Майкъл Конъли
Последният койот (25)

25

Маккитрик остави лодката да се клатушка по плитчините на Литъл Сарасота Бей, докато Бош разказваше историята си. Не му зададе никакви въпроси. Просто слушаше. При една от моментните паузи на Бош той се пресегна към хладилната чанта, отвори я, извади две бири и подаде едната на Бош. Ламарината на кутията беше ледоностудена на пипане.

Бош не отвори кутията с бира, докато не завърши разказа си. Не премълча нищо, даже сподели с Маккитрик за конфликта с Паундс, макар да нямаше връзка със случая. Ако се съди по гневната и странна реакция на Маккитрик, вече предчувстваше, че не е бил прав в преценката си за старото ченге. Беше долетял във Флорида, вярвайки, че ще се сблъска или с корумпирано, или с тъпо ченге, без да е сигурен кое би го подразнило повече. Обаче сега вярваше, че Маккитрик е човек, преследван от спомените си и демоните на погрешно направен избор отпреди толкова години. Бош смяташе, че сега му е времето да види изваждането на този трън от петата и собствената му прямота е най-добрият начин да го постигне.

— Е, това е моята история — завърши той накрая. — Надявам се, че жена ти е пакетирала повече от две в онази чанта.

Той вдигна кутията и погълна на един дъх почти една трета от съдържанието й. Усещането в гърлото бе божествено под жарките лъчи на следобедното слънце.

— О, там, откъдето дойде тази, има още много нейни посестрими — отвърна Маккитрик. — Искаш ли сандвич?

— Още не.

— Да, значи сега искаш да чуеш моята история.

— Затова и дойдох тук.

— Хубаво, нека първо стигнем ей там, при рибата.

Маккитрик включи отново мотора и те се устремиха на юг през залива, следвайки маркировката на фарватера. Бош най-после се сети, че в джоба на якето си има слънчеви очила, и си ги сложи.

Вятърът сякаш духаше от всички посоки и понякога топлината му се заменяше от хладен полъх, идващ от повърхността на водата. Бош не се бе качвал на лодка и не бе ходил за риба от години. За човек, към когото преди двадесет минути е било насочено оръжие, се чувстваше доста добре.

Щом заливът се превърна в канал, Маккитрик дръпна лоста назад и намали. Махна с ръка на някакъв човек на мостика на грамадна яхта, завързана пред един крайбрежен ресторант. Бош не можа да разбере дали се познаваха, или това бе просто съседски жест на учтивост.

— Води я право към фара на моста — каза Маккитрик.

— Какво?

— Поеми го.

Маккитрик отстъпи назад от руля и влезе в рубката. Бош бързо застана зад руля, забеляза червения знак, закачен в средата на висящ мост на около половин миля, изправи курса по него. Хвърли поглед през рамо и видя, че Маккитрик изважда найлонов плик с дребни рибки от една кутия на палубата.

— Да видим кой е тук днес — каза той.

Пристъпи към борда на лодката и се надвеси изцяло над стойката за харпуна. После заудря с отворена длан по страничния борд. Маккитрик се изправи, огледа водната повърхност и повтори движението.

— Какво става? — попита Бош.

Още докато го изричаше, един делфин изскочи от водата и се гмурна на не повече от пет стъпки от мястото, където стоеше Маккитрик. Той се стрелна като сива, лъскава светкавица и в първия миг Бош не разбра какво вижда. Обаче делфинът бързо се появи пак на повърхността, задържа главата си над нея и задърдори. Звукът приличаше на смях. Маккитрик пусна две рибки направо в отворената му уста.

— Това е Сержанта, забелязваш ли белезите му?

Бош хвърли последен поглед към моста отпред, за да се увери, че горе-долу поддържат верния курс, след което отстъпи назад от руля. Делфинът още си стоеше на мястото. Маккитрик посочи с пръст във водата перката му. Бош забеляза три бели ивици, набраздили гладкия му сив гръб.

