Александър Белтов
Фосикър (7)

6.

На следващата сутрин Слав стана рано и започна тренировки. Направи трийсет лицеви опори, в три серии по десет. Кляканията обаче го затрудниха и той се отказа. Започна да дърпа пръстите на ръцете си. Всички до един изпукаха.

Опита се да игнорира компютъра и се държеше така, сякаш не съществуваше. Докато спортуваше, умело избягваше да гледа към него. Днес не биваше да бъде разсейван. Взе от етажерката кубчето на Рубик, разбърка го, а после за около десет минути успя да подреди всички страни. Остави го настрана и постоя малко със затворени очи. Беше възвърнал концентрацията си.

Хапна няколко прегорели сухара. Бяха прекалено твърди и хрускаха в устата, но той упорито дъвчеше. Помогна си с вода за преглъщането, макар вкусът да бе отвратителен.

След като се нахрани, се приготви за излизане. Разпредели нещата си в раницата, така че да може да ги използва по всяко време, а ако нещо се случи, бързо да се освободи от тях. Преди да излезе на улицата, нахлупи ниско качулката на суитшърта.

Стартира обиколката си, правейки концентрични кръгове в основната градска част, които постепенно се стесняваха. Интересуваше го зоната, в която бяха съсредоточени сградите на държавните учреждения и работещия някога бизнес.

Както се надяваше, късметът му проработи. На пресечката на „Хан Аспарух“ и булевард „Витоша“ намери това, за което бе излязъл. Група работници бяха отворили капаците на две от уличните шахти и се бяха заели с почистване. Едната беше част от отводнителен канал, а другата — от кабелно трасе. В отводнителната бяха включили помпа и тя бълваше кал от широк гумен шланг направо върху плочника. Дизеловият мотор хвърляше кълба дим и тресеше тротоара с вибрациите си.

Слав подозираше, че шахтите се наблюдават с видео камери, но градската охрана със сигурност бе известена за тази дейност. Извади от раницата оранжева жилетка, досущ като тази на работниците, и я наметна. Хвърли последен поглед наоколо и се запъти към групата. Съвсем спокойно скочи до един от мъжете, нагазил в шахтата на кабелното трасе. Двамата се сбутаха и човекът пусна в действие лактите си. Удар в ребрата прегъна Слав на две. Понечи да отвърне, но благоразумието надделя и той стисна зъби.

— Аре бе, плужек! — чу зад гърба си. — Откога чекам да ме смените тука. Нема само аз да опъвам.

Слав измуча нещо.

— Бачкай, аз ще бегам да дръпна един фас — продължи онзи.

— Аха — отвърна Слав, без да се извръща.

Мъжът запъшка и при излизането си от шахтата използва за подпора гърба на Слав. Тялото на работника натежа, Слав приклекна, но удържа и онзи изскочи навън. Сега шахтата стана малко по-широка. Слав свали раницата и заопипва около краката си.

Бързо намери това, което търсеше. Дебел сноп от кабели с гумена изолация, превързани на места с прокъсан бандаж. Преброи поне пет. Бръкна в предния джоб на раницата и извади диодно фенерче. Включи го и захапа края му със зъби, за да освободи ръцете си. Тънкият сноп светлина заподскача по кабелите. Той ги забърса и днес късметът го споходи за втори път. Намери този, който му бе нужен — оптичният. Някога изпълнявал функцията на гръбнак на изградената градска мрежа, той все още лежеше, положен на място. Извади от раницата оптичната вендуза и с помощта на скобите я прикрепи към кабела. Натисна бутона и червеният диод показа активност. Това е. Сега трябва да чака. Не повече от тридесет секунди. През това време вендузата ще пробие гумената обвивка на кабела и ще изпрати запитване под формата на светлинен лъч. Той ще достигне до цифров адаптер в края на кабела и ще се преобразува в електрически сигнал. Оттам запитването ще влезе във връзка с всяко едно активно устройство. Когато се получи отговор, същият лъч ще се върне обратно. С помощта на миниатюрни призми ще се пречупи и така ще се насочи към цифровия адаптер във вендузата. Там ще се запамети на миниатюрния носител и това е всичко. По-късно тази памет ще бъде изпразнена в хард диска на лаптопа, а програмата му за анализ и събиране на файлове ще свърши останалото.

Слав се изправи и изхвърли боклука, който бе събрал от дъното на шахтата, като използва случая, за да се огледа. Трябваше да работи, за да не буди подозрение. Наведе се, загреба още боклуци и пак се изправи. Тридесет секунди. Само толкова са нужни на ОВето, както наричаше оптичната вендуза, но понякога това време му изглеждаше цяла вечност.

