Александър Белтов
Фосикър (35)

34.

Беше изгубил представа за времето и пространство, но започна да възвръща изчезналите си възприятия. Пищенето в ушите му постепенно бе утихнало. Тъпата болка в тила му напомняше експлозията и този спомен го буташе напред и движеше тялото. Беше преодолял първоначалните трудности и сега се движеше уверен.

От време на време чуваше епизодичния зов на някаква птица. Без да мисли много, това се бе превърнало в пътеводител за него. Вървеше право натам. Животински инстинкт, вместо осъзнато човешко действие. Само да е далеч, само да е по-далеч, повтаряше си той.

Когато краката му започнаха да се заплитат и едва се удържаше прав, се принуди да спре и поседне на объл камък. Дишането му бе учестено и неравномерно. Студеният въздух режеше дробовете на тънки парчета, право в дълбините на гърдите му. Преви гръб и почти допря лице до колената си. Спареният дъх на мръсните му панталони запуши ноздрите му. Догади му се и устата му се напълни с нещо кисело. Опита се да изплюе слюнката, но тя бе сгъстена и провисна. Той я откъсна с помощта на пръстите си и я удари в земята. Адреналинът, който му бе давал сили досега, започна да се оттегля от вените и Слав се почувства изтощен до краен предел. Дори не бе сигурен, че ще може да се изправи отново. Струваше му се, че това е краят и завинаги ще остане на това място. Тялото му започна да изстива и вдървява, но съзнанието му започна да се прояснява.

Какво, по дяволите, се бе случило? Нима наистина бе извършил това? Пред очите му се появи откъснатата човешка ръка с разперени пръсти. Той замижа, но образът така и не изчезна. Завъртя енергично глава в различни посоки, за да изчисти видението. Мозъкът му се бе превърнал в камбана — болезнена и гръмка, биеше в стените на черепа. Насили се да мисли за друго, само и единствено да не се връща към тази картина. Та нали тази ръка искаше да му отнеме лаптопа, а с него щеше да загуби Куче. Тази ръка искаше да унищожи всичко, от което имаше нужда, за да успее да осигури най-подходящия екзоскелет за Нели.

Започна да повръща. Замириса ужасно и в гърлото му стана горчиво. Гъста слуз се разстели в краката му. За късмет, беше успял да опази маратонките си. Само няколко дребни пръски.

Прокара пръсти през гърдите си и напипа ремъка на раницата. Тя беше на гърба му и вече усещаше тежестта й. Това го успокои, но не достатъчно.

Сцената, обсебила главата му, постепенно изсветля и накрая се стопи напълно. Ако командер не бе загинал, продължи да разсъждава Слав, какво ще последва. Ако е пострадала само едната му ръка, сега, с бинтована китка, е по петите му. Разярен и приближаващ. Слав беше наясно, че дори еднорък, бръснатият бе страховит противник. Той би могъл лесно да го надвие физически, дори без да използва оръжие, а той със сигурност има, макар да не го бе показвал. Можеше дори да носи друга бомба в него, ужаси се Слав.

Вдигна глава и се заоглежда. Не забеляза ничие присъствие. Компания му правеха само няколко олисели ниски дървета, с провиснали до земята клони. Тук-там рехави храсти и къртичини дупки в пръста допълваха картината.

Ами ако командер се бе скрил зад дърветата и дебнеше всяка негова крачка, в очакване да влезе в обсега му? Дори само с една здрава ръка той… Ако тази откъсната китка не бе на бръснатия? Слав дори не можеше да определи дясна ли беше, или лява. Ако тази откъсната от китката ръка не беше на прихващача или ако бе пуснал след него Атос, Портос и Арамис?

Дясното му слепоочие заблъска, а пред очите му притъмня. Изпитваше жажда. Облиза устните си и усети твърдия ръб, образувал се върху най-горната им част. Прокара пръсти отгоре, от край до край. Не бе болезнено, а само подуто и твърдо. Не знаеше какво трябва да прави. Погледът му попадна върху кокалчетата на пръстите на дясната ръка. Кръвта върху сцепената кожа на средния и на безименния му пръст беше засъхнала. Около тънката коричка се беше образувала морава подутина.