— Един път се приближил много близо до нечий винт и той го разрязал. Хората от Моут Марин нагоре по течението се погрижили за него. Обаче белезите така и си останали. Три ивици, като нашивки на сержант.

Бош кимна, докато Маккитрик подхвърляше още риба на делфина. Без да поглежда напред, за да провери дали са се отклонили от курса, Маккитрик каза:

— По-добре се върни зад руля.

Бош се обърна и видя, че доста се бяха отклонили. Върна се обратно на руля и възстанови правилния курс. Остана там, а Маккитрик стоеше отзад и хранеше делфина, докато не минаха под моста. Бош реши, че може да го изчака. Дали разговорът щеше да се проведе, докато излизаха в открити води или на връщане в пристана, нямаше значение. Той щеше да получи цялата история на Маккитрик. Нямаше да си тръгне, без да я е чул.

Десет минути след моста излязоха в един канал, който ги отвеждаше право в Мексиканския залив. Маккитрик закачи стръвта на две от въдиците и отпусна около стотина метра корда от всяка. След което пое руля от ръцете на Бош и се опита да надвика шума на вятъра и боботенето на мотора.

— Искам да я отведа към рифовете. Ще се плъзнем леко натам, после ще дрейфуваме в плитчините. Тогава и ще говорим.

— Планът звучи добре — извика и Бош в отговор.

Нищо не се закачи на въдиците и на около две мили от брега Маккитрик спря мотора и каза на Бош да събере едната въдица, докато той се оправя с другата. На Бош, който бе левичар, му трябваха няколко минути, за да координира движенията си около въдицата, нагласена за десняк, но в крайна сметка на устните му се изписа усмивка.

— Май не съм се занимавал с това, откакто бях хлапе. В Маккларън от време на време ни качваха на автобуса и ни водеха до Малибу Пайър.

— Господи, онзи кей още ли е там?

— Аха.

— Заливчето сигурно вече е заприличало на помийна яма.

— Сигурно.

Маккитрик се разсмя и поклати глава.

— Защо продължаваш да стоиш там, Бош? Струва ми се, че не изгарят от желание да те имат в отдела си.

Бош се замисли, преди да отговори. Коментарът беше верен, но той се запита дали бе просто предположение от страна на Маккитрик, или източникът му там го беше споделил.

— На кого си се обаждал, за да питаш за мен?

— Нямам намерение да ти казвам. Той затова и говори с мен, защото знаеше, че няма да ти кажа.

Бош кимна в знак, че приема положението без повече въпроси.

— Ами прав си — отвърна. — И аз мисля, че не изгарят от желание да се върна. Обаче не знам. Като че ли колкото повече дърпат чергата на една страна, толкова повече аз я дърпам на другата. Имам чувството, че ако спрат да ме молят или натискат да напусна, вероятно сам ще го пожелая.

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш.

Маккитрик застопори двата пръта, които бяха използвали, и започна да наглася другите кукички и тежести.

— Ще използваме кефали.

Бош кимна. Представа си нямаше за какво става дума. Обаче внимателно се вгледа в действията на Маккитрик. Реши, че може би е крайно време да се понаучи.

— Значи си се оттеглил веднага след двайсетата година. Какво прави след това?

— Това, което виждаш в момента. Върнах се обратно тук. Аз съм от Палмето, нагоре по брега. Купих си лодка и станах риболовен водач. Занимавах се с това още двадесет години и сега се оттеглих. Ловя си за собствено удоволствие, по дяволите.

Бош се усмихна.

— Палмето? Не се ли казваха така онези огромни хлебарки?

— Не. Хъм, всъщност, да, обаче това е име и на вид палма. От него идва и името на града, а не от хлебарките.

Бош кимна и се загледа как Маккитрик отваря плик с парчета кефал и забожда на всяка кукичка по едно. След като си отвориха нови бири, двамата седнаха до въдиците от двете страни на лодката и зачакаха.

— А как тогава си се оказал в Ел Ей? — попита Бош.

