Александър Белтов
Фосикър (5)

4.

На кръговото на Лъвов мост Слав се качи в такси. Стори му се най-разумно, защото носеше пари, а не искаше да рискува с градския транспорт. Можеше да попадне на какви ли не хора. За сумата, която поиска таксиджията за превоза до болница „Север“, не се пазари много. Устройваше го и не направи опит да смъкне от цената. Днес бързаше, а и за да закрепи самочувствието си, реши да покаже малко щедрост.

Колата, със счупен ляв фар и стърчаща навън гола крушка, се оказа с широко и топло купе. Разположил се удобно на задната седалка, Слав установи, че това е идеалното място, където да подсуши дрехите си. Шофьорът включи мотора и радиото, което бе на новинарска емисия с изкривен сигнал, и погледна в огледалото за обратно виждане:

— Значи за болницата, казваш. При близък?

— Аха.

— Баща? Майка? — продължи да разпитва таксиджията.

— Сестра — все така лаконично отвърна Слав и извърна глава към прозореца.

— Лошо — констатира мъжът. Завъртя волана и колата се отлепи от тротоара. — Сигурно е млада, а?

— Аха.

— Гледай с’я, шефе, животът си е такъв.

— Аха.

Онзи изсумтя, но не продължи с въпросите. Пътуваха вече в посока на Централна гара и движението по пътя доста се разреди. В тази част на града, Слав идваше само при крайна нужда. Така правеха и други.

Двигателят на колата премина в тих режим и Слав реши, че се превключи на ток. Чуваше се металното скърцане на окачването, предизвикано от неравномерната повърхност на настилката.

— Знаеш ли онази сграда, откъдето те взех, каква е? — потърси нова тема шофьорът.

— Коя?

— На ъгъла, бе. Голямата с жълтите стени.

— Не.

— Дирекция на полицията, шефе. Била е Дирекция на полицията, значи. Ама много отдавна.

Слав вдигна рамене: не знаеше това, а и не го интересуваше.

— Гледай с’я, хайде малко история. Знаеш ли кой е работил там? — присви очи в огледалото мъжът. — Не? Разбира се, че не знаеш — самодоволно се усмихна. — Един всезнайко ми каза. Беше скръндза, ама знаеше разни нещица. Та от него знам.

— Какво? — попита Слав, само за да държи разговора далеч от въпросите за сестра му.

— Никола Гешев е работел там — отприщи се мъжът. — Най-великият прихващач за всички времена. Ловил е бандитите с голи ръце, да знаеш. Ей така, с две ръце им е извивал вратленцата. Мир и тишина е имало тогаз, не като сега. Ей ги е, негодниците, там как беше името… — заекна таксиджията — амфора ли… амора…

— Агора — помогна му Слав.

— Да, точно тези. Мамицата им, значи! Чу ли? Взривили големите цистерни в Елин Пелин. Сега казаха по радиото. И гле’й к’во става, значи. Сега зарад’ тях бензина скача почти два пъти. Не се издържа, бе, шефче. И колкото повече плащаме данъци, налози и такива работи, все не стигат парите.

— Много радио слушаш.

— Как много? — подскочи на седалката таксиджията и изви врат към Слав.

Двигателят изгрухтя, колата се затормози, а в купето стана по-шумно.

— Ми така, много — повтори по-силно Слав.

— Искаш да кажеш, че не е верно? — очите на шофьора застинаха в огледалото. — Бензинът е скъп, бе, шефе, не разбра ли? Аз не взимам много. Гориво, данъци… Знаеш как е. Сега пък и тези самозванци, дето събират пари за вход към кварталите. Ти к’во мислиш? Че ми е лесно, значи?

Слав не отговори и извърна глава. Загледа се в голямото пространство, обхващащо зоната от бившата Централна гара на София, опиращо чак до надлеза, свързващ града с промишлените северни части. Мястото беше заградено и очевидно пригодено за нещо. Беше издигната метална ограда, която в горната си част завършваше с бодлива тел. Изглеждаше висока и солидна. През равни разстояния се издигаха високи кули с остъклени наблюдателни вишки. Редица от високи стълбове, с насочени към оградата прожектори, които и сега бяха включени, и няколко изглеждащи като фунии устройства — „Сирени“ — помисли той. — „Но защо?“ По цялото протежение на оградата беше положена тясна ивица от тъмночервена настилка. По нея сега вървеше униформен и водеше куче със свлечена задница.

