Майкъл Конъли
Последният койот (27)

27

Сега вече Бош не би я изгубил и сред ураган. Докато пътуваха, усети как у него набира сили едва ли не юношеска еуфория на очакване. Беше запленен от прямотата на жената и се питаше как и в какво би се преобразило това, когато започнеха да се любят.

Тя го поведе, на север към Тампа, после към някакъв район, наречен „Хайд Парк“. Обърнати към залива, къщите в околността бяха във викториански или занаятчийски стил с извити предни веранди. Нейният дом беше апартамент над троен гараж, разположен зад сива викторианска къща, обрамчена със зелено.

Като изкачиха стълбите и тя вече пъхаше ключа в ключалката, Бош се сети за нещо и се почуди какво да прави. Тя отвори вратата и се обърна към него. Прочете безпокойството на лицето му.

— Какво има?

— Нищо. Обаче си мислех, че може би трябва да ида до някоя отворена аптека и после да се върна.

— Не се безпокой, имам всичко, което би ти потрябвало. Обаче би ли изчакал отвън за момент? Просто искам набързо да поприбера това-онова.

Той я погледна в очите.

— Това не е от значение за мен.

— Моля те!

— Добре. Действай, щом искаш.

Изчака около три минути, след което тя отвори вратата и го дръпна навътре. Ако беше подреждала, явно го беше направила на тъмно. Единствената светлина идваше от стаята, която, доколкото Бош виждаше, бе кухня. Джасмин го хвана за ръка и го поведе в обратна на светлината посока, по тъмен коридор към спалнята й. Тук тя запали лампата и пред погледа му се разкри оскъдно обзаведена стая. В центъра се намираше легло от ковано желязо с балдахин. До него имаше нощно шкафче, оставено в естествения цвят на дървото, бюро в същия стил и антична крачна шевна машина „Сингер“, върху която стоеше синя ваза с изсъхнали цветя. Стените бяха голи, макар Бош да видя пирон, стърчащ над вазата. Джасмин забеляза цветята, припряно вдигна вазата от масата и тръгна към вратата.

— Трябва да ги изхвърля. Не съм си идвала от една седмица и съм забравила да ги сменя.

Разбутването на цветята го накара да усети лек въз-кисел полъх в стаята. Докато я нямаше, Бош пак погледна пирона и реши, че долавя леки правоъгълни очертания по стената. Нещо бе висяло там. Тя не беше влязла, за да разчисти. Ако го беше направила заради това, щеше да изхвърли цветята. Искала е да свали картина, от стената.

Джаз се върна в стаята и остави празната ваза обратно на мястото й.

— Искаш ли бира? Имам и вино.

Бош пристъпи към нея, заинтригуван още повече от тайнствеността й.

— Не, няма нужда.

Без повече приказки се прегърнаха. Като я целуваше, долавяше дъх на чесън, бира и цигарен дим, но не го беше грижа. Знаеше, че и тя усеща същото в неговия дъх. Притисна страна до бузата й и носът му попадна точно на мястото, където тя си беше сложила парфюм. Среднощен аромат на цъфнал жасмин.

Отпуснаха се на леглото и започнаха да свалят дрехите си една по една между страстните целувки. Тя имаше красиво тяло с ясно доловими очертания на бански по него. Той целуна хубавите й малки гърди и нежно я побутна назад върху леглото. Тя му каза да изчака за момент, извъртя се на една страна и от чекмеджето на нощното шкафче извади лента с три презерватива и му ги подаде.

— Това като пожелание ли да го разбирам? — попита той.

Двамата избухнаха в смях, което още повече ги сближи.

— Не знам — отвърна тя, — ще видим.

За Бош сексуалните контакти винаги се свеждаха до подходящия момент. Желанията на две личности се надигат и заглъхват по собствен път. Отделно от физическите нужди съществуваха и емоционални. И понякога всички те се спояваха в цялост у единия от двамата, после влизаха в синхрон с тези на човека насреща. Срещата на Бош с Джасмис Кориан бе в един от тези моменти. Сексът им създаде неделим, цялостен свят около тях. Толкова жизнен, че би могъл да трае часове или само минути, без той да долови разликата. Накрая беше върху нея, гледаше в отворените й очи, а тя се държеше за ръцете му, сякаш от това зависеше животът й. Телата и на двамата потрепериха в един миг, след което той остана неподвижен върху нея, опитвайки се да възстанови ритъма на дишането си, заровил лице над рамото й. Чувстваше се толкова добре, че му се искаше да се засмее с глас, но не мислеше, че тя би го разбрала правилно. Потисна смеха в приглушено кашляне.