— Какво беше казал някой за пътуването на запад на младите хора? Ами след капитулацията на Япония минах през Лос Анджелис на път към къщи и видях онези планини, които се издигаха направо от морето високо в небесата… По дяволите, онази първа вечер в града ядох в „Дерби“. Тъкмо бях на път да си изпразня портфейла до дъно, когато знаеш ли кой ме видя там, както си бях с униформа, и плати сметката ми? Проклетият Кларк Гейбъл. Не се майтапя. Направо се влюбих в мястото и ми трябваха почти тридесет години, за да проумея… Всъщност Мери е от Ел Ей. Родом и духом. Обаче на нея и тук й харесва.

Той кимна, сякаш да убеди сам себе си. Бош помълча за известно време, докато Маккитрик се взираше назад в спомените си.

— Той беше готин тип.

— Кой?

— Кларк Гейбъл.

Бош смачка празната консерва в ръката си и си взе друга бира.

— Е, разкажи ми за случая — подхвана той, след като я отвори. — Какво стана?

— Знаеш какво е станало, ако си прочел папката. Всичко си беше там. Потулиха го. Единият ден имахме разследване, а на следващия вече пишехме: „Никакви ефективни следи на този етап.“ Палячовщина. Ето защо си спомням случая така отчетливо. Не биваше да го правят.

— Кои са те?

— Нали знаеш, важните клечки.

— Какво направиха?

— Взеха ни следствието под носа. А Ено им го позволи. Той беше сключил някаква сделка с тях. Мамка му.

Маккитрик горчиво поклати глава.

— Джейк — опита Бош. Този път не получи протестно избухване, задето се бе обърнал към него на малко име. — Защо не започнеш от самото начало. Имам нужда да науча всичко, каквото знаеш.

Маккитрик помълча, докато навиваше кордата. Неговата стръв не беше докосната. Той я хвърли отново, пъхна пръчката в една от стойките и си взе друга бира. Извади изпод конзолата шапка с козирка „Тампа Бей Лайтнинг“ и си я сложи на главата. Облегна се на парапета с бирата в ръка и погледна Бош.

— Хубаво, синко, слушай. Нямам нищо против майка ти. Просто ще ти го разкажа така, както го чувствах навремето, става ли?

— Точно това искам от теб.

— Искаш ли шапка? Така ще изгориш.

— Нищо ми няма.

Маккитрик кимна и най-сетне започна.

— Добре, значи обаждането се получи вкъщи. Беше събота сутринта. Един от пешите патрули я намерил. Тя не беше убита в алеята. Поне това беше ясно. Бяха я нахвърлили там. Докато стигна до мястото от Тахунга, екипът по обработка на местопрестъплението вече бе там. Моят партньор също беше пристигнал. Ено. Той беше шефът, затова и бе дошъл пръв. И бе поел нещата в свои ръце.

Бош остави въдицата си на стойката и отиде до якето си:

— Имаш ли нещо против да си водя записки?

— Не, нямам. Мисля, че откакто се оттеглих, все съм се надявал и чакал някой да се погрижи за този случай.

— Давай-нататък. И така, Ено бил начело.

— Аха, той беше отговорникът. Трябва да разбереш нещо. По онова време бяхме натрупали като екип само около два-три месеца. Не бяхме гъсти. След това разследване така и не станахме. Аз се откачих от него след около година. Подадох молба за преместване. Пратиха ме в Уилшир, пак отдел „Убийства“. По-късно изобщо не поддържах връзка с него. Той също.

— Добре, та какво стана със следствието?

— Така, всъщност нещата си вървяха както трябва, Минавахме по етапния ред. Имахме списък на евентуалните й контакти… получихме го от момчетата в Отдела за борба с порока и работихме по него.

— В евентуалните контакти включваха ли се клиенти те й? В папката по следствието нямаше никакъв списък.

— Мисля, че имаше и някои клиенти. А списъкът не влезе в документацията по нареждане на Ено. Нали си спомняш, че ти казах кой водеше парада?

