добра история.

— Аха. Така че звъннах на Мител, мениджърът на кампанията на Конклин, и му пуснах мухата. Исках да получа някакъв отговор. Нямам представа какво знаеш за онези времена, но Конклин имаше излъскано неопетнен имидж. Той беше човекът, който атакуваше всички видове пороци в града, а ето че на щат при него беше една отявлена отрепка. Щеше да се получи страхотна история. Макар че Фокс нямаше криминално досие, поне това знаех, за него имаше секретни документи, до които можех да получа достъп. Такава статия би навредила много и Мител прекрасно го съзнаваше.

Той спря на това място, на границата. Знаеше останалото, но за да го изрече на глас, трябваше да бъде принуден да прекрачи тази граница.

— Мител го е осъзнавал — каза Бош, — затова ти е предложил сделка. Да те включи в тежката артилерия на Конклин, ако поизчистиш историята.

— Не съвсем.

— Тогава какво? Каква точно беше сделката?

— Сигурен съм, че тази история вече има давност и…

— Не се безпокой за това. Кажи ги на мен, само на мен, двамата с кучето ти и така си го знаете.

Ким си пое дълбоко дъх и продължи:

— Това беше по средата на кампанията, така че Конклин вече имаше свой говорител. Мител ми предложи поста на помощник-говорител след изборите. Щях да работя извън офисите на съда във Ван Найс и да движа работите във Вали.

— Ако Конклин спечелеше.

— Да, но това беше извън всякакво съмнение. Освен ако историята с Фокс не направеше поразии. Обаче аз отстоявах своето и го използвах, за да упражня натиск. Казах на Мител, че искам да бъда главният говорител след избирането на Арно или той ще си търпи последствията. Той се свърза с мен по-късно и даде съгласието си.

— След като е говорил с Конклин.

— Предполагам. Както и да е, написах статията, като изключих от нея подробностите за миналото на Фокс.

— Четох я.

— Това е всичко, което направих. Получих мястото. За това повече никога не се спомена.

Бош за миг мислено прецени Ким. Той беше слаб човек. Не разбираше, че занаятът на репортера е призвание също като полицейската работа. Човек полага клетва пред самия себе си. На Ким очевидно не му беше трудно да я наруши. Бош не можеше да си представи някой като Кийша Ръсел да постъпи по този начин при подобни обстоятелства. Постара се да прикрие неприязънта си и продължи нататък.

— Върни се назад в миналото. Много е важно. Когато за първи път се свърза с Мител и му каза, че си разбрал за миналото на Фокс, имаше ли чувството, че то вече му е известно?

— О, да. Не знам дали полицаите са му го казали в онзи ден, или поначало е бил наясно. Обаче той знаеше, че Фокс е мъртъв, и прекрасно бе осведомен кой е бил той. Май остана доста изненадан, че аз също знам, и нямаше търпение да сключи сделка, която запази тези подробности извън печата… тогава за първи път в живота си извърших подобно нещо. Ще ми се никога да не го бях правил.

Ким сведе поглед към кучето си, после към кремавия килим и Бош осъзна, че това беше един вид екран, на който мъжът срещу него виждаше как животът му рязко е свърнал от мига, в който бе приел сделката. Отклонил се бе от поетия път, за да стигне до настоящата си точка.

— В статията ти не се споменават имената на никакви полицаи — каза Бош. — Помниш ли кой се е занимавал със следствието?

— Всъщност не. Беше толкова отдавна. Сигурно са били от холивудския участък, отдел „Убийства“. По онова време те разследваха и нещастните случаи с фатален край. Сега за това си има отделна служба.

— Клод Ено?

— Ено? Спомням си го. Може и той да е бил. Май си спомням, да, той беше. Да, точно така. Той водеше следствието сам. Неговият партньор беше решил да се мести или се беше оттеглил, или нещо от този род, и той чакаше постъпването на следващия, затова работеше сам. Така че му даваха пътните произшествия. Те обикновено са по-леки, поне що се отнася до евентуалното разследване.

— Как така си спомняш толкова подробности?

Ким сви устни и се помъчи да отговори.

