Майкъл Конъли
Последният койот (29)

29

Бош се пробва на всяко гише за коли под наем на международното летище „Маккарън“ в Лас Вегас, но без успех. Нямане свободни коли. Мислено се наруга, задето не беше изправил резервация, и излезе пред сградата на летището в сухия въздух, за да хване такси. Зад волана седеше жена и когато й даде адреса на Лоун Маунтийн, ясно видя разочарованото й лице в огледалото за обратно виждане. Крайната цел не беше хотел, следователно нямаше да има възможност да качи пътник в обратна посока.

— Не се тревожете — каза Бош, разбирайки проблема й. — Ако ме изчакате, можете да ме върнете обратно на летището.

— Колко ще се бавите? Като имам предвид, че Лоун Маунтийн е доста далеч, чак сред пясъчните кариери.

— Пет минути, а може и по-малко. Може и половин час. Няма да се забавя повече от половин час.

— На включен брояч?

— На включен или не, зависи от вас. Както желаете.

Тя се замисли за момент, после запали двигателя.

— Къде са изчезнали всички коли под наем?

— Голяма конференция в града. По електроника или нещо такова.

Пътуването беше около тридесет минути към пустинята само в северна посока. Сградите от неон и стъкло се отдалечиха и таксито навлезе в квартали с еднофамилни къщи, докато и те в крайна сметка не се разредиха. Земята бе напукана и кафява, неравно изпъстрена с ниски храсталаци. Бош знаеше, че корените на всеки храст се простираха надалеч околовръст, за да могат да попиват всяка капчица влага от почвата. Стигнаха до един район, който изглеждаше западнал и изолиран.

Къщите също бяха оскъдни на брой и разположени далеч една от друга, всяка стърчеше самотно на ничия земя. Улиците бяха изчистени и павирани преди много време, но бумът в разрастването на Лас Вегас още не беше стигнал дотук. Обаче бе на път. Градът се разрастваше като бурен.

Пътят започна да се изкачва по някакъв хълм с цвят на мляко с какао. Таксито се затресе, когато покрай тях мина цяла процесия от огромни камиони на осемнадесет колела, натоварени с пясък от кариерите, които бе споменала жената. Скоро павираният път свърши, започна чакъл и зад колата се вдигна облак прах. Бош започна да си мисли, че адресът, който му беше дала тлъстата чиновничка от градския съвет, е фалшив. Точно тогава най-сетне стигнаха.

Адресът, на който се изпращаха месечните чекове с пенсията на Клод Ено, беше къща в стил ранчо, от розови, пресовани панели с потънал в прах покрив от бели плочи. Като погледна покрай нея, Бош успя да види мястото, където даже чакълът свършваше. Последна спирка. Никой не живееше по-далеч от Клод Ено.

— Направо не знам — каза шофьорката. — Искате ли да чакам? Тук човек все едно е на луната.

Тя бе спряла в алеята зад стар „Олдс Кътлас“ модел 1970 година. По-нататък имаше друга кола, паркирана в открития гараж, покрита с чергило, което в далечния си край изглеждаше синьо на цвят, но от тяхната страна бе избеляло до бяло в частта, пожертвана под слънцето.

Бош извади портфейла си и плати на шофьорката тридесет и пет долара за пътуването дотук. После извади две двадесетачки, скъса ги на половина и подаде по една част от всяка на жената.

— Ако изчакате, ще получите и другите половинки.

— Плюс таксата обратно до летището.

— Плюс нея.

Бош излезе от колата, осъзнавайки, че това вероятно щяха да са най-бързите четиридесет долара, изработени в Лас Вегас, ако никой не отговореше на звъненето му. Обаче късметът му проработи. Една жена на вид към седемдесетгодишна отвори вратата, преди още да е почукал. Пък и защо не, каза си той, та в тази къща можеш да видиш приближаването на гостите си от цяла миля.

Бош усети как през вратата избяга хладен порив от климатичната инсталация.

— Госпожа Ено?

— Не.

Бош извади бележника си и свери записаното там с цифрите на черната табелка до вратата. Съвпадаха.

