Майкъл Конъли
Последният койот (16)

16

Бош чакаше асансьора с чувството, че усилията му бяха ударили на камък.

Хирш беше от типа хора, чиито външни белези криеха дълбоки вътрешни рани — в управлението имаше много като него. Този млад човек бе израснал, потискан от собственото си лице. Вероятно бе последният човек, който би дръзнал да наруши правомощията си и съществуващите разпоредби. Полицейски робот и нищо повече. Правилният избор за него вероятно бе да го игнорира или предаде.

Натисна бутона за повикване още веднъж, питайки се какво да предприеме отсега нататък. Съзнаваше, че проверката чрез националната система за разпознаване бе Доста химерно средство, но държеше да се извърши. Беше пропуск, а всяко разследване трябва да се погрижи за попълване на подобни пропуски. Реши да отпусне един Ден на Хирш, преди да предприеме нова атака, а ако и тогава не успее с него, ще опита с друг компютърен специалист от отдела. Ще ги пробва до един, ако се наложи, Но отпечатъците на убиеца ще минат през проклетата Машина.

Асансьорът най-после пристигна и Бош едва успя да се намести в кабината. Асансьорите бяха един от примерите за постоянство на Паркър Сентър. Полицаи идваха и си отиваха, както и шефовете и дори някои от политическите структури, но те винаги се движеха мудно и бяха винаги претъпкани. Когато кабината се плъзна надолу, Бош натисна бутон П1 и се вторачи в куфарчето си. Всички останали се бяха втренчили като хипнотизирани в осветените бутони над вратата и мълчаха. Когато кабината намали за следващата си спирка, някой произнесе първото му име. Обърна леко глава — не беше сигурен дали се обръщаха именно към него или към някой негов съименник в кабината.

Очите му срещнаха погледа на заместник-началник Ървин С. Ървинг, изправен в дъното на асансьора. Размениха си кимвания тъкмо когато вратите се отвориха на първия етаж. Бош се запита дали Ървинг бе забелязал, че беше натиснал бутона за подземието. Какво ще търси в подземието ченге в принудителен отпуск поради стрес?

Едва ли е съзрял кой точно бутон бе натиснал, кабината бе прекалено натъпкана. Излезе нарочно в просторното главно фоайе. Ървинг го последва и го настигна.

— Добър ден, шефе.

— Какво те води насам, Хари?

Въпросът бе изречен уж небрежно, но Бош долови безпогрешно нещо повече от приятелски интерес от страна на Ървинг. Тръгнаха рамо до рамо към изхода, докато Бош се опитваше пътьом да скалъпи някаква правдоподобна историйка.

— На път за Китайския минах през счетоводството. Помолих ги да изпратят чека със заплатата ми вкъщи вместо в службата, тъй като нямам представа кога ще се върна на работа.

Ървинг кимна и Бош бе почти стопроцентово убеден, че историята му бе приета за чиста монета. Заместник-началник Ървинг бе почти колкото Бош, но черепът му беше гладко избръснат. Заради него и пълната му нетърпимост към корумпирани ченгета го наричаха „господин Чистофайник“.

— Днес ли ще ходиш в Китайския? Разписах график за понеделник, сряда и петък.

— Да, така е по график. Но доктор Хинойъс имаше свободно време и пожела да се видим и днес.

— Чудесно. Радвам се, че сте се сработили… Какво е станало с ръката ти?

— О, това ли — Бош се вгледа в ръката си, сякаш едва сега забелязваше нещо нередно в нея. — Работих по дома си и се порязах на счупено стъкло. Още не съм разчистил напълно последствията от земетресението.

— Ясно. — Бош усети, че този път Ървинг не се бе хванал на въдицата, но това нямаше значение. — Смятам да обядвам набързо във федералния стол — продължи Ървинг. — Защо не дойдеш с мен?

— Благодаря, шефе, но вече ядох.

— Тогава довиждане и се грижи за себе си. Казвам го съвсем искрено.

— Добре, шефе. Благодаря.

Ървинг направи крачка настрани, но се спря.

— Знаеш ли, при теб действаме по малко по-различен начин, защото се надявам да те възстановим на работа в отдел „Убийства“ без промяна в чин или служебно положение. Чакам заключението на доктор Хинойъс, но разбирам, че това ще отнеме поне още няколко седмици.