— Амии предполагам… Както ти казах, ще ми се никога да не бях го правил. Затова може би толкова размишлявам над тези събития. Спомням си всичко.

Бош кимна. Нямаше повече въпроси и вече мислеше над това, как казаното от Монти Ким се вписваше в изработената от него схема до момента. Ено бе работил и по двата случая, на Лоу и на Фокс, после се бе пенсионирал, оставяйки зад гърба си измислена корпорация с имената на Мител и Конклин като фигуранти, чрез която е получавал по хиляда долара месечно в продължение на двадесет и пет години. Осъзна, че в сравнение с Ено, Ким се беше съгласил на доста по-малко. Тъкмо щеше да стане, за да си върви, когато му хрумна нещо.

— Каза, че Мител никога повече не е споменавал сключената помежду ви сделка, нито името на Фокс.

— Точно така.

— А Конклин някога споменавал ли е което и да е от двете?

— Не, той също никога не обели дума за това.

— Какви бяха отношенията между вас? Той отнасяше ли се с теб като с изнудвач?

— Не, защото не бях изнудвач — протестира Ким, но възмущението в гласа му беше вяло. — Работех за него и вършех добра работа. Той винаги се държеше приятелски с мен.

— Името му беше споменато в статията ти за Фокс. Не я нося, но там се казваше, че той никога не се е срещал с Фокс.

— Да, това беше лъжа. Аз го измислих.

Бош беше озадачен.

— Какво искаш да кажеш? Как така си измислил лъжата?

— В случай, че не спазят уговорката. Сложих името на Конклин в статията, казвайки, че не е познавал Фокс, защото знаех, че в действителност са се срещали. Имах Доказателство. Те знаеха, че го имам. По този начин, ако след изборите се отметнеха от обещанието си, можех да измъкна този факт и да докажа, че твърдението на Кон-клин е било лъжа. Освен това можех и да добавя, че вероятно е бил запознат и с миналото на Фокс, когато го е назначил на работа. Нямаше да е кой знае какво, понеже избирането му вече щеше да е факт, но то можеше да урони престижа му. Това беше, така да се каже, застрахователната ми полица. Разбираш ли?

Бош кимна.

— Какво доказателство притежаваше, че Конклин е познавал Фокс?

— Снимки.

— Какви снимки?

— Направил ги беше фотографът за светската хроника на „Таймс“ на бала на Масонската ложа на Холивуд в Деня на свети Патрик — няколко години преди изборите. Две бяха. Конклин и Фокс седнали на една маса. Бяха брак, но един ден, когато аз…

— Какво искаш да кажеш с това, че били брак?

— Снимки, които не са отпечатвани никога. Несполучливи. Обаче аз, разбираш ли, често се навъртах в лабораторията, за да се запозная с големците на града, с техните връзки и контакти. Това беше полезна информация. Един ден видях тези снимки на Конклин и някакъв тип, който ми се стори познат, но не бях сигурен откъде. Получи се така, защото не беше в типично обкръжение. Това не беше обичайната територия на Фокс, затова и не го познах веднага. После, когато след смъртта на Фокс ми казаха, че е работил за Конклин, се сетих за снимките и кой всъщност е онзи човек. Фокс. Отидох в архива и ги изрових.

— Те просто са седели задно на онова тържество?

— На снимките ли? Да. И се усмихваха. Личеше си, че се познават. Не бяха позирали специално за фотографиите. Всъщност затова и бяха бракувани. Не бяха добри снимки, не и за страницата на светската хроника.

— Имаше ли и някой друг с тях?

— Две жени, това е.

— Иди да донесеш снимките.

— О, не съм ги запазил. Изхвърлих ги, след като вече нямах нужда от тях.

— Ким, не ме прави на глупак, става ли? Имал си нужда от тях във всеки един миг. Може би именно заради тях все още си жив. Сега иди и ги донеси, или ще те замъкна в управлението по обвинение в укриване на доказателства и като се върна със заповед за обиск, ще изръшкам къщата ти до основи.

— Добре де, добре! Господи! Изчакай един момент. Едната е у мен.

