Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Форматиране
WizardBGR (2017)
Корекция
taliezin (2019)

Издание:

Автор: Александър Белтов

Заглавие: Фосикър

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 31.05.2017г.

Редактор: Йорданка Белтова

Художник: Гергана Грънчарова

Коректор: Виктория Каралийчева

ISBN: 978-619-7354-30-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2643

История

  1. — Добавяне

31.

Някой разтърси рамото на Слав и го извади от дълбокия сън. През замрежена картина разпозна лицето на командер и това го върна в реалността. Разтърка очи, изправи се и седна на леглото. Лампите бяха угаснали, а навън отново бе ясно и светло — поредния кръговрат на времето. Стъкленият купол пречупваше светлината по такъв начин, че върху челото на прихващача пробяга лъч.

Обърна глава и присви очи, търсейки Куче. Беше си върху масата и това го успокои. Капакът на лаптопа беше вдигнат, а камерата насочена към него. Слав се надяваше, че се е изключил при появата на прихващача.

Върна вниманието си върху командер.

— Е? — мъжът пристъпи направо на въпроса.

— Да? — още сънен, Слав не можа да сглоби смислен отговор. Дори не разбираше въпроса.

— Отпочина добре, нали?

— Аха. — Слав стана и започна да приглажда с ръка намачканата под себе си завивка. Упрекна се, че не я бе махнал, а беше заспал с дрехите. Изглеждаше му разхвърляно и някак нечисто. На всичкото отгоре не беше свалил обувките си. Нямаше какво друго да направи и отново седна на леглото.

Прихващачът проследи движенията му, но търпеливо го остави да се оправи. Слав се напрегна да измисли нещо, но не се получаваше. Чувството на слабост не бе изчезнало, а сега към него започна да си пробива път и чувство на обреченост. Ставаше все по-зле. Не виждаше шанс за себе си, а което бе по-лошо — никакъв шанс за бъдещето на Нели.

— Изглежда, съм попаднал на нещо интересно за матрикантите, докато съм се ровил там — продума Слав. Умишлено замени думата „Мрежа“ с думата „там“. Самото споменаване на Мрежата го плашеше. И за по-малки прегрешения хора биваха наказвани. Единственото успокоително бе фактът, че командер вече знаеше с какво се препитава.

— И? — повдигна бръснатите си вежди прихващачът.

— Ами, за друго не се сещам — отвърна Слав. — Защо иначе ще ме търсят нечовеците?

— Какво например?

— Може би технологията за изработката им, а и процеса на прехвърляне на човешка мозъчна матрица — с дрезгав глас продума Слав. Нямаше какво повече да губи. Единствената му цел бе да се измъкне от прихващачите. Би обещал всичко, само това да се случи.

Командер остана втренчен в лицето му. Слав не издържа и сведе глава. Бузите му загоряха.

— Какво те кара да мислиш така? Имаш нещо в наличност и си го видял, или просто правиш предположение? — от устата му лъхна на тютюн.

Слав вдигна глава, но почти веднага прикова поглед в гърдите на прихващача. Виждаше бавното и равномерно издуване на дрехата, породено от работата на дробовете му.

— Лъжеш, момче!

— Не! — побърза да отрече Слав — Не лъжа.

— Тогава ме гледай в очите! — нареди бръснатият.

Слав бавно вдигна погледа си и срещна напрегнатите очи на командер. Те го пронизаха като рентгенов апарат и той се почувства така, сякаш бе гол. Дали прихващачът виждаше напрегнатите мускули на тялото му? Потръпването на сърцето и учестеното повдигане на ребрата?

— Не лъжа — повтори Слав. — Сигурен съм, че е нещо такова.

— Къде е?

Слав сведе поглед и гледаше в ръцете си. Връхчетата на пръстите потреперваха и той не можеше да ги спре.

— Там ли? — посочи отворения лаптоп командер.

— Не — Може би интуицията му сработи, а може би разумът надделя над уплахата. Ако командер му отнемеше лаптопа, всичко щеше да приключи.

— И сега сигурно ще поискаш да те пусна, за да ми донесеш тази информация, така ли?