— Същото каза и тя.

— И още нещо: ако наистина искаш да се върнеш на работа, едно извинение към лейтенант Паундс в писмена форма би било от полза. Когато му дойде времето, ще се наложи да упражня натиск над него, за да те върна пак там. Той е най-сериозният препъникамък. Смятам, че ще получиш без проблеми чист сертификат от доктор Хинойъс и ще мога направо да наредя възстановяването ти на служба. Паундс ще се принуди да се подчини, но напрежението между вас ще остане. Много по-добре би било, ако той приеме доброволно връщането ти и в отдела настъпи спокойствие.

— Чух, че той вече ми е намерил заместник.

— Кой? Паундс ли?

— Да. Натрапил е на партньора ми някакъв тип от автото. Струва ми се, че връщането ми в отдела не влиза в плановете му.

— Е, това е нещо ново за мен. Ще поговоря с него по въпроса. Ти какво мислиш за писмото? Ще облекчи много положението ти.

Бош се поколеба, преди да отговори. Съзнаваше, че Ървинг просто се опитва да му помогне — между двамата съществуваше неизразено с думи разбиране, дори харесване. В миналото не се понасяха, но противоречията им бяха поулегнали с времето и се бяха превърнали във взаимно уважение, макар и с известно подмолно напрежение.

— Ще помисля за писмото, шефе — обеща накрая Бош, — и ще се обадя.

— Много добре. Хари, излишната гордост често пречи за вземане на правилни решения. Не допускай да попречи и на теб.

— Ще помисля, обещавам.

Ървинг зави край мемориала в памет на загиналите полицаи, после пресече улица „Лос Анджелис“ и свърна към федералния стол, където човек можеше да се нахрани набързо. Едва тогава Бош откъсна поглед от него: сега вече бе безопасно да се върне пак в сградата.

Реши да не чака пак асансьора и заслиза по стълбите.

По-голямата част от подземния етаж на Паркър Сентър се заемаше от архива на веществените доказателства. Там бяха разположени и още няколко служби — Отделът за бегълците например, — но в общи линии етажът бе много спокоен. Обширното преддверие с жълт линолеум беше пусто и Бош успя да стигне до двойния портал на архива, без да налети на други познати.

Полицейското управление пазеше веществените доказателства по случаите, нестигнали до Областната или Градската прокуратура и незаведени там. Стигнеха ли дотам, доказателствата обикновено оставаха в служебните архиви на обвинението.

Така че полицейският архив за веществени доказателства всъщност беше нещо като „Храм на провала“. Зад желязната врата се помещаваха веществените доказателства от хиляди неразрешени престъпления, които така и не бяха стигнали до съдебната зала. Тук дори вонеше на провал — лепкава влажна воня, символ на немара и загниване — или безнадеждност.

Влезе в стаичка, преградена с метална мрежа. В другия край на помещението имаше още една врата, но с табела „Достъп само за служители на отдела“. В мрежата бяха прорязани два отвора за гишета: едното бе затворено, а зад другото униформен служител се измъчваше над някаква кръстословица. Между тях имаше друга табела, която гласеше: „Не съхранявайте заредени оръжия.“ Бош пристъпи към отвореното гише и се облегна на плота пред него. Служителят попълни още една дума и едва тогава вдигна глава. На картончето, прикрепено към джоба му, се мъдреше името „Нелсън“. От своя страна, Нелсън прочете името на Бош от служебната му карта, така че никой нямаше нужда от представяне. Колелцата на избрания механизъм се въртяха безотказно.

— Йер… ъ… Как се произнася това чудо?

— Йеронимъс. Римува се с анонимъс^[1].

— Йеронимъс… Нямаше ли такъв роксъстав?

— Възможно е.

— Какво да направя за теб, Йеронимъс от Холивуд?

Бош постави на плота пред него розовата карта за вземане на веществени доказателства.

— Искам доказателствата по този случай. Доста е старичък. Дали са още тук?

Полицаят погледна картата и подсвирна, като видя годината. Записа номера в заемната бланка и каза:

— Защо да не са? Тук нищо не се хвърля. Поискай доказателствата от случая с Черната Дейлия от петдесет и някоя си година — и ще ги получиш. Имаме и по-стари. Ако случаят е неразрешен, тук е. — Захили се и му смигна. — Веднага се връщам. Защо през това време не попълниш бланката?

