Майкъл Конъли
Последният койот (36)

36

Бош седеше умълчан до Толивър по пътя към дома си. В съзнанието му бликаше цял водопад от мисли и той реши просто да пренебрегне присъствието на младия детектив от ОВР. Толивър беше оставил радиото включено на честотата на полицията и репликите, носещи се в ефира, бяха единственото, което напомняше на някакъв разговор в колата. Бяха хванали най-натовареното движение от прибиращите се след работа вечер и се движеха изключително бавно към прохода Кахуенга.

Вътрешностите на Бош потръпваха болезнено от пристъпите на гадене преди час и беше притиснал с ръце корема си, сякаш прегръщаше бебе. Знаеше, че трябва да подреди мислите си. Колкото и да беше заинтригуван и объркан от подмятанията на Брокман за Джасмин, съзнаваше, че трябва да изтика тези мисли настрани. В момента Паундс и случилото се с него беше далеч по-важно.

Опитваше се да свърже брънките на веригата от събития и заключението, което си извади, беше очевидно. Неговото натрапване на приема в къщата на Мител и изпращането на фотокопието на статията от „Таймс“ бяха предизвикали убийството на Харви Паундс, човека, чието име беше използвал. Макар че беше дал само името на приема у Мител, то по някакъв начин бе свързано и проследено до истинския Паундс, който като резултат от това бе измъчван и убит.

Бош предположи, че освен това и обажданията му в автослужбата бяха обрекли Паундс. С опреснена от получената заплашителна бележка памет, Мител навярно се беше постарал да открие коя е личността, представила се като Харви Паундс и какви цели преследва. Мител имаше връзки, които се простираха от Лос Анджелис до Сакраменто и Вашингтон. Той е могъл съвсем бързо да открие, че Харви Паундс е полицай. Дейността на Мител като финансист на предизборни кампании беше поставила много влиятелни люде на постовете им в Сакраменто. Той определено е притежавал нужните връзки в столицата, за да установи дали някой е извършвал проучвания за него. И ако го е направил, е разбрал, че лейтенантът от ПУЛА е разпитвал и за още четирима мъже от жизненоважно значение за него. Арно Конклин, Джони Фокс, Джек Маккитрик и Клод Ено.

Вярно, всичките тези имена бяха замесени в случай с почти тридесет и пет годишна давност. Обаче самият Мител беше точно в центъра на тази конспирация и душенето наоколо от Паундс беше повече от достатъчно, за да го подтикне да предприеме някакви стъпки и да открие с какво се е захванал лейтенантът.

Заради подхода на човека, който според него е бил Паундс, на приема в дома му, Мител вероятно е заключил, че е нарочен от закоравял изнудвач. И той е знаел как да елиминира проблема. Както е бил елиминиран и Джони Фокс.

Заради това и бе измъчван Паунд, разбра Бош. За Мител е било много важно да разбере, че проблемът не се простира по-далеч от Паундс, че няма друг, който да знае толкова, колкото него. Обаче самият Паундс не е знаел съвсем нищо. Не е имало какво да им даде. Бил е изтезаван, докато сърцето му не издържало.

Въпросът, който нямаше отговор в съзнанието на Бош, бе какво знаеше Арно Конклин за всичко това. Бош все още не се бе доближавал до него. Дали е бил уведомен за човека, дебнещ Мител? Дали той е заповядал да се докопат до Паундс, или е било самоинициатива на Мител?

В този момент Бош съзря в теорията си пропуск, който изискваше доуточняване. Мител се бе срещнал лице в лице с него в ролята на Харви Паундс на приема за набиране на фондове. Фактът, че Паундс е бил измъчван, преди да умре, показваше, че Мител не е бил там по това време. В противен случай би видял, че изтезават не този, когото трябва. Бош се запита дали сега, ако са разбрали, щяха да започнат да издирват човека, който наистина им трябва.

Преразгледа още веднъж предположението си, че Мител не е бил на мястото, и реши, че нещата действително си пасват. Мител не бе от хората, които биха си омърсили ръцете пряко. За него нямаше проблем да нареди екзекуцията, но не би пожелал да присъства. Бош проумя, че и костюмираният сърфист го беше видял отблизо, следователно и той не би могъл да е замесен пряко в убийството на Харви Паундс. Така оставаше единствено мъжът, когото бе видял през френските прозорци в къщата. Мъжът с тежкото тяло и дебелия врат, на когото Мител бе показал изрезката. Мъжът, който се подхлъзна и падна на алеята, докато гонеше Бош.