— Да, да. Джони Фокс фигурираше ли в списъка?

— Аха, той бе начело. Той бе нейният… хм, мениджър и…

— Сводникът й, искаш да кажеш.

Маккитрик го погледна.

— Да, Точно така. Не бях сигурен дали ти… хъм…

— Зарежи го. Давай нататък.

— Джони Фокс беше в списъка. Разговаряхме с почти всички нейни познати и всеки от тях го описваше като наистина подъл тип. Имаше си и досие.

Бош се сети за заявлението на Мередит Роман, че е била бита от него.

— Подочухме, че тя се опитвала да се измъкне от Фокс. Не знам защо — или за да движи нещата си сама, или за да излезе на чисто. Кой знае? Чухме, че…

— Тя е искала да излезе на чисто — прекъсна го Бош. — По този начин е щяла да има възможност да ме измъкне от приюта.

Почувства се глупаво, задето го беше казал, защото думите му нямаше как да прозвучат убедително.

— Както и да е — отвърна Маккитрик, — важното бе, че Фокс сигурно не е умирал от щастие по въпроса. Това съответно го поставяше начело в списъка на заподозрените.

— Обаче не сте могли да го намерите. В хронологичния доклад пишеше, че сте наблюдавали жилището му.

— Да. Той беше нашият човек. Имахме отпечатъци, свалени от колана… от оръжието на престъплението… обаче нямахме неговите, за да ги сравним. Джони бе прибиран на няколко пъти преди това, но така и не го бяха картотекирали. И никога не бяха взимали отпечатъците му. Така че действително се налагаше да го приберем.

— Какво ти говореше това, че го били прибирали, но без да го картотекират?

Маккитрик довърши бирата си, смачка кутията и отиде до кофата за отпадъци в задната част, за да хвърли.

— Честно казано, по онова време не го проумявах. Сега, естествено, е очевидно. Той си е имал ангел хранител.

— Кой?

— Ами един ден, когато наблюдавахме жилището на Фокс в очакване да се появи, получихме съобщение по радиото да се обадим на Арно Конклин. Той искал да разговаря с нас за случая. Колкото се може по-скоро. Е, това вече беше шибано обаждане. По две причини. Първо, Арно тогава беше истински орел на правосъдието. Оглавяваше градските командоси, блюстители на морала, и след около година пред него се очертаваше вакантно място в Областната прокуратура. Втората причина бе, че бяхме поели случая едва преди няколко дни и не се бяхме доближавали и на миля разстояние от прокуратурата. И така изведнъж, като гръм от ясно небе, най-голямата клечка от прокуратурата пожелава да ни види. Мисля си… всъщност не знам какво точно започнах да си мисля тогава. Просто знаех, че… Хей, при тебе клъвна!

Бош погледна въдицата си и забеляза как тя ненадейно се огъна от рязко дръпване на кордата. Макарата се завъртя, щом рибата задърпа кукичката. Бош сграбчи въдицата и рязко я засече назад. Куката се бе заклещила здраво. Започна да навива макарата, но рибата явно бе доста жизнена и борбена и издърпваше повече, отколкото той навърташе. Маккитрик пристъпи към него и застопори макарата, което веднага доведе до по-отчетливо извиване на пръта.

— Дръж въдицата нагоре, дръж я нагоре — посъветва го Маккитрик.

Бош последва указанията му и се бори с рибата в продължение на пет минути. Ръцете го заболяха. Усети напрежение в мускулите на гърба си. Маккитрик си сложи ръкавици и когато рибата най-после се предаде и Бош я придърпа до лодката, се наведе, пъхна пръсти в хрилете й и я вдигна на борда. Бош видя блестяща, сиво-синкава риба, която изглеждаше красива под лъчите на слънцето.

— Уаху — каза Маккитрик.

— Какво?

Маккитрик вдигна тялото й хоризонтално.

