Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Coyote, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

Майкъл Конъли

Последният койот

ИК „Бард“, 2001

 

Романът е издаден през 1996 г. от издателство „Атика“ под заглавие „Последна мисия“ (в превод на Благовеста Дончева и Милена Кацарска).

История

  1. — Добавяне

17

Кармен Хинойъс беше в чакалнята си, когато Бош пристигна там с няколко минути закъснение. Тя го въведе в кабинета си, прекратявайки извиненията му с нетърпеливо махване на ръка. Беше в тъмносин костюм и когато мина край нея на прага, лъхна го приятен аромат на сапун. Седна пак, на стола вдясно, близо до прозореца.

Хинойъс се усмихна и Бош се зачуди защо. От другата страна на бюрото й имаше още два стола. Досега винаги беше сядал на един и същ стол — най-близкия до прозореца. Запита се дали беше отбелязала този факт и какво ли означаваше той, ако въобще означаваше нещо.

— Уморен ли си? — запита тя. — Изглеждаш така, сякаш не си мигнал цяла нощ.

— Позна. Но нищо ми няма.

— Промени ли решението си за нещата, които обсъждахме вчера?

— Не.

— Ще продължиш ли частното си разследване?

— Засега да.

Тя кимна — отговорът определено не я изненада.

— Днес искам да разговаряме за майка ти.

— Защо? Тя няма нищо общо нито с присъствието ми тук сега, нито с отстраняването ми.

— Хари, смятам, че случилото се с майка ти и твоето отношение към него и нея ще ни помогнат да разнищим нещата около теб и да разберем защо всъщност си се заловил с това разследване. Може би точно тук ще намерим заедно логично обяснение на поведението ти напоследък.

— Съмнявам се… Какво точно искаш да разбереш?

— Когато говореше вчера, на няколко пъти спомена начина й на живот, но така и не каза направо с какво се е занимавала, каква е била. Като размислях над това след срещата, се запитах дали нямаш проблеми с приемането на този факт. И то до степен да не можеш да кажеш, че тя…

— Е била проститутка? Ето, казах го. Тя беше проститутка. Аз съм вече голям, доктор Хинойъс, и приемам истината във всичките й измерения, стига да е истина. Мисля, че тук сте на погрешен път.

— Може би. Сега какво изпитваш към нея?

— Какво имаш предвид по-точно?

— Гняв? Омраза? Обич?

— Определено не омраза. Обичах я. Смъртта й не промени отношението ми към нея.

— А чувството за изоставеност?

— Прекалено съм голям за това.

— А навремето?

Бош се замисли за момент.

— Тогава сигурно е имало нещо такова. Нейният начин на живот причини смъртта й и аз увиснах зад оградата… Вбесен бях, чувствах се изоставен, предаден. Но всичко това бледнееше пред болката… Тя ме обичаше.

— Какво имаш предвид с това „увиснах зад оградата“?

— Вчера казах вече, че бях в приюта в Маккларън.

— Вярно. И смъртта й те закова там, така ли?

— За известно време.

— Колко?

— Прибираха ме там от време на време, докато не навърших шестнайсет години. В продължение на няколко месеца живях с двама различни осиновители, но винаги ме връщаха обратно. Когато станах на шестнайсет години, ме взе друго семейство. Навърших при тях седемнайсет и изчезнах. По-късно разбрах, че са получавали служебните чекове цяла година след това.

— Служебни чекове?

— От Отдела за социални помощи. Сега го наричат Секция за непълнолетни. Ако приемеш в дома си дете като осиновител, получаваш месечна парична помощ. Практика бе да се вземат деца само заради тези чекове. Не твърдя, че осиновителите ми го бяха направили заради това, но те така и не съобщават на социалните служби, че съм ги напуснал.

— Разбирам. Къде отиде?

— Във Виетнам.

— Нека се върнем малко назад. Спомена, че на два пъти са те вземали осиновители, но после са те връщали обратно. Защо?

— Не знам. Не ме харесваха. Заявяваха, че не се получавало. И аз се връщах в приюта, увисвах зад оградата-и чаках… Да се отървеш от момче в пубертета е по-трудно от продажбата на кола без гуми. Осиновителите винаги търсеха по-малки деца.

— Бягал ли си от дома?

— На няколко пъти. Винаги ме хващаха в Холивуд.

— Щом осиновяването на момче в пубертета е било толкова трудно, как тогава са те взели трети път, когато си бил вече на шестнайсет?

Бош се изсмя и поклати глава.

— Адски ще ти допадне. Осиновиха ме, защото бях левак.

— Левак? Не разбирам.

— Бях левичар и хвърлях доста бързи топки.

— Топки ли?