Бош проумя, че до момента не беше разбирал колко близко се бе намирал самият той до участта на Паундс. Бръкна във вътрешния джоб на якето си за пакета с цигари и започна да пали една.

— Имаш ли нещо против да не пушиш? — попита Толивър. Това бяха първите му думи за продължилото вече тридесет минути пътуване.

— Аха, имам.

Бош запали цигарата си и прибра запалката си в джоба. Отвори прозореца.

— Сега щастлив ли си? Изгорелите газове са по-лоши.

— Това е превозно средство за непушачи.

Толивър почука с пръст по пластмасовата табелка, прилепена с магнити към капака на пепелника в колата. Беше една от стандартните, безплатни реклами, които се бяха появили, след като градската управа прокара законите, с които тютюнопушенето се забраняваше във всички общински сгради и половината от моторизираните средства на управлението бяха провъзгласени за непушаческа територия. Табелката с магнитчетата изобразяваше цигара в червена окръжност, зачертана диагонално през диаметъра. Под кръга беше изписано: „Благодаря, Че не запалихте.“ Бош се пресегна, отлепи табелката и я Запокити през отворения прозорец. Видя как тя отскочи след удара в настилката и се залепи на страничната врата на автомобила в съседната лента.

— Сега вече не е. Вече е кола за пушачи.

— Бош, ти наистина си ненормалник, знаеш ли?

— Подай оплакване, хлапе. Приший ми го към обвинението за престъпни връзки, върху което работи шефът ти. Пет пари не давам.

Помълчаха известно време, докато колата продължаваше да крета напред.

— Той блъфираше, Бош. Мислех, че си наясно.

— Как така?

Беше изненадан от откровението на Толивър.

— Той просто блъфираше, това е. Още кипи, дето го халоса с онази маса. Обаче знае, че не може да ти го прикачи. Случаят е стар. Предумишлено убийство. Случай на семейно насилие. Минала е през петгодишен срок на наблюдение. Единственото, което трябва да направиш, е да кажеш, че не си знаел, и край, обвинението отлита в нощта.

Бош почти можеше да се досети за какво се отнасяше. Тя почти буквално му го беше казала по време на изповедите им. Останала прекалено дълго с някого. Така му беше казала. Сети се за картината, която бе видял в ателието й. Сивият портрет с червените като кръв отблясъци. Опита се да изтика тази мисъл от съзнанието си.

— Защо ми го казваш, Толивър? Защо вървиш срещу своите?

— Защото не са мои. Защото искам да разбера какво искаше да кажеш с онова, което подметна в коридора.

Бош даже не си спомняше за какво става дума.

— Каза ми, че още не е прекалено късно. Прекалено късно за какво?

— Не е прекалено късно да се измъкнеш — отвърна Бош, припомняйки си думите, с които се бе заял с младежа. — Още си млад. По-добре бягай от ОВР, преди да е станало късно. Ако човек се задържи там, никога няма да се измъкне. Това ли ти е целта в живота, да направиш кариера, като хвърляш кал върху полицаи, задето продават на курви пликчета кока?

— Виж, искам да работя в управлението, а нямам намерение да чакам десет години като всички останали. Това е най-лесният и бърз начин за бял човек да влезе там.

— Не си струва, това искам да ти кажа аз. Който остане в ОВР за повече от две, три години, увисва там до живот, защото никой друг няма да го иска, никой няма да му вярва. Те са пиявици. Най-добре ще е да размислиш над това. Паркър Сентър не е единственото място на света, където човек би могъл да работи.

Минаха няколко минути, докато Толивър се опитваше да измисли стройна защита.

— Все някой трябва да контролира полицаите. Много хора не го проумяват.

— Вярно. Обаче вас кой ще ви контролира? Помисли за това.

Разговорът бе прекъснат от пронизителен звук. Бош разпозна веднага сигнала на мобифона. На задната седалка се намираха вещите, които разследващите бяха взели от дома му. Ървинг бе наредил да му върнат всичко. Сред тях беше и куфарчето му, а в него се чуваше звънът на телефона. Той се пресегна назад, отвори куфарчето и сграбчи слушалката.