Слав кимна. Не очакваше да се получи, но в сърцето му се породи надежда. Дали при субективните изходни параметри на сблъсъка си с командер, както би се изразил Куче, не бе пропуснал да отбележи, че мъжът, макар и с висок коефициент на интелигентност, все пак притежаваше онази частица наивност, която всеки човек носи в себе си. Дори съвсем слабичка следа от нея да бе в душата на командер, надежда имаше.

— Да допуснем, че не лъжеш, момче… Да допуснем, че наистина притежаваш това нещо и ми го набавиш… — мъжът не довърши. Обърна се и застана до затворената врата към терасата. Беше с гръб към Слав.

Той се надигна и в главата му започна да се избистря. Сънливостта съвсем бе изчезнала. Нещо бе доловил. В него се оформи подозрение: прихващачът не го бе завел в лагера-затвор или някъде другаде, където обичайно водеха престъпниците, бунтовниците и всякакви провинени граждани. Командер имаше собствени планове. Вероятно се страхуваше да не станат достояние на други или… или търсеше някаква лична изгода. Но каква? Слав бе попаднал на нещо. Нещо, което прихващачът не желаеше да бъде разкрито. Предположи, че държи някакъв коз в ръцете си, но не знаеше какъв. Както би се изразил Куче, това бе изходен субективен параметър в сблъсъка му с командер, който бе изцяло в негова полза. Само трябваше да намери начин да използва този факт умно. Сигурно бе обаче, че прихващачът няма намерение да го мести на друго място. Слав продължи да следва разсъжденията си. Ето и обстоятелствата: срещу себе си имаше един човек, три големи и обучени кучета, непозната къща, оборудвана с най-добрите мерки за сигурност. Можеше ли да ги преодолее и как, за да върне свободата си? И с колко време разполага, преди командер да промени решението си да играе сам? Това бяха въпроси, на които трябва да намери отговор.

— Фея знае ли за това? — прихващачът се бе обърнал към него и Слав се стресна.

— Фея? Ъ-ъ-ъ… — запъна се той. — Онова момиче с благотворителните кар…

— Момче! — повиши тон командер. — Говорѝ истината! Знае ли?

— Не — гласът на Слав почти угасна.

— Добре, но ще трябва да им кажем.

Слав отвори уста и остана така. Не можа да повярва на това, което чу. Командер искаше от него да съобщи на Агората за технологията на матрикантите. Но защо?

Скришом погледна към Куче. Дали се бе изключил, или само имитираше? Може би сега подслушва чрез вградения микрофон. От позицията си не успя да види, дали свети индикаторът за работа на харддиска на компютъра.

— Ти ще им кажеш, аз няма как да го направя — продължи командер. — И колкото по-бързо, толкова по-добре. Момче, загазил си, но по-важното е, дали не сме загазили всички.

Прихващачът започна да се разхожда около Слав. Чуваше се тежкото му дишане.

— Никога не съм им вярвал на тия копелдаци — промърмори, сякаш на себе бръснатият. — Спокойно, момче! Тук си на сигурно място — обърна се към Слав. Под леко повдигнатата му горна устна блесна влажен и широк жълт зъб.

Беше ли безопасно тук? Слав чувстваше заплахата и тя бе съвсем конкретна — прихващачите, тайните и страховити сили на властта. Сега пък се намесиха и матрикантите. Онези нечовеци, които се опитваха да построят собствен свят в някаква тяхна собствена среда. Кой бе неговият враг? И защо?

Над главите им избуча силно, сякаш някаква машина пикираше съвсем над тях и само след миг утихна. Двамата вдигнаха глави, но извън прозрачния купол не се виждаше нищо притеснително. Над къщата бе все така ясно, с тънка пелена от полупрозрачни облаци.

Командер изглеждаше различен. Свил устни, в очите му играеше сълза. Дали бе реакция от слънцето, или физиологията реагираше на вътрешно напрежение? Той разтърка окото с цялата дължина на показалеца си, а после го отри в панталона.

— Ти ще намериш начин да кажеш на момичето, разбра ли? — върна се на разговора мъжът.

— Но как?

— Момче, ядосваш ме! Ще те закарам при онзи чичка — продавача на гевреци. Ще имаш два часа на разположение, помни — само два часа. После те прибирам обратно на сигурно място. Ясно!

— Ясно.