— Олив Ено не живее ли тук?

— Не питахте за това. Аз не съм госпожа Ено.

— Може ли в такъв случай да говоря с госпожа Ено? — Раздразнен от педантичността на жената, Бош показа значката, която Маккитрик му беше върнал след разходката с лодка. — Полиция.

— Ами можете да опитате. Тя не е говорила с никого през последните три години, поне с никого извън въображението й.

Тя покани Бош вътре и той влезе в прохладната къща.

— Аз съм нейната сестра. Грижа се за нея. Тя е в кухнята. Тъкмо обядвахме, когато видях пушилката по пътя и чух, че пристигнахте.

Бош тръгна след нея по покрит с плочки коридор към кухнята. Къщата миришеше на старост, прах, плесен и урина. В кухнята една жена като гном, с бяла коса, седеше в инвалидна количка, като заемаше едва половината от мястото, предназначено за сам човек. Пред нея имаше плъзгаща се табла за храна и сбръчканите ръчички с цвят на жълтеникава перла бяха скръстени отгоре й. — Двете й очи бяха покрити с белезникаво-сините пердета на катаракта и те явно не приемаха нищо от околния свят. Бош забеляза купа с ябълкова каша на близката маса. В един миг разбра ситуацията.

— През август ще навърши деветдесет — каза сестрата, — ако оживее дотогава.

— Откога е така?

— От дълго време. Грижа се за нея вече три години. — После се наведе към миниатюрното лице и добави силно:

— Нали така, Олив?

Силата на гласа сякаш натисна някакъв бутон и челюстта на Олив Ено започна да се движи, без да издава какъвто и да било доловим звук. След малко тя спря да полага усилия и сестрата се изправи.

— Не се тревожи, Олив. Знам, че ме обичаш.

Това изречение не беше произнесено чак толкова силно. Може би се страхуваше да не би Олив да успее да изрече отрицание.

— Вие как се казвате? — попита Бош.

— Елизабет Шивон. За какво става дума? Видях, че на значката ви пише Лос Анджелис, не Лас Вегас. Не сте ли се отклонили мъничко, а?

— Всъщност, не. Става дума за съпруга й. За един от неговите стари случаи.

— Скоро ще станат пет години, откакто Клод почина.

— Как умря той?

— Просто почина. Сърцето му отказа. Тупна ето тук, на пода, горе-долу там, където стоите в момента.

Двамата погледнаха към пода, сякаш тялото още се намираше там.

— Дойдох да прегледам личните му вещи — каза Бош.

— Какви вещи?

— Не знам. Мислех си, че той може би пази някои папки от годините в полицията.

— Най-добре ще е да ми кажете за какво точно сте дошли. Това не ми се струва много редно.

— Разследвам случай, с който той се е занимавал през 1961 година. Следствието не е приключено. Част от документите липсват. Мислех си, че той ги е взел. Може да има нещо важно, което е задържал. Не зная какво точно. Просто сметнах, че си струва да опитам.

Бош забеляза, че мисълта й заработи трескаво и в един миг погледът й доби замръзнал израз, сякаш в паметта й беше проблеснало нещо.

— Тук има нещо такова, нали? — изрече той.

— Не. Мисля, че трябва да си вървите.

— Къщата е голяма. Той имаше ли домашен кабинет?

— Клод напусна полицията преди тридесет години. Построи тази къща сред пустинята, за да бъде далеч от всичко това.

— Той с какво се занимаваше, като дойде да живее тук?

— Работеше като охрана в казино. Няколко години в „Сандс“, после двадесет във „Фламинго“. Получаваше две пенсии и се грижеше добре за Олив.

— Та като стана дума, кой разписва тези чекове напоследък?

Бош погледна красноречиво към Олив Ено. Другата жена помълча за доста дълго време, след което мина в защита.

— Вижте, мога да получа правото на настойник. Погледнете я. Няма да е никакъв проблем. Аз се грижа за нея, господине.

— Аха, храните я с ябълкова каша.

— Няма какво да крия.