— Добре ли си? — попита тя тихо.

— Никога не съм се чувствал по-добре.

Накрая се отмести от нея, плъзгайки се надолу по тялото й. Целуна двете й гърди, после седна между краката й. Свали презерватива, прикривайки с тялото си движенията си от нея.

Стана от леглото и пристъпи към една врата, която се надяваше да е на банята. Оказа се, че е на гардероба. Следващата, която отвори, бе на банята и Бош пусна презерватива в тоалетната. Разсеяно се запита дали той щеше да свърши някъде във водите на залива Тампа.

Като се върна в спалнята, тя седеше изправена на леглото, увила чаршаф през кръста си. Откри якето си на пода и извади пакета си с цигари. Подаде й една и я запали. После се наведе и отново целуна гърдите й. Смехът й беше заразителен и той също се усмихна.

— Знаеш ли, допадна ми това, че не беше екипирай.

— Екипирай ли? Какви ги плещиш?

— Знаеш какво имам предвид. Това, че предложи да идеш до аптеката. То показва що за човек си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако беше дошъл дотук чак от Ел Ей с презерватив в портфейла, това щеше да бъде толкова… не знам, преднамерено. Все едно си някой, който гони бройка. И нямаше да има никаква спонтанност. Просто се радвам, че си такъв, Хари Бош, това е всичко.

Той кимна, опитвайки се да улови нишката на мисълта й. Не беше убеден, че я разбира. Пък и се запита какво би следвало да си помисли той от своя страна от факта, че тя беше екипирана. Реши да зареже темата и си запали цигара.

— Как си наранил ръката си?

Тя беше забелязала белезите по пръстите му. Бош беше свалил лейкопласта, преди да се качи на самолета. Раните бяха прегорели и сега на два от пръстите му просто имаше червени кръгове.

— Цигара. Заспах с нея.

Имаше чувството, че би могъл да сподели с нея всичко за себе си.

— Боже, това направо си е страшничко.

— Ъхъ. Мисля, че никога повече няма да ми се случи.

— Искаш ли да останеш при мен за цялата нощ?

Той се приближи към нея и я целуна по шията.

— Да — прошепна в ухото й.

Тя вдигна ръка и докосна зигзагообразния белег на лявото му рамо. Изглежда, всички жени, с които беше в леглото, имаха навик да го правят. Белегът беше много грозен и той така и не беше разбрал защо толкова ги привлича да го докосват.

— Бил си прострелян?

— Аха.

— Става още по-страшно.

Бош сви рамене. Това беше толкова назад в миналото, че той вече не мислеше за него.

— Знаеш ли, това, което се опитвах да ти кажа преди, е, че не си като повечето полицаи, които съм познавала. Успял си да запазиш човешкото в себе си. Как се е случило това?

Той отново сви рамене.

— Добре ли си, Бош?

Той изгаси фаса си.

— Да, чувствам се чудесно. Защо?

— Не знам. Нали помниш какво пееше онзи тип, Марвин Гей? Преди да бъде убит от собствения си баща? В песента ставаше дума за секса като средство за лечение. Казваше, че е лек за душата. Нещо подобно. Както и да е, аз вярвам в това, а ти?

— Предполагам.

— Мисля, че някой трябва да излекува живота ти, Бош. Това исках да кажа.

— Искаш ли вече да спиш?

Тя отново легна и придърпа чаршафа нагоре. Той закръстосва гол из стаята, за да изгаси всички лампи. Мушна се под завивката в тъмното, а тя се обърна настрана с гръб към него и му каза да я прегърне. Той се доближи по-плътно към нея. Обожаваше аромата й.

— Откъде дойде това прозвище Джаз?

— Не знам. Някой просто го измисли. Сигурно, защото се връзва с името.

След минута тя поиска да знае защо я беше попитал.

— Така. Ти ухаеш като двете си имена. Като цветето и като музиката.

— На какво мирише джазът?

— Мирише на тъмно и на дим.

След това се възцари доста дълго мълчание и накрая Бош реши, че тя беше заспала. Обаче на него сънят му убягваше. Лежеше с отворени очи и се взираше в сенките из стаята. Тогава тя заговори тихо:

— Бош, кое е най-лошото нещо, което си правил някога?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво. Кое е най-лошото? Като се сетиш за кое нещо, не можеш да заспиш нощем?