— Уаху. Там, в скъпарските ви ресторанти в Лос Анджелис май й викате оно. А ние тук я наричаме уаху. Като се сготви, месото става бяло като на камбала. Искаш ли да я запазиш?

— Не, върни я обратно. Красива е.

Маккитрик грубо издърпа куката от зяпналата уста на рибата, после подаде улова на Бош.

— Искаш ли да я подържиш? Сигурно тежи някъде около шест килограма.

— Не, не изпитвам нужда да я държа.

Бош се приближи и прокара длан по хлъзгавата кожа на рибата. Почти виждаше образа си отразен в люспите й. Кимна на Маккитрик и рибата бе хвърлена обратно във водата. Тя остана неподвижна за няколко секунди, на две стъпки под повърхността. Посттравматичен стресов синдром, помисли си Бош. Накрая рибата сякаш излезе от унеса и се стрелна надолу към дълбините. Бош окачи кукичките в една от гайките на въдицата, след което я постави на стойката й. Беше приключил с риболова за днес. Взе си поредната бира от хладилната чанта.

— Ако искаш сандвич, взимай си — подвикна Маккитрик.

— Не. Благодаря.

На Бош му се щеше рибата да не ги бе прекъснала.

— Ти тъкмо казваше, че сте получили обаждане от Конклин.

— Да, Арно. Обаче не бях разбрал добре. Молбата за среща се отнасяше само до Клод. Не за мен. Ено отиде сам.

— Защо сам?

— Така и не разбрах, а и той се престори, че не знае за какво става дума. Просто предположих, че е, защото двамата с Арно вече са имали вземане-даване.

— Обаче не си знаел по какъв повод.

— Аха. Клод Ено беше с около десет години по-възрастен от мен. Така че по-отдавна играеше на сцената.

— Та какво стана?

— Ами не мога да ти кажа с точност. Знам единствено това, което ми съобщи партньорът за разговора. Нали разбираш?

Маккитрик му намекваше, че е нямал доверие в партньора си. И самият Бош познаваше това чувство, затова кимна, че го разбира.

— Продължавай.

— Той се върна от срещата и каза, че Конклин наредил да свалим подозренията от Фокс, защото той нямал отношение към случая и всъщност бил един от информаторите за някои разследвания на специалния му отряд в прокуратурата. Казал, че Фокс бил важен за него и не желаел да бъде компрометиран или притискан, особено за случай, в който нямал никакъв пръст.

— Откъде-накъде Конклин е бил толкова сигурен?

— Нямам представа. Обаче Ено ми каза как заявил на Конклин, че никой помощник-прокурор, независимо колко важен е, не може да каже кой е чист за полицията, тъй че нямало да отстъпим, докато не поговорим лично с Фокс. След това контриране Конклин казал, че лично ще доведе Фокс за разговор и взимане на отпечатъци. Но само ако сме го направели на негова територия.

— Което ще рече?

— В неговия кабинет в старата сграда на съда. Сега вече я няма. На нейно място построиха онова грамадно, паралеленипедно нещо, точно преди да напусна града. Ужасно изглежда.

— Какво стана в кабинета? Ти присъстваше ли?

— Бях там, обаче така и нищо не стана. Поговорихме си с него. Фокс беше там заедно с Конклин, също и с Нациста.

— Нациста ли?

— Дясната ръка на Конклин, Гордън Мител.

— И той е бил там?

— Ъхъ. Мисля, че той, така да се каже, бдеше над Конклин, докато Конклин бдеше над Фокс.

Бош не показа изненадата си.

— Добре, та какво ви съобщи Фокс?

— Както вече ти казах, почти нищо. Поне така си го спомням. Даде ни алиби и цял списък с хора, които биха могли да го потвърдят. Аз му снех отпечатъците.

— А какво ви разказа той за жертвата?

— Горе-долу същото, което вече бяхме чули от нейната приятелка.

— От Мередит Роман?