— Да, Бош на телефона.

— Бош, обажда се Ръсел.

— Здрасти, още нищо не мога да ти кажа, Кийша. Продължавам да работя по въпроса.

— Не, аз имам нещо за казване. Къде се намираш?

— Насред кашата в движението. По шосе номер 101 към Бархам, моята отбивка.

— Ами трябва да говоря с теб, Бош. Пиша една статия за утрешния брой. Според мен сигурно ще искаш да направиш коментар, макар и само в своя защита.

— Моя защита ли?

Усети как изтръпва и му се прииска да изстене: „Ами сега?“ Обаче се въздържа навреме.

— Какви ги говориш?

— Чете ли днешната ми статия?

— Не, нямах време. Какво…

— Тя се отнасяше за смъртта на Харви Паундс. Днес приключвам с втората… Тя засяга теб, Бош.

Господи, помисли си той. Обаче се опита да запази самообладание. Знаеше, че ако тя долови и най-малкия признак на паника в гласа му, ще добие увереност за това, което пишеше, каквото и да бе то. Трябваше да я убеди, че информацията й е погрешна. Трябваше да подкопае тази увереност. В този миг осъзна, че Толивър седи до него и ще чуе всичко, което каже.

— В момента не мога да разговарям. Кога е крайният ти срок?

— Точно сега. Трябва да говорим веднага.

Бош погледна часовника си. Шест без двадесет и пет.

— Можеш да забавиш до шест, нали?

И преди беше имал вземане-даване с репортери и знаеше, че това бе крайният срок за първото издание на „Таймс“.

— Не, не мога да чакам до шест. Ако имаш нещо за казване, кажи го сега.

— Не мога. Дай ми петнадесет минути и пак се обади. В момента не мога да говоря.

Настъпи пауза, след която тя отвърна:

— Бош, не мога да протакам след шест. Дано тогава да можеш да говориш.

Вече бяха стигнали изхода на Бархам и щяха да са до къщата му до десет минути.

— Не се тревожи за това. Междувременно се обади на редактора си и му кажи, че може и да ти се наложи да отмениш статията си.

— Няма да направя нищо подобно.

— Слушай, Кийша, знам какво ще ме питаш. Това е партенка и изобщо не е вярно. Трябва да ми се довериш. Ще ти обясня след петнадесет минути.

— Откъде знаеш, че е партенка?

— Знам. Ейнджъл Брокман ти я е пробутал.

Затвори слушалката и хвърли поглед към Толивър.

— Виждаш ли, момче? Това ли искаш да ти е работата? Това ли ще правиш цял живот?

Толивър не отвърна.

— Като се върнеш обратно, можеш да кажеш на шефа си да си завре утрешния брой на „Таймс“ в задника. Няма да отпечатат никаква статия. Виждаш ли, даже репортерите не вярват на типовете от ОВР. Единственото, което трябваше да направя, бе да спомена името на Брокмай. Тя ще даде на заден, щом й кажа, че знам какво става. Никой не ви вярва, Джери. Измъкни се оттам.

— О, да, а на теб май всички ти вярват, Бош.

— Не всички. Но мога да спя спокойно нощем, а съм в управлението от двадесет години. Мислиш ли, че ти ще можеш? Колко си бил вече, пет, шест години? Давам ти не повече от десет, Джери. И ще си дотам. Десет и навън. Обаче ще изглеждаш като онези, които са прослужили по тридесет.

Предсказанието му бе посрещнато с каменно лице от Толивър. Бош не разбираше защо изобщо се бе загрижил. Толивър бе част от отбора, който се опитваше да го натика в калта. Обаче нещо в свежия израз на лицето на младия полицай го бе подтикнало да изпита съмнение.

Взеха последния завой на „Удро Уилсън“ и Бош вече виждаше къщата си. Освен това съзря и бяла кола с жълта табела, паркирана отпред, както и човек с жълта каска, който стоеше пред входната врата с кутия с инструменти в ръце. Инспекторът от общината. Гауди.

— Мамка му — изрече Бош. — И това ли е един от мръсните ви номера?

— Не… Ако е, аз не знам нищо за това.

— О, да, естествено.