Той се замисли за миг, преди да отговори.

— Не знам. — Насили се да се засмее напрегнато. — Мисля, че съм правил много лоши неща. Предполагам, че повечето са били свързани със самия мен. Поне за тях си мисля често…

— Кажи едно от тях. На мен можеш да кажеш.

И той знаеше, че може да го сподели с нея. Мислеше, че би могъл да сподели почти всичко, без да се опасява, че ще бъде съден строго.

— Като малък… растях почти през цялото време в детски дом, нещо като приют. Когато бях още новак там, едно от по-големите хлапета ми взе новите обувки, маратонките. Не можеха да му станат, обаче той все пак ги взе, защото знаеше, че може да го направи. Това беше едно от правилата там и той ги взе. Аз не направих нищо, за да му се противопоставя и ми беше много мъчно.

— Обаче не ти си го направил. Аз не питах за…

— Чакай, не съм свършил. Просто ти разказах това, защото е необходимо да си наясно с тази част. Виждаш ли, като пораснах и самият станах един от тарторите на онова място, аз направих същото. Взех обувките на един новак. Той беше много по-малък, аз даже не можех да си ги обуя. Просто ги взех и… не знам, май ги изхвърлих или нещо такова. Постъпих така, както бяха постъпили с мен… И понякога, даже до ден днешен, си мисля за това и ми е кофти.

Джаз стисна ръката му, жест, предназначен да го утеши, но не каза нищо.

— Такава история ли искаше да чуеш?

Тя просто пак стисна ръката му. След малко той заговори:

— Мисля, че нещото, което съм извършил и за което съжалявам най-много, е, че оставих една жена да си тръгне.

— Имаш предвид безнаказано? Престъпничка?

— Не. Има предвид жена, с която живеех… бяхме любовници, а когато тя пожела да си тръгне, аз всъщност… не направих нищо, за да я спра. Не се противопоставих, разбираш ли? И сега, като мисля за това понякога, си казвам, че може би, ако бях опитал, тя щеше да размисли… не знам.

— Тя каза ли защо те напуска?

— Просто ме беше опознала прекалено добре. Не я обвинявам в нищо. Имам си и аз тежък душевен багаж. Предполагам, че с мен е трудно да се живее. Почти през целия си живот съм бил сам.

В стаята отново се възцари мълчание и той зачака. Долавяше, че има нещо повече, което тя би искала да каже или да я попитат. Но когато Джаз заговори, той не бе сигурен дали има предвид себе си или него:

— Хората казват, че когато една котка е зла и драска, и съска срещу всички, даже срещу тези, които искат да я успокоят и да я обичат, значи не е била прегръщана и милвана достатъчно като малко коте.

— Никога досега не съм чувал това.

— Според мен е вярно.

Той помълча известно време, после плъзна ръка нагоре и докосна гърдите й.

— Това ли е твоята история? — попита той. — Че не си била прегръщана достатъчно?

— Кой знае.

— Кое е най-лошото нещо, което си причинила на самата себе си, Джасмин? Мисля, че искаш да го споделиш с мен.

Бош знаеше, че тя иска да й зададе този въпрос. Беше настъпил моментът за откровения и изповеди и той започна да мисли, че цялата вечер бе насочвана от нея, за да се стигне именно до този въпрос.

— Ти не си се опитал да задържиш някого, а е трябвало да го направиш — каза тя. — А аз се държах за някого, когато не биваше да го правя. Задържах се прекалено дълго. Въпросът е в това, че знаех до какво ще доведе то в крайна сметка, дълбоко в себе си знаех. Все едно, че стоиш на линията и виждаш как влакът приближава към теб, но си напълно хипнотизирай от ярката светлина и не можеш да мръднеш, за да се спасиш.

Неговите очи продължаваха да бъдат отворени в тъмнината. Едва различаваше очертанията на рамото и гърба й. Прилепи се по-плътно към нея, целуна я по шията и прошепна в ухото й.

— Обаче ти си успяла да се измъкнеш. Това е важното.

— Даа, измъкнах се — отвърна тя замислено. — Измъкнах се.

Тя помълча, после се пресегна под завивките и докосна дланта му. Онази, с която беше обхванал в шепа гърдата й. Задържа ръката си върху неговата.

— Лека нощ, Хари.

Той изчака, докато не чу равномерното й дишане, и чак тогава успя да заспи. Този път нямаше никакви сънища. Само топлина и мрак.