Слав беше сериозно объркан. Нов порой от въпроси заля съзнанието му. Действително ли онези нечовеци го издирват? Ако това е вярно, безопасно ли е да напуска тази къща? Дали прихващачът не се опитваше по толкова елементарен начин да разкрие връзката му с Фея и да се докопа до момичето? Щеше ли Юсуф да извести Фея, че Слав търси контакт с нея, или вече я бе предупредил, че прихващачите са го прибрали? И защо, по дяволите, Агората трябва да знае за технологията на матрикантите? Как би се отразило това на собствената му безопасност? Защо Агората има интерес да опази Слав от матрикантите? Човек би си помислил, че прихващачите и Агората, въпреки тяхното противоборство, имат обща цел. И тя е толкова важна, че заради нея прихващачите биха се обединили с Агората. Но има и друго: ами ако прихващачите просто желаеха да хвърлят в конфликт Агората против матрикантите? Не, наистина не разбираше. Всичко бе толкова объркано.

— Взимай си партакешите, момче! — подкани го командер. Бързаше. Страх?

— Ще трябва да говоря и с други хора… — поде Слав, само за да провери една мисъл, която бе започнала да се оформя в съзнанието му.

— Не! Категорично! — повиши глас командер — Влизаш и оставаш в пекарната два часа. После те прибирам обратно на сигурно място. През това време трябва да намериш начин да уведомиш Агората, какво притежаваш и кой те преследва за това. Ясно?

— Ясно.

Сега усети, че бе разгадал какъв коз държи срещу командер — по някаква причина той криеше от своите колеги действията си и не би рискувал те да бъдат разкрити. Всеки контакт на Слав носи риск от разкриване.

Слав понечи да прибере лаптопа в раницата, когато ръката му увисна над машината. Ами ако командер е част от Агората? Не, не може да бъде! Твърде наивно бе това обяснение на странната задача, която бе получил. Ако това беше вярно и той е част от тях, командер трябваше да има начин за таен контакт с тях, а не да рискува, като изпраща Слав да ги уведомява.

— Мислиш, че го правя за себе си, нали? — дръпна го за ръкава бръснатият.

Слав изтръпна. Този човек безпогрешно отгатваше мислите му.

— Не — отговори, без да се бави. — Че защо да си го мисля?

— Момче, и да лъжеш не можеш. Знам, че така изглеждат нещата от твоя страна. Както и да е. Нямаме време за повече обяснения. Онези са бързи, силни, а сега те издирват. Не ги подценявай! Просто направи това, което ти казвам, нали?

— Да, да.

— Чакай — потупа го по рамото прихващачът, — ще отида да подготвя нещата. Ти се приготви!

— Аха.

Щом командер излезе от помещението, Слав затвори капака и вдигна компютъра, за да го напъха в раницата.

— Спри — синтезираният глас на Куче вкамени ръката му.

Какво! Затвореният капак на машината би трябвало да я изключи или най-малкото да я постави в режим на неактивност. Означаваше ли това, че Куче може да подслушва чрез вградения микрофон тогава, когато Слав мислеше, че това е невъзможно? Дяволска програма! Продължаваше да променя средата според собствените си нужди. Трябваше да се сложи граница, която Куче да не може да пристъпи. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Отвори капака и се взря в тъмния екран:

— Куче!

— Слушай, админ, ако не създадеш криза, може да опиташ пак със слабостите.

— Няма да убивам никого, разбра ли?

— Тогава ето ти слабостта на противника, за която ти говорех, и която трябваше да търсиш. Разгада ли я?

Слав не можа да схване думите на Куче. Никаква слабост не бе разгадал.

— Каква слабост, Куче?

Дисплеят на лаптопа се запали и в малкия прозорец на програмата се изписа символа на две вертикални точки, последвани от тире и затваряща скоба. Приличаше на схематизирано човешко лице — две очи, нос и усмивка, само че лицето бе обърнато на една страна. Емотикон. Лудост — машината започна да му се подиграва!

— Казвай, ако има какво да казваш! — ядосано прошепна Слав. — Всеки момент ще се върне.

Дисплеят изгасна и Слав помисли, че Куче се изключи. Защо изобщо разговаряше с програмата като с човек? Като равен с равен. Че дори бе започнал да се вслушва в мнението му.