Без да каже нищо повече, Толивър спря колата пред къщата и Бош слезе от нея с върнатите си вещи. Гауди го позна и веднага се приближи, щом Толивър потегли.

— Слушайте, нали не живеете тук, а? — попита го Гауди. — Определена е за събаряне. Получихме сигнал, че някой незаконно си е включил елтаблото.

— На мен също ми се обадиха. Видяхте ли някого? Дойдох просто за да проверя.

— Я не ме занасяйте, господин Бош. Виждам, че сте Направили някои поправки. Трябва да сте наясно с едно. Не можете да поправите това място, даже не можете да влизате в него. Разполагам със заповед за събаряне, и то предстои. Ще издам наряд и ще пратя хората от градските служби да си свършат работата. Вие ще получите сметката. Няма смисъл да протакаме повече. Сега можете да си тръгвате оттук, защото ще прережа електричеството и ще запечатам таблото.

Той се наведе, за да остави кутията на земята, и я отвори, за да извади халки от неръждаема стомана и катинари, с които да заключи вратите.

— Вижте какво, наел съм адвокат — отвърна Бош. — Той се опитва да се разбере с вашите хора.

— Няма какво да се разбираме. Съжалявам. Сега вече, ако пак влезете вътре, ви заплашва арест. Ако открия, че тези ключалки са били пипани, също подлежите на арест. Ще се обадя в участъка на Северен Холивуд. Повече няма да си губя времето с вас.

На Бош за първи път му мина през ума мисълта, че човекът може би просто разиграваше театър, за да получи пари. Той вероятно дори не знаеше, че Бош бе полицай. Повечето полицаи не можеха да си позволят да живеят тук, а даже и да можеха, не биха пожелали. Единствената причина, поради която самият Бош успя да си го позволи, бе, че закупи имота с пари, които получи преди години от телевизията за филмирането на едно негово разследване.

— Слушайте, господин Гауди — каза той, — просто ми кажете ясно и точно, става ли? Малко бавно ги схващам тези неща. Кажете ми какво искате и ще го получите. Бих желал да спася къщата. Това е единственото, за което ме е грижа.

Гауди го изгледа продължително и Бош проумя, че беше сгрешил. Различи възмущението в очите на инспектора.

— Ако продължиш да говориш в същия дух, синко, ще се озовеш в затвора. Ще ти кажа какво ще направя Ще забравя какво ми каза току-що. Аз…

— Виж, извинявай… — Бош хвърли поглед към къща та. — Просто не знам, май къщата е единственото, което имам.

— Сигурен съм, че имаш много повече от това. Просто не си се замислял. Ето, ще направя малка отстъпка. Ще ти дам пет минути да влезеш вътре и да вземеш каквото ти е необходимо. След което ще поставя катинарите. Съжалявам. Обаче така стоят нещата. Ако тази къща се свлече надолу по хълма върху следващата, може и да се наложи да ми благодариш.

Бош кимна.

— Давай. Пет минути.

Бош влезе вътре и сграбчи един куфар от полицата над гардероба в коридора. Първо сложи вътре резервния си пистолет, след което нахвърля отгоре му колкото дрехи успя да побере. Изнесе претъпкания куфар на алеята за коли, после се върна за още един товар. Измъкна чекмеджетата на писалището си и изсипа съдържанието им върху спалнята, след което ги събра заедно с чаршафите и завивките във вързоп и също ги изнесе навън.

Надхвърли петте отпуснати минути, но Гауди не влезе да го притеснява. Бош чуваше, че човекът работеше с чука по предната врата.

След десет минути вече беше натрупал внушителна купчина с вещи на площадката на открития гараж. В нея се включваха и кутията с картичките и снимките за спомен, огнеупорната касетка с финансовите и личните му документи, куп неотворени пликове, изпратени по пощата, и неплатени сметки, уредбата и две кашончета с колекцията му от джаз и блусалбуми и компактдискове. Като гледаше купчината с вещи, се почувства нещастен. Бяха повече, отколкото можеше да побере мустангът, но всъщност съвсем малко за четиридесет и пет години живот.

— Това ли е?

Бош се обърна. Гауди държеше чук в едната си ръка, а в другата стоманено резе. Хари видя, че на една от гайките на колана му висеше и катинар с ключове.

— Да — отвърна Бош, — готов съм.