Още с първото си загребване на боклуци дланите му се разраниха и започнаха да щипят. И друг път бе страдал, но не можеше да използва ръкавици, защото трябваше да обслужи ОВето.

Шумът от двигателя на помпата в съседната шахта спря. Един от работниците задърпа шланга. Оказа се запушен и заваляха псувни.

Зад гърба на мъжете се приближиха двама цивилни. Бяха привлечени от дейността на групата. Спряха до работниците и заговориха. Ръкомахаха енергично и единият от тях показа часовника на ръката си, а другият посочи Слав.

Беше разкрит! Усети краката му да омекват, а сърцето бясно да препуска. Клекна, освободи вендузата от кабела и я пъхна в джоба. Вече нямаше значение дали бяха минали трийсет секунди. Дори да се оправдае, че е доброволец, нямаше как да обясни наличието на оптична вендуза в шахтата.

Когато се изправи, мъжете бяха надвесени над главата му. Калните обувки на единия опряха до устата му и той отдръпна глава. Извърна се настрани и се изплю. В слюнката си видя топче кал. Извади ръцете си от шахтата и изхвърли боклуци встрани от мъжете. Нямаше никакъв шанс да избяга. Мястото със сигурност влизаше в обхвата на видео камерите.

— К’во става, върви ли? — каза този с обувката.

— Ъхъ — измуча Слав.

— Колко още ще се мотате тука?

— Ами, к-хм, свършваме вече — прегракнало отвърна той.

— Свършвайте и се омитайте! — разпореди се мъжът. — Утре, като завали, пак ще е същото, нали? Хайде и вие! — обърна се към останалите.

Работниците се спогледаха, след което се разбързаха. Един задърпа дебело въже, но то не излизаше. Помпата сега пък се беше заклещила в нещо и всички се скупчиха около отвора на шахтата. Слав използва момента и пъргаво изскочи от дупката. Опита се да премести сам металния капак, но желязото не помръдна. На помощ му се притече онзи, с когото само преди минути се бяха сбутали в шахтата. Двамата успяха да избутат капака и затвориха дупката. Мъжът стъпи върху него, за да го провери. Тежкият капак бе легнал удобно в рамката си. Работникът остана доволен, а Слав вдигна палеца на свития си юмрук. Онзи се обърна и се присъедини към групичката около помпата.

Слав свали оранжевата жилетка и я набута в раницата. Докато всички бяха залисани с оплетеното въже на помпата, тихомълком се отдалечи. Опитваше се да върви спокойно, но сърцето му тупкаше в гърлото.

Малко по-натам закрачи уверено и се запъти към градинката пред бившия Дворец на културата. Навел глава в краката си, се стремеше да не поглежда встрани. Така възможността уличните камери да уловят части от лицето му беше намалена. ОВето издуваше джоба му и той пъхна ръка вътре, като стисна вендузата.

Пред входа на метрото завари група младежи. Когато наближи, един от тях плъзна поглед към раницата на гърба му. Обърна се към останалите и направи някакъв знак. Това не убягна от Слав. Младежите спряха да разговарят и започнаха да се раздалечават. Слав предположи, че се опитват да го обградят. В ръката на единия нещо проблесна.

Слав се обърна и побягна. Посоката беше без значение. Разбутваше хората, за да разчисти пътя си. Намали едва когато стигна до голяма внушителна църква с малка циментова площадка пред нея. Краката му бяха омекнали, а на всичко отгоре го заболя стомахът.

Спря и се преви, като едва си поемаше въздух. Опита да се изплюе, но слюнката се проточи и увисна. Откъсна я с пръсти и я запокити на плочника. Изправи се и погледът му се спря на името на църквата: Св. Великомъченик Георги Победоносец. Почуди се дали да не влезе и да потърси убежище, но бързо се отказа. Вътре ще бъде в капан. Не трябва да влиза в затворени помещения. Със сигурност бе в обсега на уличните камери, но това вече нямаше значение. Дори напротив, по ирония, сега те бяха негова закрила от посегателства. Поне така си мислеше. Трябваше да се надява, че тази групичка са улични гаменчета, защото ако бяха прихващачите, здраво беше загазил. Реши, че щом не успяха да го стигнат и заловят, бяха аматьори. Това бе успокояващо и той постоя няколко минути, за да възстанови дишането си. Коликите в стомаха му попреминаха.

Тръгна по една от задните улички. Тук бе по-спокойно, нямаше хора и щеше да забележи преследвачите си отдалеч. Напрежението в мускулите на краката стана досадно, но не и болезнено. Това не беше добре, но със сигурност се бе отървал от големи неприятности.

Пътя до квартирата извървя спокойно. Надяваше се това да притъпи любопитството на хората зад камерите. Раницата приятно топлеше гърба му, а ОВето биеше в бедрото му.

И този път беше оцелял.