Шофьорът поглеждаше от време на време в огледалото и не изпускаше от очи Слав.

— Не си ли го виждал т’ва? — мъжът точно бе отгатнал накъде бе насочено вниманието му. — Отскоро е и това е верно. Гле’й ся, ако аз бях властта, щях да… — замисли се, ала не успя да довърши мисълта си. — Добре, че направиха тоя лагер, ама дано го напълнят. Абе, железна ръка си требва тука, значи.

Слав не пожела да поддържа разговора и мъжът се примири. Усили радиото и се съсредоточи в пътя пред себе си. Подминаха няколко велосипедисти и рехава група пешеходци, движещи се по банкета в тяхната посока. Колата премина съвсем близо до тях и те размахаха гневно ръце. Завикаха нещо, но шофьорът не се впечатли и продължи. Нямаше голям трафик, така че бързо наближаваха целта си.

Малко преди да стигнат до болницата, пред тях се изпречи спусната бариера. Беше облепена със светлоотразителни червено-бели лепенки, за да се вижда отдалеч. От нея висяха дузина метални синджири, завършващи с големи гайки. Приличаха на ресни.

Едър тип се приближи до вратата на шофьора и почука с пръст по стъклото. Таксиджията го смъкна и извади ръката си. Онзи пое нещо, извърна се и свирна с уста. Друг мъж започна да върти макара и бариерата се разклати. Докато се вдигаше, синджирите дрънчаха. Шофьорът вдигна прозореца, натисна педала на газта и колата потегли.

— И тук ли има от тези? — обади се Слав.

— Има, бе, шефче… Май не пътуваш много… — обърна се към него таксиджията. — Парцелирали са вече всички квартали на София. Взимат ти такса „вход“, казват, ама нали знаеш. Бандитска работа, но смееш ли да се опълчиш. Ще те пребият и никой няма да гъкне. Държавата изобщо не се интересува. Важното е и тя да може да те скубе. Абе, ако бях аз на власт и имах под ръка онези… Леле-е-е! Лагерът, дет’ подминахме преди малко… Казах ти!

Таксито пресече сраснал се с асфалта железопътен прелез и се раздруса.

— Нема страшно — ухили се мъжът. — Железни сме.

Малко по-късно стигнаха пред болницата. Колата спря на паркинга и изгаси мотора, а шофьорът извърна глава към него. Слав се изкриви на една страна, за да скрие от погледа на таксиджията портфейла си. Стори му се, че е успял.

Шофьорът прие с широка усмивка оставения му бакшиш:

— Тук съм, шефче. Кат’ си тръгнеш наобратно, само свирни.

— Не ме чакай, че имам работа.

Мъжът се начумери. Въпреки отказа на Слав, спусна облегалката назад, изтегна се и зачака.

Тъмните облаци бяха изчезнали и слънцето освети притихналия град. Скелетите на бившата железопътна гара и рухнал завод свидетелстваха за живота тук преди време, но сега хора почти не се срещаха. Ако зависеше от него, никога не би избрал това място за болница.

Пренебрегна хленча на някакъв просяк и пристъпи в обширното мраморно фоайе. Беше му познато — разхвърляни тапицирани столове и две-три масички, с разпилени по тях брошури. Движението на хора бе осезаемо, санитари бутаха колички, пациенти се щураха наляво-надясно: всички дейности, характерни за болница. Натрапваше се острата миризма на дезинфектант.

Слав доближи рецепцията. Посрещна го младо момиче с порцеланово лице.

— А, вие сте за Нели, нали? Братът — поде тя, сякаш появата му бе очаквана за нея.

— Да.