Отстъпи назад и остави инспектора да си свърши работата. Чукането тъкмо започна, когато телефонът из-звъня. Беше забравил напълно за Кийша Ръсел.

Слушалката беше в джоба му вместо в служебното куфарче. Извади я и я разгъна.

— Да, Бош е.

— Детектив, обажда се доктор Ханойъс.

— О… здравей.

— Нещо не е наред ли?

— Не, хм, всъщност, да. Очаквах някой друг. Тази линия ми е необходима за няколко минути. Очаквам да ми се обадят всеки момент. Може ли да ти звънна по-Късно?

Бош погледна часовника си. Беше шест без пет.

— Да — отвърна Хинойъс, — ще бъде в кабинета си до шест и половина. Искам да обсъдим нещо с теб и да разбера как мина на шестия етаж, след като си тръгнах.

— Всичко е наред, но ще ти се обадя после.

В мига, в който затвори, телефонът звънна отново.

— Бош.

— Бош, нямам време за празни приказки. — Беше Ръсел. Явно нямаше време и да се представи. — Статията се отнася до това, че убийството на Харви Паун де се е обърнало навътре към управлението и че следователите са прекарали няколко часа с теб днес. Претърсили са дома ти и вярват, че ти си най-вероятният заподозрян.

— Вероятен заподозрян? Та ние даже не използваме такъв израз, Кийша. Сега вече със сигурност знам, че си говорила с една от онези отрепки в ОВР. Те не биха могли да проведат разследването както трябва даже и ако убиецът им се навре съм в ръцете.

— Не се опитвай да ми хвърляш прах в очите. Всичко е много просто. Имаш ли някакъв коментар за статията, която излиза утре, или не? Ако имаш нещо за казване, тъкмо сега е моментът, за да излезе в първото издание.

— Официално нямам никакъв коментар.

— А неофициално?

— Неофициално, без право да ме цитираш или да използваш думите ми, Кийша, мога да ти кажа, че историята ти издиша. Напълно. Като спукан балон. Ако я пуснеш така, както току-що ми я изложи накратко, утре ще ти се наложи да пишеш нова, за да я опровергаеш. В нея ще се казва, че не съм никакъв заподозрян. А после ще ти се наложи да си търсиш друго поприще за изява.

— Това пък защо? — попита тя нахакано.

— Защото това е очерняне, дирижирано от Отдела за вътрешни разследвания. Партенка. И когато утре всички от управлението го прочетат, те ще го проумеят й освен това ще разберат, че ти си се хванала на въдицата-Никога повече няма да ти имат доверие. Ще си мислят, че си маша в ръцете на типове като Брокман. Никой, който би бил от значение за работата ти като източник, няма да поддържа никакви връзки с теб. Включително й аз. Ще ти остане единствено преразказването на официалните полицейски сводки и статии, излезли в други вестници. А освен това, разбира се, всеки път, щом на Брокман му се прииска да натопи някого, ще вдига телефона й ще ти звъни.

По линията се възцари мълчание. Бош погледна към небето и видя, че то бе започнало да се оцветява в розово от настъпващия залез. Хвърли поглед към часовника си. Оставаше само една минута до крайния й срок.

— Там ли си, Кийша?

— Бош, ти се опитваш да ме сплашиш.

— Точно така, трябва да си уплашена. Разполагаш с около минута, за да вземеш важно решение.

— Нека ти задам един въпрос. Вярно ли е, че си нападнал Паундс преди две седмици и си го изхвърлил през прозореца?

— Официално или неофициално изявление?

— Няма значение. Просто искам отговор. Бързо!

— Неофициално това е повече или по-малко вярно.

— Ами това съвсем логично би те направило вероятен заподозрян за смъртта му. Не виждам…

— Кийша, бях извън този щат последните три дни. Върнах се едва днес. Брокман ме задържа и говори с мен по-малко от един час. Провериха думите ми и ме пуснаха. Не съм заподозрян. Говоря с теб от ливадата пред къщата си. Чуваш ли ударите на чука? Това е къщата ми. Извикал съм дърводелец. На заподозрените в убийство позволява ли им се да си спят вкъщи?

— Как мога да се убедя, че това е истината?

— Днес? Не можеш. Трябва да избираш. Между Брокман и мен. Утре можеш да се обадиш на заместник-началника Ървинг и той ще потвърди… Ако изобщо пожелае да говори с теб.