— О, Господи, ами… Слушай, по онова време в „Доджър“ играеше Санди Кауфакс. Той беше левак и вероятно е спечелил куп пари като питчър в отбора. Осиновителят ми, Ърл Море, бе играл навремето полупрофесионален бейзбол или нещо подобно, но така и не бе успял да пробие по-горе. Искаше му се да създаде нова звезда — левичар за професионалната лига. По онова време добрите левичари бяха дефицитна стока. Планът на Ърл беше следният: взема някое дете с потенциал, тренира го, лансира го в спортните среди — и се връща с гръм и трясък в голямата игра! Щура идея. Изглежда, мечтата на живота му е била да стане бейзболна звезда и е преживял много тежко провала си. Идва той в Маккларън и отвежда голяма група от нас на игрището. В дома имахме отбор, играехме срещу другите приюти, а понякога дори с отборите на училищата от Вали. Тогава никой не знаеше, че Ърл ни изпитва и оглежда като стока за продан — едва по-късно се сетих какво всъщност е ставало по онова игрище. Когато забеляза, че съм левичар и съм бърз, лепна се за мен като гербова марка и забрави останалите като овехтялата програма от предишния сезон.

Бош пак поклати глава.

— Какво стана? Отиде ли с него?

— Да. Женен беше, но жена му не разговаряше много с мен, нито пък с него. Караше ме да мятам топката стотици пъти на ден, целейки се в стара автомобилна гума, закачена в задния двор. Всяка вечер ми изнасяше тренировъчни лекции. Примирявах се с тази история година, после изчезнах.

— Избяга ли?

— Почти. Исках да постъпя в армията, но се налагаше да накарам Ърл да подпише молбата ми. Отначало се опъваше — все още не се бе отказал от шантавата си идея. Но когато му заявих, че няма да пипна повече бейзболна топка, той се примири и подписа. Заминах отвъд океана, а те двамата продължили да осребряват чековете от „Социални грижи“ още година. Вероятно допълнителните приходи са били вид утеха за краха на големите надежди. — Доктор Хинойъс мълча дълго, вгледана в бележника си. Човек би могъл да помисли, че чете записките си, а не бе записала нищо до момента. Бош наруши мълчанието. — Преди около десетина години — тогава още бях патрулиращ полицай — забелязах пиян шофьор, който влизаше в „Сънсет“ от магистралата „Холивуд“. Беше извършил сума нарушения. Когато най-сетне го спрях и се наведох да се представя през прозореца на колата, там седеше Ърл. Беше неделя и той се прибираше вкъщи от мач на „Доджър“, видях програмата на седалката до него. — Тя го погледна мълчаливо. Бош се взираше унесено в спомена си. — Изглежда, не бе успял да открие търсения левичар и втората му мечта бе отишла при първата… Беше токова пиян, че не ме позна.

— Какво направи?

— Взех му ключовете и се обадих на жена му… Единственият компромис, който съм правил досега.

Кармен Хинойъс пак се вгледа в бележника си, преди да зададе следващия въпрос.

— А истинският ти баща?

— Какво за него?

— Разбра ли кой е? Имал ли си някаква връзка с него?

— Срещнахме се веднъж. Преди да се върна от Виетнам, не бях изпитвал желание да разбера кой е. Издирих го — адвокатът на майка ми. Имаше семейство… Умираше, когато се срещнахме, заприличал беше вече на скелет… Така и не се опознахме.

— Той ли се казваше Бош?

— Не. Тя измисли името ми. Художникът, нали се сещаш. Според нея Лос Анджелис напомнял картините му — ужасът, страховете… Веднъж дори ми даде книга с репродукции от всичките му картини.

Последва нова пауза: Кармен се опитваше да осмисли и това.

— Покъртителни истории, Хари — въздъхна тя. — Виждам в тях момчето, което си бил, и разбирам каква огромна черна дупка се е отворила у тебе след смъртта на майка ти. Имаш право да я виниш за много неща — никой няма да те осъди.

Той я загледа в упор, докато търсеше думи, за да й отговори.

— Не я обвинявам за нищо — виня само онзи, който я отне от мен. Тези истории са за мен, не за нея. Какво научи за нея от тях? Почувства ли я — усети ли човека в нея? Никога няма да я опознаеш като мен. Тя правеше всичко по силите си, за да ме измъкне оттам — непрекъснато го повтаряше. Никога не спря да се опитва. Просто не й стигна времето.

Хинойъс кимна разбиращо. Изтекоха още няколко минути в мълчание.

— Казвала ли ти е направо с какво се… занимава?

— Не.

— Как разбра тогава?

— Не си спомням точно. Всъщност не съм го знаел, докато тя беше жива. Осъзнах нещата, когато бях вече по-голям. Когато ме взеха от нея, бях само десетгодишен. Така и не разбрах защо го сториха.

— При нея оставали ли са мъже в твое присъствие?

— Никога!

— Но би трябвало все пак да имаш някаква представа какъв живот води, как живеете двамата.