— Искате някой да дойде, за да провери, или да оставим нещата така, както са? Мен всъщност не ме интересува какво вършите, госпожо. Даже не ме интересува дали действително сте нейна сестра. Готов съм да се обзаложа, че не сте. Но в момента това въобще не ме интересува. Имам работа. Просто искам да прегледам нещата на Ено.

Бош спря и й остави време да размисли. Погледна часовника си.

— Значи нямате заповед за обиск, така ли?

— Нямам. Отпред ме чака такси. Ако ме върнете, за да получа заповед, ще спра да се държа добре.

Очите й го огледаха от глава до пети, сякаш се опитваше да прецени колко добър и колко лош би могъл да бъде.

— Кабинетът е натам.

Думите прозвучаха насечени като трески. Тя бързо го поведе отново по същия коридор, после наляво към кабинета. В центъра на стаята имаше старо желязно бюро, няколко шкафа за документи с по четири чекмеджета, един стол в повече и почти нищо друго.

— След като той почина, двете с Олив преместихме всичко в онези два шкафа и не сме го поглеждали оттогава.

— Всичките ли са пълни?

— И осемте. Погледнете ги.

Бош бръкна в джоба си и извади още една банкнота от двадесет долара. Скъса я на две и подаде едната част на Шивон.

— Занесете това на таксиметровия шофьор. Кажете й, че ще се позабавя малко повече от предвиденото.

Тя шумно изпусна дъх, сграбчи банкнотата и излезе от стаята. След излизането й Бош пристъпи към бюрото и отвори чекмеджетата едно по едно. Първите две бяха празни. В следващото имаше канцеларски принадлежности и празни бланки. В третото откри тетрадка, която бързо прелисти и видя, че съдържа отчет за разходите на домакинството. Освен това имаше и папка с по-новите разписки и други квитанции. Последното чекмедже на бюрото беше затворено.

Бош започна от долните чекмеджета нагоре. Нищо в първите няколко не подсказваше и най-далечна връзка с това, което търсеше. Имаше папки с етикети, на които бяха изписани имена на различни казина и комарджийски организации. Папките в другото отделение бяха с имена на хора. Бош хвърли поглед на няколко от тях и разбра, че са досиета на разкрити измамници. Ено си беше изградил цяла библиотека със секретна информация. По това време Шивон, вече изпълнила поръчката, беше се върнала в стаята и седна на стола срещу бюрото. Тя наблюдаваше действията на Бош и той й зададе няколко общи въпроса, докато преглеждаше книжата.

— И какво точно правеше Клод за казината?

— Беше ловно куче.

— Какво е това?

— Нещо като човек под прикритие. Смесваше се с тълпата, залагаше с чипове на казиното и наблюдаваше хората. Много го биваше да открива измамници и да разгадава номерата им.

— Лесно е човек да разпознава-себеподобните си, нали?

— Този сарказъм пък какво означава? Той вършеше добра работа.

— Убеден съм, че е било така. Вие двамата така ли се срещнахте?

— Няма да отговарям на въпросите ви.

— Както искате.

Оставаха му само двете най-горни чекмеджета. Отвори едното и видя, че в него няма никакви папки. Само един стар, прашясал „Ролодек“^[1] и някои други вещи, които навремето вероятно са седели върху бюрото на Ено. Имаше пепелник, часовник и чаша за моливи от дърво, на която бе издялано името му. Бош извади ролодекса и го сложи върху шкафа. Издуха праха от него, после започна да го обръща и разлиства, докато стигна до буквата „К“. Прегледа картончетата, но не откри името на Арно Конклин сред тях. Сполетя го същия провал, като се опита да намери Гордън Мител.

— Да не смятате да разглеждате цялото това нещо? — попита Шивон нетърпеливо.

— Не. Просто ще го взема със себе си.

— О, не, няма да стане. Не можете просто така да нахлувате и…

— Ще го взема. Ако желаете да се оплачете, моля. Тогава и аз ще подам оплакване срещу вас.

