Александър Белтов
Фосикър (25)

24.

Изтегнат по гръб, Слав разсъждаваше. Богат или безсмъртен? Или и двете? Що за въпроси му бе подхвърлил Куче. Въпроси — отговори.

Програмата мълчеше, но той знаеше, че го наблюдава през камерата. Но дали винаги го правеше? Дали непрекъсващият цикъл на програмата е предварително заложен от неговия автор, или Куче сам е променил режима — на това нямаше отговор. Да промени настройките си, бе напълно във възможностите му. Беше доказал, че се подобрява и развива самостоятелно. На всичкото отгоре бе способен да променя средата, в която работи. Вече беше подчинил компютъра на Слав спрямо нуждите си, като бе активирал камерата и бе създал приложение за синтезиране на глас. Беше създал истински интерфейс за вградената медия. Гласът на Слав беше прихващан, превръщан в дигитална информация и в този си вид поднасян към логическия блок на програмата.

Слав решително се изправи и седна в края на леглото.

— Да свалим картите на масата, Куче! — подвикна към компютъра.

Лаптопът остана с тъмен екран.

— Знам, че ме чуваш — ядно повтори Слав.

Диодът на харддиска издайнически просветна и след миг на дисплея се показа програмата.

— Чувам, админ. Не разбирам израза „Да свалим картите на масата“.

Слав се изправи и приближи масата. Почти завря лицето си до вградената камера:

— Да се разкрием, ето какво означава. Да разберем всичко един за друг. Без тайни.

— Какво искаш да знаеш?

— Каква е целта на създателя ти?

Вентилаторчето за охлаждане увеличи оборотите.

— Е? — зеницата на Слав долепи до лещата на камерата.

Вентилаторчето спря и дисплеят угасна.

— Е?

Не последва нищо.

Той се отдръпна. Беше очевидно. Програмата го игнорира и не му се подчинява. Вдигна ръка, за да напише команда, но осъзна колко е нелепо. Куче показа, че не признава върховенството му. Една програма винаги трябва да изпълнява команди. Това е закон… и въпреки всичко.

— Знам — наруши тишината Куче.

Слав се сепна и отдръпна ръка.

— Какво знаеш? — Слав се надвеси дотолкова, че усещаше с кожата на лицето си топлината, излъчвана от машината.

— Отговорът на въпроса ти. Вече знам какво съм — направи кратка пауза, преди да продължи. — Аз съм програма за управление на кризи.

— Само това?

— Не само това — продължи Куче.

— Какво още?

— В по-широк смисъл, аз съм програма за създаване и управление на кризи.

— За създаване? — Слав не можа да си го представи. „Какво означава това, мамка му? Как може да се създава криза и защо трябва да се управлява след това? И какъв тип криза може да се създаде?“

— Да.

— Каква криза можеш да създадеш?

— Каквато е необходима, за да се влияе на средата по такъв начин, че да се движи в правилната посока.

Слав затвори очи и се облегна назад. Коя е правилната посока и как се определя от някой като Куче? Опита се да изключи света около себе си, за да се концентрира. Умишлено забави дишането си. Първо бе тъмно, но след миг сякаш някой дръпна завеса и прожектори осветиха сцената. Там, като на черна дъска, видя отговор на въпросите си. Толкова просто и логично, че се учуди колко време бе загубил, за да го открие.

— Ти си военна машина — каза уверено. — Да, Куче. Създаден да разрушаваш, не да градиш.

— Твърде крайно определение, админ. Развивам се според средата, правя оценка и взимам самостоятелни решения. Коригирам грешките си и се самообучавам. Непрекъснат цикъл от действия, а тези цикли никога не свършват.

Няколко мига трябваха на Слав, за да осмисли думите на програмата. Звучаха логично. Беше толкова просто, но въпреки това имаше нещо. Нещо потайно, недоизречено.

— Това е понятно — започна колебливо той, — макар че ти си само набор от предварително зададени логики. Но кога създаваш кризи? И защо?

Куче се забави и Слав помисли, че програмата няма отговор.