Той стана и се качи на втория етаж. Бош се втренчи в кучето. То беше облечено с пуловер от същата прежда като жилетката на Ким. Чу как горе се плъзна врата на гардероб, после приглушено тупване на нещо тежко. Ким навярно беше свалил от горната полица някакъв кашон и го беше пуснал на пода. След няколко минути надолу по стълбите се чуха тежките му стъпки. Като мина покрай дивана, той подаде на Бош черно-бяла снимка осем на десет, пожълтяла по краищата. Бош се взря продължително в нея.

— Другата е в касетката в обществен сейф — каза Ким. — Тя показва по-ясно двамата мъже. Там Фокс може да се разпознае отчетливо.

Бош не отвърна нищо. Той продължаваше да се взира във фотографията. Беше правена със светкавица. Лицата на всички бяха озарени и бели като сняг. Конклин седеше на масата срещу мъжа, за който Бош предположи, че е Фокс. На масата се виждаха половин дузина пълни чаши. Конклин беше усмихнат с полупритворени очи — навярно заради това снимката бе бракувана, — а Фокс бе леко извърнат от обектива, чертите на лицето му не се виждаха ясно. Бош реши, че човек би трябвало да го познава от онова време, за да го различи на снимката. Очевидно нито един от двамата не беше осъзнал присъствието на фотографа. Навярно тогава на танците непрекъснато са бляскали светкавици.

Обаче вниманието на Бош не бе насочено толкова към мъжете, колкото към двете жени. До Фокс, привела се Да прошепне нещо на ухото му, беше застанала жена с черна рокля, пристегната в талията. Косата й беше вдигната на висок кок. Това беше Мередит Роман. А насреща им, точно до Конклин, почти напълно закрита от него, седеше Марджори Лоу. Бош предположи, че ако човек не я е виждал отблизо, вероятно не би я разпознал на снимката. Конклин пушеше и бе вдигнал ръка към устата си. Лакътят му закриваше половината лице на майката на Бош. Сякаш тя надничаше иззад някакъв ъгъл към обектива.

Бош обърна фотографията и прочете печата на гърба й, който гласеше: „Таймс фото от Борис Лугавер“. Датата беше 17 март 1961 година, седем месеца преди смъртта на майка му.

— Някога показвал ли си това на Мител или Конклин? — най-сетне попита Бош.

— Да. Когато заявих, че искам поста на главен говорител. Дадох на Гордън един екземпляр. Той видя, че това беше доказателство, че кандидатът е познавал Фокс.

Мител със сигурност бе видял и другото: това е било също доказателство, че кандидатът е познавал и жертва на убийство, осъзна Бош. Ким не знаеше какво държи в ръцете си. Обаче нищо чудно, че беше получил поста на говорител. Имаш адски късмет, че си още жив, помисли си Бош, но не го изрече на глас.

— Мител знаеше ли, че това е само копие?

— О, да, постарах се да му стане ясно. Не бях глупак.

— Конклин споменавал ли ти е някога за снимката?

— Не. Но предполагам, че Мител му е съобщил за нея. Нали ти казах, че той позабави малко отговора си за работата, която поисках. С кого е трябвало да го съгласува, нали той беше ръководител на кампанията? Така че сигурно е говорил с Конклин.

— Ще я запазя. — Бош посочи снимката.

— На мен ми остава другата.

— Поддържал ли си връзка с Арно Конклин през годините?

— Не. Не съм говорил с него от… от около двадесет години.

— Искам да му се обадиш сега и…

— Аз даже не знам къде се намира в момента.

— Аз знам. Искам да му се обадиш и да му кажеш, че би искал да се видиш с него тази вечер. Кажи му, че непременно трябва да е днес. Кажи му, че става дума за Джони Фокс и Марджори Лоу. Но да не казва на никого, че ще ходиш при него.

— Не мога да го направя.

— Разбира се, че можеш. Къде е телефонът ти? Аз ще ти помогна.

— Не, исках да кажа, че не мога да ида да се видя с него тази вечер. Не можете просто така да карате хората…

— Ти няма да ходиш при него тази вечер, Монти. Аз ще ида на твое място. И така, къде ти е телефонът?