— Защо този страшен човек, от който толкова се боиш, ще се опитва да ти помогне? — заговори Куче. — На теб — безпомощния и дезориентиран младеж? Защо не вземе от теб това, което може, и после да те изхвърли? Или в по-лошия случай, те хвърли в изолатора, където да ти изгният кокалите. Знаеш колко е просто, нали? Още повече че си фосикър. В крайна сметка това се очаква от него. Това му е работата.

Космите на ръката му настръхнаха. Изолаторът, висока бодлива тел, наблюдателни кули, зорки пазачи и нервни кучета.

— Казвай, де! — доближи глава до машината.

— Защото този човек е преживял тежък и дълбок катарзис, затова. Нещо изключително травмиращо е преживял този мъж. Нещо, което го изпива отвътре. Носи в себе си чувство за вина, което го кара да търси изкупление. Сега, за тази си цел, използва теб. Затова го прави. Късметлия си, админ. Голям късметлия, че си попаднал на него.

Слав се заоглежда. Нямаше как да намери потвърждение на думите на Куче, но му се прииска да са верни. Така, съвсем безкористно, командер ще му помогне. Беше го скрил от заплахата на матрикантите.

— Използвай това, админ! — прекъсна мисълта му Куче. — Използвай слабостта му.

— Но как? — наведе още по-ниско глава Слав.

— Покажи му, че знаеш за слабостта му. Просто е.

— Ами ако се ядоса? Ако наистина се ядоса?

— Този човек е душевно наранен, админ. Сърцето му кърви. Как не виждаш това? Слаб е. Твърде слаб, за да те е страх от него. Въпреки грубото си отношение, той внимава да не те нарани. Не е ли така?

Така беше. Сега, като се замисли, наистина това бе вярно. Не беше го наранил, въпреки многократните закани за това.

— Забавлявам се, админ.

— С мен?

— С хората се забавлявам… Толкова са слаби. Толкова уязвими, нерационални.

— Ако той е добър, Куче, какво странно има в това? Той е човек, ти не разбираш.

На дисплея, в прозореца на програмата, се изписа цял ред удивителни знаци.

— Хората не са добри по рождение, админ. Когато се родят, в мозъка, формиращ съзнанието им, е чисто — табула раса. Добротата е вторичен продукт, така да се каже. Разбери това и ще прозреш. Най-често добротата у хората е продукт на гузна съвест. Някои от тях бъркат добротата с щедрост и се опитват да я заменят с това, но не е същото. Казвам ти, този човек е извършил нещо, което е преобърнало мислите му, поведението му, живота му. Използвай това, админ.

— Ако това е вярно, излиза, че аз съм в силна позиция, така ли?

— Така е. Смачкай го и след това го използвай за нашите нужди. Той има възможности. Направи го заради нас!

Слав прехапа устни. Нима Куче искаше от него да се превърне в използвач на слабостта на прихващача? Но по този начин той самият става гадняр. Ще се превърне в онова, което ненавиждаше. Ще се превърне в своя собствен антипод. Би ли го направил, дори само веднъж?

По глупава ирония, това би имало пречистващ характер и за самия Слав, ако теорията на Куче е вярна. Защо ли? Защото след този момент гузната му съвест би го направила по-добър. Но оттук следваше, че за да стане това, трябва да бъде изпълнено едно условие — човек да има съвест. Съвест, която да не му дава покой нито денем, нито нощем. Ставаше объркано. Излизаше, че за да си добър, първо трябва да си бил гадняр, да нараняваш, отнемаш и рушиш чуждите съдби. Как така съчувствието към ближния може да бъде вторичен продукт? Не, Куче се заблуждаваше в това, заблуждаваше и него. Слав категорично отхвърли тази теория, поднесена му наготово от програмата. Та това бе само един образец на Изкуствен интелект! Нямаше съмнение, че е такъв. Вярно, доста напреднал и самообучаващ се, но все пак… изкуствен, а не човешки. Наподобяващ, но не истински. Хладен и лишен от емоции. Безпристрастен и абсолютно безчувствен.

Слав отвърна глава от машината.

Миг по-късно, без да го изключва, затвори капака на лаптопа. Напъха го в раницата, стегна я здраво и я положи в скута си. Пръстите на ръката му потропваха по грубия плат, но Куче едва ли можеше да усети и това.

Беше готов.