Нелсън посочи с химикалка плота срещу гишето с пръснати по него стандартни заемни формуляри. После стана, изчезна някъде отзад. Бош го чу да крещи вътре на някого:

— Чарли! Хей, Чарлииии! — Отговори му неразбираем крясък. — Поеми гишето — нареди Нелсън. — Качвам се на машината на времето!

Бош бе чувал за „машината на времето“ — количка като ползваните на игрищата за голф: с нея се стигаше по-бързо до по-отдалечените стелажи на архива. Колкото по-назад във времето се отиваше, толкова по-далеко от гишето събираха прах доказателствата по съответния случай. „Машината на времето“ връщаше дежурния от гишето назад в миналото.

Бош попълни заемния формуляр, наведе се през прозорчето и го постави върху кръстословицата. Огледа се и забеляза още един надпис отзад. „Веществени доказателства като наркотици не се дават без формуляр 4992.“ За пръв път чуваше за такъв формуляр. В този момент през желязната врата влезе непознат детектив с папка по дело за убийство. Постави папката на плота, отвори я, извади картата с номера на случая, попълни формуляра и се изправи до гишето. Чарли не се виждаше никакъв. След няколко минути детективът се обърна към Бош:

— Тук изобщо навърта ли се някой?

— Дежурният отиде да изпълни поръчката ми. Нареди на някого да го замести на гишето, но този някой изобщо не се появи.

— По дяволите!

Детективът нервно забарабани с пръсти по плота. След няколко минути към гишето се приближи друг униформен служител: стара кранта с побеляла коса и крушовидна фигура. Вероятно работеше тук от години — кожата му беше бяла като на вампир. Взе веднага формуляра на детектива и изчезна. Двамата детективи увиснаха пред гишето. Бош усети, че другият го разглежда, но се престори, че не забелязва.

— Бош от Холивуд, нали? — запита той накрая.

Бош кимна. Другият детектив протегна ръка с усмивка.

— Том Порт, Пасифик. Никога не сме се срещали.

— Вярно.

Бош стисна равнодушно ръката му.

— Досега не сме се виждали, обаче в продължение на шест години бях в „Грабежи“ в Девъншир, преди да се преместя в „Убийства“, Пасифик. Знаеш ли кой ми беше началник по онова време? — Бош поклати глава. Не знаеше, пък и не се интересуваше, но Норт я беше подкарал с пълна пара. — Паундс. Лейтенант Харви Паундс. Шибанякът. Този скапан задник ми беше шеф! Разбрах по безжичния какво си направил с кучия син — изхвърлил си го право през прозореца! Страхотно, мой човек, направо върхът! Браво на теб! Съдрах се от смях, като го чух!

— Радвам се, че съм те ощастливил.

— Да бе, сериозно. Чух, че са те наказали… Просто исках да ти кажа, че ми достави страхотно удоволствие и че много хора са с теб, човече.

— Благодаря.

— Та какво правиш тук сега? Разбрах, че са те тикнали в списъка на „Петдесет-едно-петдесет“…

Гледай ти: дори непознати от полицията знаеха за случилото се и дори за последвалото наказание! Подразни се, но се опита да запази самообладание.

— Виж, аз…

— Бош! Ето ти поръчката! — Пътешественикът във времето Нелсън. Вече бе зад гишето и промушваше през отвора покрито с прах светлосиньо кашонче горе-долу с размерите на кутия за обувки. Запечатано бе с червена лента, нацепена от годините. Бош не завърши изречението си, само махна на Норт. — Подпиши тук — нареди Нелсън и постави жълта бланка върху капака на кутията. Тя вдигна лек облак прах и полицаят го разсея бързо с длан. Бош се разписа на указаното място и пое кутията с две ръце. Обърна се и срещна погледа на Норт. Детективът му кимна: разбираше явно, че не бе време за въпроси. И Бош му кимна и се запъти към вратата.

— Хей, Бош — извика зад него Норт. — Онова за списъка… Не го казах със зъл умисъл. Не се сърдиш, нали?

Бош го изгледа мълчаливо, докато буташе желязната врата с гърба си. После продължи по коридора, като крепеше кутията с две ръце, сякаш тя съдържаше нещо много ценно.