Загледа се в близката групичка от дървета. Дали нещо не се помръдна, или само така му се стори? Вдигна камък и го запокити натам. Камъкът се изплъзна и излетя едва на няколко метра. На мястото, където бе паднал, се вдигна кълбо от прахоляк и дребни треви. Задържа погледа си в тази посока няколко секунди. Нямаше никакво движение, просто така му се е сторило.

Замижа и опитвайки се да не мисли за друго, започна да брои наум и постепенно започна да забавя дишането си. Трябваше да успее да се възстанови бързо, мускулите му имаха нужда от кислород. Долу, в града, въздухът бе силно замърсен, но тук беше различно. Усещаше плавното повдигане и спускане на гърдите му да опъват ризата му и заедно с това ремъка на раницата. Почувства се по-спокоен, а с това — и много по-уверен. Възможно бе да се справи с всичко. Възможно бе да се справи. Възможно бе, възможно… започна да повтаря наум.

Близко подсвиркване на птица и далечният му отговор го извадиха от унеса, в който бе изпаднал. Осъзна, че откакто бе избягал от къщата на командер се движеше хаотично. Сега, с прояснено съзнание, това му изглеждаше твърде нелепо, направо глупаво.

Студът напомни за себе си и той затърка ръце. Вечерите тук бяха мразовити и бързо трябваше да намери някакъв заслон. Имаше още една опасност — не знаеше кога ще удари поредната буря. Облаците започнаха да се сгъстяват и наоколо се смрачаваше.

Започна да разтрива с длани гърдите и бицепсите на ръцете си. Кръвта отново заигра във вените. Когато беше достатъчно затоплен, реши, че е време да продължи пътя си. Наведе се и пристегна връзките на маратонките. Почисти забодените сламки от чорапите и опъна нагоре. На единия от тях откри дупка. Беше още малка, но бе успяла да пусне бримки настрани и съвсем скоро предстоеше да се уголеми. Бримките на чорапа му заприличаха на тънките пипала на нечие хищно създание. Придърпа края на панталона, за да покрие дупката. Макар в дълбините на съзнанието си да разбираше абсурдността на действието си, се почувства длъжен да го направи.

И какво като матрикантите искат да воюват с хората? Нека воюват, ако им стиска. Слав какво го интересува това? Едва ли би могъл да им се противопостави по някакъв начин. Нека другите… Нека Агората… Нека прихващачите… По-добре той да не си навира носа в тези работи.

Изплю изгризани парченца нокти. Дори не беше разбрал кога ги беше откъснал. Погледна ноктите на пръстите си. Оголената плът около тях бе зачервена и смъдеше.

Изправи се на крака, пристегна ремъците на раницата и тръгна. Въпреки че не се чувстваше достатъчно бодър, продължи да се спуска право надолу. Знаеше, че градът е в ниското и предположи, че това е достатъчно верен ориентир за посоката. Не биваше да се ходи по пътя, защото му се струваше опасно. Ако прихващачът го преследваше, той вероятно бе тръгнал по него. Дори да не бе така, не знаеше на кого може да налети. Пътят и непознатите по него бяха опасни. Засега целта му бе градът, а там щеше да реши на място. Когато пристигне и… ако пристигне.

Теренът бе неравен и труден. Подметките му се хлъзгаха върху навлажнената трева и той на няколко пъти едва успяваше да се удържи. В устрема си прескачаше изровени буци пръст, дребни храсти и по-големи камъни. Дори онези от тях, които не успяваше да види и го препъваха, не успяваха да го съборят и нарушат ритъма му. Крачка след крачка наближаваше. Надяваше се скоро да види светлините на столицата. Или поне тези на по-високите й квартали. Не би трябвало да са далеч. Опитваше се да не мисли за откъснатата ръка, нито за евентуалната съдба на прихващача, но усещаше дълбоко в себе си празнота. Някаква своеобразна дупка на чорап с плъзнали наоколо опипващи пипала. И те ставаха все по-дълги и по-дълги, пуснали своите вендузи, прикрепени направо към душата му.

Ох, само да имаше малко водичка! Не много, само толкова, колкото да разкваси устни.

Горчивината в гърлото му почти бе изчезнала.

Малко по-късно в далечината заудряха светкавици и Слав зърна покрайнините на града.