— Да, май така се казваше. Каза ни, че тя отишла на някакво парти, била наета един вид за украса на някакъв тип. Каза, че ставало дума за „Ханкок Парк“. Обаче не можеше да ни даде точен адрес. Каза, че нямал нищо общо с уговорката. Това някак не ми се връзваше. Нали разбираш, сводник, пък да не знае къде отива едно от момичетата му. Това беше единственото, за което можехме да се хванем, и в момента, в който започнахме да го притискаме, Конклин се намеси като рефер.

— Той не е искал да упражнявате натиск.

— Най-голямата идиотщина, която съм виждал. Седи си пред очите ти следващият областен прокурор, всички знаеха, че ще се кандидатира и ще спечели, и ето че застава на страната на това копеле… Извинявай за израза.

— Не го взимай присърце.

— Конклин се опитваше да представи нещата така, сякаш превишавахме правата си, а онова лайно Фокс си седеше през цялото време широко усмихнат и дъвчеше клечка за зъби. Виждаш ли, даже повече от тридесет години след това не мога да забравя онази клечка за зъби. Гледката направо ме изкарваше извън кожата ми. Та както и да е, накратко казано, така и не можахме да го притиснем да признае, че самият той е уредил срещата на момичето.

Лодката се заклати като от голяма вълна и Бош се огледа, но не видя друга наоколо. Странно. Плъзна поглед по водната шир и чак сега осъзна колко различна бе от океана. Тихият океан бе възпиращ и леденосин, а заливът бе топлозелен и приканващ.

— Тръгнахме си — продължи Маккитрик. — Аз си мислех, че ще последва поне още един разговор. Та значи тръгнахме си и започнахме да работим по алибито му. Оказа се, че е солидно. Нямам предвид, че е било потвърдено само от неговите хора, които ни беше изброил, но и от някои съвсем странични, които открихме. Както ти казах, поработихме добре над него. Намерихме независими свидетели. Хора, които даже не го познаваха. Както си спомням, алибито беше непоклатимо като скала.

— А помниш ли къде каза, че е бил?

— Прекарал част от нощта в един бар, там, на Айвар, нещо като любимо заведение за сводници. Не мога да си припомня името обаче. После, по-късно същата нощ, отишъл с колата във Вентура и играл карти, докато не му се обадили по телефона, след което си тръгнал. Другото, което говореше в полза на алибито, бе, че то не се различаваше по нищо от обичайния му график за прекарване на времето. Не беше нагласено един вид. Бил редовен клиент и на двете места.

— За какво се е отнасяло телефонното обаждане?

— Нямахме възможност да разберем. Не знаехме за него, докато не започнахме да проверяваме алибито му и някой не го спомена между другото. Така и не ни се удаде възможност да питаме Фокс за него. Но честно казано, по онова време този въпрос не ни тревожеше особено. Както казах, алибито му бе непоклатимо, пък и обаждането бе чак в малките часове на нощта. Около четири или пет сутринта. Жер… хм, майка ти вече е била мъртва според медицинската експертиза. Времето на настъпването на смъртта бе определено за около полунощ. Обаждането не беше от значение.

Бош кимна, макар това да беше детайл, който никога не би оставил без проверка, ако отговаряше за такова разследване. Според него това беше доста любопитна подробност. Кой би могъл да звънне в стая за комар толкова рано сутринта? Какво обаждане би накарало Фокс веднага да зареже покера и да си тръгне?

— А какво стана с отпечатъците?

— Въпреки това, което казах дотук, отидох и направих проверка. Не съвпадаха. Той беше чист. Мръсникът беше чист.

Бош се сети нещо.

— Нали сте сверили отпечатъците от колана с тези на жертвата?

— Хей, Бош, ти да не ме вземаш за идиот или кретен!

— Извинявай.

— По катарамата имаше няколко отпечатъка, които отговаряха на тези на жертвата. Толкова. Останалите определено бяха на убиеца заради местоположението им. Получихме два добри пълни и няколко частични от другите места, където коланът очевидно бе обхванат с цяла длан. Човек не държи по този начин, когато се опитва да си го сложи. Хваща се така, когато искаш да го увиеш около шията на някого.