— По дяволите! Бош, не мога да повярвам. Ако ида при редактора си и в последната минута му кажа, че статията за първа страница, уговорена на оперативката в три следобед издиша… Може и наистина да ми се наложи да търся ново поприще, както и напълно нов вестник, в който да работя.

— По света съществуват и други новини, Кийша. Могат да изровят нещо друго за първата страница. Това ще ти се отплати за в бъдеще. Ще разкажа на хората за теб.

Настъпи мигновена тишина, в която тя взе решението си.

— Не мога да говоря. Налага се да бягам и да ги хвана, преди да е станало твърде късно. Чао, Бош. Надявам се още да работя тук, когато се чуем следващия път.

Тя затвори, преди Бош да успее да й каже дочуване.

Той отиде до мустанга си и го докара по-близо към къщата. Гауди бе приключил с ключалките и резетата и сега и двете врати бяха заключени. Инспекторът беше застанал до колата си и използваше предния й капак като бюро. Пишеше някаква табела. Изглежда, Гауди се бавеше, за да се убеди, че Бош напуска имота. Той започна да товари купчината с вещи в колата. Не знаеше къде да отиде.

Отхвърли мисълта, че е бездомен, и се замисли за Кийша Ръсел. Чудеше се дали щеше да успее да спре статията в толкова напреднал етап от играта. Тя вероятно вече бе заживяла свой самостоятелен живот. Като чудовище в компютъра на вестника. А тя, нейният творец, доктор Франкенщайн, вероятно нямаше власт и сила да я спре.

Щом прибра всичко в мустанга си, Бош махна с ръка на Гауди, качи се в колата и подкара надолу по хълма. Долу, при Кахуенга, не знаеше накъде да свие, защото още не беше решил къде да отиде. Надясно беше Холивуд. Наляво — Вали. Тогава се сети за „Марк Твен“. В Холивуд, само на няколко преки от участъка на Уилкокс, старият хотел „Марк Твен“ бе доста по-чист и подреден от квартала, в който се намираше. На Бош този факт му беше добре известен, защото при случай беше настанявал там свидетели. Освен това знаеше, че има и един-два двустайни апартамента с отделни бани. Реши да заложи на някой от тях и зави надясно. Телефонът иззвъня едва ли не в мига, когато взе решението си. Кийша Ръсел.

— Адски си ми задължен, Бош. Спрях я.

Почувства едновременно облекчение и раздразнение. Типично за репортер мислене.

— Какви ги говориш? — не й се даде той. — Ти си ми адски задължена, задето ти отървах кожата.

— Ха, ще видим. Все още имам намерение да проверя тази работа утре. И ако се окаже, че ти си бил прав, ще ида при Ървинг, за да се оплача от Брокман. Ще го издам.

— Току-що го направи.

Проумявайки, че неволно бе потвърдила, че Брокман действително е нейният източник, Кийша се засмя нервно.

— Какво каза редакторът ти?

— Според него аз съм идиотка. Обаче аз му казах, че по света има и други новини.

— Страхотна мисъл.

— Да, направо ще си я запиша в компютъра. И тъй, какво става? Какво става с онези изрезки, които подготвих за теб?

— Още втасват. Нищо определено не мога да кажа по въпроса засега.

— Така си и мислех. Представа си нямам защо продължавам да ти помагам, Бош. Помниш ли, че ме пита за Монти Ким, онзи, дето беше писал статията, която ти дадох първа?

— Аха. Монти Ким.

— Поразпитах наоколо за него и един от старите тук ми каза, че още бил жив. Оказа се, че след като напуснал „Таймс“, работил известно време в Областната прокуратура. Не зная с какво се занимава в момента, но имам адреса и телефонния му номер. Той е във Вали.

— Би ли ми го дала?

— Да, предполагам, след като така или иначе го има в указателя.

— Проклятие, не се сетих за това.

— Може и да си те бива за детектив, Бош, обаче за репортер не ставаш.

Тя му продиктува адреса и телефона, каза, че ще му се обади пак, и затвори. Бош остави телефона на седалката до себе си и се замисли над последната информация, която бе получил, докато навлизаше в Холивуд. Монти Ким бе работил при областния прокурор. Бош прекрасно знаеше за кого точно.