Тази забележка й затвори устата. Бош отвори следващото отделение и видя, че в него имаше около двадесет папки, съдържащи сведения на стари случаи от ПУЛА от петдесетте и началото на шейсетте. Пак нямаше време да ги прегледа всичките, но погледна етикетите и не видя нито едно с името Марджори Лоу. Като извади наслуки някои от тях, разбра, че Ено си беше правил ксерокопия от следствия, които бе водил, преди да напусне управлението. Бяха все за убийства, две от които на проститутки. Само един от случаите бе приключен.

— Идете и ми намерете кутия или чанта за тези — каза Бош през рамо. Като усети, че жената в стаята не помръдна, из лая. — Веднага!

Тя стана и излезе от кабинета. Бош стоеше, гледаше папките и мислеше. Нямаше представа дали тези неща бяха важни. Знаеше единствено, че ще ги вземе, в случай че се окажеха от значение. Обаче това, което го глождеше най-много, не беше съдържанието на папките в чекмеджето, а смътното чувство, че нещо определено липсва от тях. То се базираше на вярата му в Маккитрик. Пенсионираният полицай бе убеден, че неговият партньор Ено е имал нещо, с което де държи Конклин в ръцете си, или поне някакъв вид сделка с него. Обаче тук не се виждаше нищо такова. А на Бош му се струваше, че ако Ено бе притежавал нещо срещу Конклин, то определено още щеше да е някъде тук. Щом пазеше старите папки от ПУЛА, значи и нещата за Конклин бяха запазени Всъщност тях би държал на сигурно място. Но къде?

Жената се върна и хвърли на пода един кашон. От онези, в които се пакетира бира. Бош пусна вътре купчината с папки заедно с ролодекса.

— Искате ли разписка? — попита.

— Не, не искам нищо от вас.

— Добре, обаче има още нещо, което аз искам от вас.

— Май няма край, а?

— Надявам се да има.

— Какво искате?

— След смъртта на Ено вие ли помогнахте на старата дама… т.е. на сестра ви… хм… да вземе нещата от личния му сейф?

— Как…

Тя се възпря, но не достатъчно бързо.

— Как разбрах ли? Защото е очевидно. Това, което търся, той би прибрал на сигурно място. Какво направихте със съдържанието му?

— Изхвърлихме всичко. Нямаше нищо ценно. Само някакви стари книжа и разписки от банкова сметка. Самият той вече не беше съвсем в ред. Беше много стар.

Бош погледна часовника си. Времето му изтичаше, ако искаше да хване полета си.

— Дайте ми ключа от онова чекмедже.

Тя не помръдна.

— Побързайте, не разполагам с цяла вечност. Или вие ще го отворите, или ще го направя аз. Обаче, ако го оставите в моите ръце, повече няма да може да ви върши работа.

Жената бръкна в джоба на домашната си рокля и извади връзката с ключове за къщата. Наведе се, отключи чекмеджето, отвори го и отстъпи назад.

— Не знаехме какво представляват, нито какво означават тези неща.

— Няма нищо.

Бош пристъпи към бюрото и погледна в чекмеджето. В него имаше две тънки картонени папки и две пачки пликове, пристегнати с ластици. В първата папка бяха свидетелството за раждане на Ено, паспортът му, брачното свидетелство и други лични документи. Бош го върна обратно. В другата имаше стари формуляри на ПУЛА и Бош моментално ги разпозна като липсващите страници от следствените документи по убийството на Марджори Лоу. Знаеше, че в момента няма време да ги чете, затова просто ги сложи в кашона при другите папки.

Ластикът на едната връзка писма се скъса, когато се опита да го свали, и той се сети за онзи, с който беше опасана папката с документи в архива. Всичко около този случай е старо и готово всеки миг да се скъса, помисли си той.

Всичките пликове бяха от „Уелс Фарго Банк“, клон Шермън Оукс, и във всяка имаше отчет за състоянието на банковата сметка на „Маккег Инкорпорейтед“. Адресът на корпорацията беше пощенска кутия, също в Шермън Оукс. Бош избра напосоки три плика от различни части на връзката и ги разгледа внимателно. Макар и отделени с години една от друга, разписките съдържаха принципно едно и също съобщение. На всяко десето число от месеца в сметката постъпваше депозит от хиляда долара, които на всяко петнадесето се прехвърляха в Спестовната каса на Невада, клон Лас Вегас.