Двамата помълчаха след последната забележка. Бош не можеше да подреди чутото до момента. Чувстваше се като парцал, сякаш му бяха изпуснали въздуха. Беше си въобразявал, че щом веднъж накара Маккитрик да говори, старото ченге ще му посочи с пръст или Фокс, или Конклин, или някой друг. Обаче не ставаше така. Той всъщност не му даваше нищо определено.

— Защо си спомняш толкова много подробности, Джейк? Оттогава е минало много време.

— Имах достатъчно време, за да мисля за него. Като свършиш и ти със службата, ще видиш, че ще ти остане един в съзнанието. Един случай, който никога няма да те напусне, Бош. Точно този остана с мен.

— Та какво е крайното ти впечатление от този случай?

— Крайното впечатление ли? Така и не успях да смеля онази среща с Конклин. Вероятно би трябвало да си там, за да разбереш какво изпитвах, но… разбираш ли, нещата изглеждаха така, сякаш Фокс държеше положението ъ ръцете си. Той командваше парада.

Бош кимна. Разбираше, че Маккитрик се мъчеше по-ясно да обясни усещанията си.

— Някога разпитвал ли си заподозрян в присъствието на адвоката му, който непрекъснато ти се бърка? — попита Маккитрик. — Нали се сещаш, „Можеш да не отговаряш на този въпрос, можеш да не отговаряш на онзи…“ От тоя сорт.

— Непрекъснато ми се случва.

— Е, и тогава беше така. Като че ли Конклин, следващият областен прокурор, за Бога, беше адвокатът на онзи лайнар, който непрекъснато се намесва в разпита ти. В крайна сметка, ако не знаеше действителното положение и заеманите постове, човек би могъл да се закълне, че Конклин работи за Фокс. Че и двамата работят за него, защото и Мител свиреше на същата гайда. Определено смятах, че Фокс държеше Арно по някакъв начин. Не знам как, нито с какво. И бях прав. По-късно всичко се потвърди.

— Имаш предвид смъртта на Фокс, нали?

— Да. Той беше блъснат от някакъв шофьор, който изчезнал от мястото, докато работеше за предизборната кампания на Конклин. Спомням си, че в статията за произшествието не се споменаваше и дума за неговото минало като сводник, като отрепка от булевард „Холивуд“. Не, той просто бе един човек, блъснат от кола. Джо Светеца. Обзалагам се, че на Конклин му се е наложило да се бръкне за статийката и журналистът е забогатял от това.

Бош се обзалагаше, че зад това се криеше и много повече, затова не отвърна нищо.

— Тогава вече бях в Уилшир — продължи Маккитрик. — Обаче любопитството ме загложди, като чух за случая. Така че звъннах на приятелчетата от Холивуд, за да разбера кой е натоварен със следствието. Беше Ено. Страшна изненада. И той така и не образува обвинение срещу никого. Така че това за сетен път потвърди подозренията, които хранех за него.

Маккитрик се взираше напред към искрящата ивица, която се образуваше от спускащото се надолу слънце. Хвърли празната си кутия от бира в кошчето. Не улучи и тя рикошира в перилата и падна през борда.

— Мама му стара — изръмжа той. — Май вече трябва да се прибираме.

Маккитрик започна да навива обратно кордата на въдицата си.

— Какво мислиш, че е получил Ено от цялата работа?

— Не знам точно. Може и просто да е разменял услуга за услуга. Не казвам, че е забогатял от това, обаче определено мисля, че е получил нещичко. Той не би го направил за нищо. Просто нямам представа какво е получил в замяна.

Маккитрик започна да откача въдиците от стойките и да ги слага в улеите, предназначени за тях, по дължината на вътрешния борд.

— През 1972 си взимал папката от архива. Защо?

Маккитрик го изгледа заинтригуван.