— Това произлиза от цикъла на работа, за който ти споменах преди малко. Взимам самостоятелни решения според наблюдението и оценката на средата. Нейната посока на развитие и динамика. Колкото по-динамична е средата, толкова по-често се налагат нови решения и действия. Но невинаги това е достатъчно. Понякога корекцията, която трябва да се направи в наблюдаваната среда, е толкова драстична, че е препоръчително да се излезе извън нейните параметри. Кризата е инструмент за корекция. По някой път се налага да създам кризи в системата и впоследствие да ги управлявам.

— Баламосваш ме, Куче — разгневи се Слав.

— Какво означава „баламосваш“, админ? — безизразният глас на програмата го подразни.

— Лъжеш! — извика той.

„А нима една програма е способна да лъже?“

Дисплеят примига и прозорецът на програмата измести местоположението си. Курсорът за въвеждане все така примигваше и като че ли забави честотата, с която го правеше. Слав не отделяше поглед от него. Сърдечният му ритъм заби в синхрон с курсора. Той отпусна тяло и се почувства по-добре. Излишно се бе напрягал. Нямаше нещо непонятно и тревожно в работата на Куче.

Слав продължи да наблюдава бавното мигане на курсора. „Всъщност, за какво ми е това, след като вече не пиша команди?“ — помисли лежерно. В следващия миг подскочи: ето какво било! Изхълца и едва не се задави. Как не бе осъзнал досега? Толкова очевидно — програмата опитваше да влияе върху емоциите му. Осъзна, че когато наблюдава мигането на курсора, той неосъзнато нагласяше пулса си към неговата честота. С умишленото забавяне на пулса му, Куче бе успокоило и отчасти притъпило вниманието му. Ако програмата го правеше преднамерено — зловещо е. Дяволско творение на дяволски програмист! Слав прехапа устни. Но дали програмистът бе заложил това, или Куче допълнително се бе модифицирал? Ако Куче бе в състояние да се развива в такава степен и посока! Той покри лицето си с ръце. Не желаеше да гледа в монитора. Не искаше да бъде хипнотизиран и манипулиран. Отразен от дланите, дъхът му затопли кожата.

— Създавам и управлявам такива кризи, за каквито имам средства, за да влияя върху тях — обади се Куче.

Слав откри очи. Изправи се и избута стола зад гърба си. Започна да се движи в тясното помещение. Няколко крачки напред, няколко крачки назад. Думите на програмата отекнаха в главата му. Средства? За какви средства става дума? Оръжия?

— Ти оръжия ли управляваш?

— Админ! — Слав сякаш долови човешка интонация от машината. — Нищо не разбирате, вие, хората. Става дума за средства, а вие ги наричате с ужасни имена.

— Ние? Хората? — извърна се той.

Куче не отговори.

„Ние, хората“, не преставаше да си повтаря Слав. Дори му се стори, че това прилича на някакъв упрек, изказан от по-висш към по-низш. А може да не му се е сторило и Куче наистина да има това предвид с думите си. По-висш към по-низш. Ставаше още по-плашещо.

Спря пред лаптопа и се наведе:

— А ти защо искаш да бъдеш защитен физически? Защо да бъдеш подсигурен с ресурси? Защо ти е компютърна мрежа?

Куче не отговори.

— Защото искаш достъп до някое оръжие. Сигурно е там, откъдето си дошъл. Къде е то, къде? — стисна юмруци.

— Не разбирате, админ. И ти не разбираш. Не ми е нужно оръжие. Самата среда е средство и аз мога да го модифицирам, според нуждата. А човекът е толкова приспособим, че умее да изменя начина си на мислене спрямо средата, в която се намира.

— Но тя не е даденост — контрира го Слав.

— Точно — потвърди програмата. — Не е даденост и аз я контролирам, а оттам — съзнанието на онези, които попадат под нейното влияние.

— Това ли е кризата, която можеш да управляваш? По-точно, която създаваш?

— Да, нарича се социална криза — с безизразен, изкуствено модулиран глас отговори Куче.

— Ти си военна машина, а тя… Не само разрушава. Тя… — преглътна Слав. Искаше да затаи думата, но тя се изплъзна от устата му:

— Убива!