— Казваше, че е сервитьорка нощна смяна. Обикновено ме оставяше при една жена, която живееше в същата сграда и гледаше четири-пет деца, чиито майки вършеха същото. Никой от нас не знаеше. — Замъча, но тя не каза нищо и Бош разбра, че се налага да продължи. — Една вечер старицата задряма и аз се измъкнах, прекосих булеварда и отидох до кафенето, в което тя твърдеше, че работи. Нямаше я там. Попитах за нея, но те само вдигнаха рамене…

— Говори ли с майка си след това?

— Не… Но следващата вечер я проследих. Тя тръгна, облечена в сервитьорски дрехи, и аз я последвах. Отиде в апартамента на най-добрата си приятелка на горния етаж — Мередит Роман. След малко и двете излязоха оттам, облечени с рокли, гримирани и така нататък. Качиха се на такси и изчезнаха.

— Но си разбрал.

— Досещах се, че нещо не е съвсем наред… Деветгодишен бях — какво ли бих могъл да разбера?

— А какво ще кажеш за маскарада, който е правела всяка вечер пред теб с облеклото си? Разгневи ли те?

— Точно обратното. Трогвах се, защото… Имаше нещо благородно… правеше го заради мен — опитваше се да ме предпази.

Хинойъс прие логиката му.

— Затвори очи.

— Да затворя очите?

— Да, искам да затвориш очите и да се върнеш назад във времето, когато си бил дете. Хайде.

— Това пък за какво е?

— Направи го заради мен. Моля те. — Бош поклати раздразнено глава, но изпълни молбата й. Почувства се доста глупаво. — Сега искам да ми разкажеш нещо за майка си, някаква случка — каквато и да е. Нещо, което изниква ясно в съзнанието ти и е свързано с нея. Искам да ми го разкажеш.

Замисли се напрегнато. Представи за нея идваха и си отиваха една след друга… Накрая се появи нещо, което се задържа.

— Стана в Маккларън. Беше ми дошла на посещение и стояхме до оградата на игрището.

— Защо си спомняш тази случка?

— Не знам. Защото тя беше там, а аз винаги се чувствах добре с нея… Въпреки че накрая винаги се разделяхме облени в сълзи и двамата. Да беше видяла това място в дните за посещения — всички плачеха… Спомням си го още, защото бе към края на живота й — може би само няколко месеца по-рано.

— Спомняш ли си за какво говорехте?

— За много неща. За бейзбол — тя беше запалянко на „Доджър“… Някое по-голямо хлапе беше свило маратонките, които ми беше подарила за рождения ден. Тя забеляза, че не съм с тях, и страшно се ядоса.

— Но защо ги е взело?

— И тя попита същото.

— Какво й отговори?

— Казах й, че го е направил, защото е имал тази възможност. Както и да наричат онова място, то беше чисто и просто затвор за деца и в него важаха същите негласни правила като в затвора. Имаше същите групировки, същото разделение на силни и слаби, на господари и слуги — всичко.

— Ти към кои спадаше?

— Не знам. Бях много затворено дете. Но когато по-големият хлапак ми взе маратонките, признах властта на силния и се подчиних. Начин за оцеляване.

— Как реагира майка ти?

— Тя нямаше представа за нещата. Отначало искаше да се оплаче на директора или нещо такова. Не знаеше, че ако го стори, щеше още повече да утежни живота ми там. После изведнъж разбра какво щеше да се случи и се разплака.

Бош замълча, потънал в спомена за онзи ден. Той пулсираше в него отчетлив и ясен, усещаше влагата му, дори аромата на портокаловите цветчета от храст до тях…

Хинойъс се изкашля, преди да нахлуе в спомените му.

— Какво направи, когато тя заплака?

— Сигурно и аз съм заплакал — обикновено така ставаше. Не исках да я натъжавам, но изпитах облекчение, че бе разбрала какво става с мен там. Само с майка си човек може да се почувства добре, дори когато е тъжен. Само майките могат да го постигнат…

Бош все още не бе отворил очи и виждаше единствено спомена си.

— Какво ти каза тя тогава?

— Тя… каза просто, че ще ме измъкне — че адвокатът й скоро щял да влезе в съда, за да подаде молба за обжалване на решението за опекунство, че ще направи и нещо още по-голямо за мен. Основното бе, че ще ме измъкне.

— Адвокатът, баща ти?

— Да, но тогава още не го знаех… Искам да кажа, че съдът грешеше по отношение на нея. И това точно ме измъчва. Тя се отнасяше добре с мен, обичаше ме, а те не го разбраха… Спомням си, че тя обеща да направи всичко възможно, за да ме измъкне.

— Но така и не успя.

— Не успя… Както казах, не й стигна времето.

— Съжалявам.

Бош отвори очи и я погледна.

— Аз също.