— Преди няколко дни се подписах върху същия заемен картон — обясни Бош. — Там фигурираше и твоето име.

Маккитрик кимна.

— Да, така беше. Направих го малко след като започнах да уреждам документите си. Напусках и преглеждах книжата и папките си. Бях задържал отпечатъците, свалени от колана. Картончето беше у мен. Самият колан също.

— Защо?

— Много добре знаеш защо. Смятах, че не би било безопасно да ги оставям в папката, нито пък в архива за веществени доказателства. Не и докато Конклин беше областен прокурор, а Ено му правеше услуги. Така че задържах нещата у себе си. Така минаха доста годинки и дойде време да си разчистя боклуците, преди да тръгнем с жената към Флорида. Именно тогава, точно преди да се оттегля, върнах картона с отпечатъците в папката и изисках кутията по следствието, за да върна и колана. Ено вече беше отишъл във Вегас, в заслужена пенсия. Конклин беше изгорял и се бе оттеглил от политиката. Случаят бе отдавна забравен. Така че върнах нещата обратно. Мисля, че се надявах някой ден някой като теб да му хвърли едно око.

— А ти? Ти хвърли ли един поглед на книжата, когато връщаше картата?

— Аха, и видях, че съм имал право да ги задържа. Някой вече бе изтръшкал документацията и беше осакатил следствените записки. Бяха извадили доклада от разпита на Фокс. Сигурно Ено беше свършил работата.

— Като втори в екипа си бил натоварен е бумащината, нали?

— Да. Бумащината беше за мен. В по-голямата си част.

— Какво имаше в онзи запис на разговора с Фокс, та Ено да сметне за необходимо да го изважда?

— Не си спомням нищо определено, само дето имах чувството, че Фокс лъжеше, а Конклин далеч надхвърляше правомощията си. Нещо от този род.

— Да се сещаш за някоя друга липса?

— Не, нищо съществено не беше взето. Мисля, че той просто е искал да извади името на Конклин от случая.

— Аха, предполагам, че имаш право. Обаче е пропуснал нещо. Ти си бил отбелязал първоначалното му обаждане в хронологичния опис. Оттам разбрах за участието му.

— Така ли? Значи, браво на мен. И ето те тук.

— Да.

— Добре, значи се връщаме. Жалко, че днес не кълвеше особено.

— Не се оплаквам. Нали си хванах една риба.

Маккитрик застана зад руля и тъкмо щеше да включи мотора, когато явно се сети за нещо.

— О, знаеш ли какво ми хрумна? — Той отиде до хладилната чанта и вдигна капака й. — Не бих искал да разочароваме Мери.

Той извади найлоновите пликове, в които бяха сандвичите, приготвени от жена му.

— Гладен ли си?

— Всъщност не.

— Аз също не съм.

Той отвори пликовете и изхвърли сандвичите във водата. Бош го гледаше.

— Джейк, когато извади онзи пищов, за какъв ме мислеше?

Маккитрик не отвърна нищо, докато не ската пликовете и не ги прибра обратно в чантата. Като се изправи, погледна Бош право в очите.

— Не знам. Само знам, че мислех, ако ми се наложи, да те доведа тук и да те хвърля през борда като сандвичите. Изглежда, като че ли съм се крил тук толкова време и непрекъснато съм чакал да пратят някого за мен.

— Мислиш, че биха отишли толкова надалеч и назад в миналото?

— Нямам представа. Колкото повече годинки минават, толкова повече се съмнявам, че ще го направят. Обаче старите навици умират трудно. Винаги държа подръка пистолета си. Няма значение, че през повечето време даже не си спомням защо.

Върнаха се по обратния път от залива сред рева на мотора и хвърчащите солени пръски в лицата им. Не говореха. Бяха приключили с това. От време на време Бош хвърляше поглед към Маккитрик. Набразденото му от възрастта лице попадаше под сянката на козирката. Обаче Бош виждаше очите му, взрени в нещото, което се беше случило преди толкова много години и вече нямаше как да бъде променено.