Без да се задълбочава нататък, Бош заключи, че банковите разписки вероятно бяха документ, пазен от Ено за вид разплащателна операция. Той бързо разлисти пликовете, за да намери последния. Не откри по-нов от края на осемдесетте.

— А тези пликове? Кога спря да ги получава?

— Отговорът е в това, което виждате пред себе си. Нямам представа какво означават, а и Олив не знаеше навремето, когато пробиха касетката на сейфа.

— Пробили са касетката?

— Да, след смъртта му. Олив не беше указана като собственик на сейфа. Само той. Не можахме да намерим ключа му. Затова се наложи да го пробият с дрелка.

— Там имаше и пари, нали?

Тя помълча, сякаш се чудеше дали няма да изиска и тях.

— Малко. Обаче сте закъснели, те вече са похарчени.

— Това не ме интересува. Колко бяха?

Тя присви устни и се престори, че се мъчи да си спомни. Като актриса изобщо не я биваше.

— Хайде де. Не съм дошъл тук за парите и не съм от социалните служби.

— Около осемнадесет хиляди.

Отвън изсвири клаксон. Таксиметровата шофьорка започваше да се изнервя. Бош погледна часовника си. Трябваше да тръгва. Пусна пликовете в кашона.

— А сметката му в Спестовната каса на Невада? Там колко имаше?

Въпросът бе зададен напосоки, основан на предположението, че трансферите от Шермън Оукс се извършваха за сметката на Ено. Шивон пак се поколеба с отговора. Закъснението бе отбелязано с повторно оглушително бибипкане.

— Някъде около петдесет. Но повечето от тях също отидоха. Грижите около Олив струват скъпо, нали знаете?

— Да бе, обзалагам се, че е така. Между това и с двете пенсии сигурно е доста тежко. — Бош изрече забележката с целия сарказъм, на който бе способен. — Но се обзалагам, че и вашите сметки не са съвсем тънички.

— Вижте какво, господине, не знам за кого се мислите, но аз съм единственият човек, който й е останал на този свят и се грижи за нея. Това струва нещо.

— Жалко, че самата тя няма как да реши колко точно струва. Отговорете ми само на още един въпрос и се омитам оттук, за да можете спокойно да съдирате от нея каквото можете… Коя сте вие? Не сте нейна сестра. Коя сте?

— Това не е ваша работа.

— Вярно. Но мога да се постарая да стане.

Лицето й придоби такъв израз, сякаш Бош току-що беше наранил деликатните й чувства, но после сякаш част от самоуважението й се възвърна. Която и да беше, тя се гордееше със себе си.

— Питате ме коя съм? Аз съм най-доброто, което той имаше в живота си. Двамата с него прекарахме дълги години заедно. Тя притежаваше венчалната му халка, но аз имах сърцето му. Към края, когато и двамата остаряха и това вече нямаше значение, спряхме да се преструваме и той ме доведе тук. Да живея при тях. Да се грижа за тях. Така че да не сте посмели да ми казвате какво заслужавам и какво не.

Бош просто кимна. Някак си, независимо колко отвратително звучеше цялата история, той изпита известно уважение към нея, задето беше казала истината. А беше убеден, че е истина.

— Кога се срещнахте?

— Вие казахте само един въпрос.

— Кога се срещнахте?

— По времето, когато той беше във „Фламинго“. Двамата работехме там. Аз бях крупие. Както вече казах, той беше охрана. — Никога ли не ви е говорил за Ел Ей, не е ли споменавал някои случаи, хора, които е познавал там?

— Не, никога. Казваше, че това е приключена глава от живота му.

Бош посочи с пръст пликовете в кашона.

— Името „Маккег“ означава ли нещо?

— Не и за мен.

— Ами тези сведения за банковата сметка?

— До деня, в който отворихме онзи сейф, не бях виждала нищо от тези неща. Даже не знаех, че е имал влог в Спестовната каса. Клод си имаще своите тайни. Даже и от мен.