— Неврохирургията, нали? Доктор Павлов каза, че ще дойдете — девойката приглади коси и прибра палав черен кичур зад ухото си. — Кабинет четиринайсет, на първия етаж, вдясно — посочи с ръка, за да го упъти. Слав задържа поглед върху тъмночервения лак по тънките пръсти на момичето. Хареса му. — Почукайте! Трябва да е там, защото още не си е тръгнал. Да, ето — посочи зад себе си, — не си е оставил ключовете.

Слав благодари и се запъти в указаната посока. Имаше чувство, че погледът на сестрата пронизва гърба му. „Дали не флиртува?“ — мина през главата му, но не спря. Сега не е нито времето, нито мястото за това. Забърза крачка, за да не изпусне доктора.

Пред кабинета не чакаха пациенти, така че Слав почука и влезе. Завари доктора да прибира разпръснати върху бюрото листа в черна кожена чанта.

— А, тъкмо за вас мислех. — Мъжът остави чантата, стана и протегна десница.

— Защо? — смути се Слав, но пое протегнатата му ръка. Беше мека и гладка — Нещо с Нели?

— Да, Нели. Но, моля, седнете да поговорим.

Слав седна в края на кушетката и бръкна в джоба. Извади плетената си шапка и започна да я глади.

— Аз, такова, донесох пари — започна да обяснява. — Знам, че малко се забавих, но ето че донесох.

— Чудесно! Тъкмо бях започнал… Та, Нели, представете си, вече движи самостоятелно главата си, и то, забележете: дори не само встрани, а нагоре и надолу. Не е ли чудесно?

Макар да го очакваше, Слав отрони дълбока въздишка и се отпусна.

— Не зная какво да кажа — смачка и прибра шапката в джоба. Това беше страхотна новина.

— Сега ще попитате какви са прогнозите, нали?

— Какви са прогнозите? — автоматично повтори Слав.

— Зависи — уклончиво отвърна докторът. Стана, отвори бял шкаф със стъклена вратичка и извади оттам две чаши. Подаде едната на Слав, а другата вдигна и огледа критично.

— Вода? — предложи той.

— Малко — Гърлото на Слав беше сухо.

Докторът се приближи и му наля, а после наля и на себе си. Двамата отпиха почти едновременно.

— Та, казахте, зависи — колебливо поде Слав.

— Да, да, млади човече. Зависи. Парализата е такава, че сама няма да може да се движи никога вече. Но това си го знаете.

— Така ли? — посърна Слав. Подозираше това, но не искаше да повярва.

— Обаче, ако платите за екзоскелет, ще може да се движи достатъчно. Ще се обслужва сама, дори ще може да излиза. Почти пълноценен живот, нали? Аз ще извърша операцията по монтажа и адаптацията. Ще трябва да се прикрепи към някои мускули, сухожилия и така нататък. Сложно е, но ще го направя. Какво ще кажете?

— Колко? — Слав наостри уши.

— И пак опираме до думата „зависи“. Всичко е относително, млади човече.

— Защо? — повдигна се и приседна на края на кушетката.

— Защото това, което предлагам, е с физическо управление. Мисля, че ще се получи, защото тя има наченки на раздвижване.

— Какъв друг вариант има?

— Има и с невронно управление, най-ново поколение, но той е много скъп. Направо ви казвам — няма да можете да си го позволите. Движи се общо взето само с мисъл, ако мога така да се изразя, макар че е много по-сложно от това. С такъв екзоскелет, Нели ще може напълно пълноценно да живее живота, който заслужава един млад човек.

Слав глътна водата на един дъх и протегна ръка:

— Още малко.

Докторът му досипа и напълни чашата. Слав я пресуши на няколко глътки.

— Колко? — остави чашата.

— За кой екзоскелет?

— За този, новия.

Докторът отиде до бюрото си и отвори горното чекмедже. Извади оттам книга с илюстрирани твърди корици. Отвори я и започна да прелиства, като от време на време плюнчеше показалец. Слав стана и приближи. Надвеси се и затаи дъх. Очите му се фокусираха върху текста, но не го разбираше. Латински наименования, цифри, таблици. Беше оформено като каталог.

— Приблизително, ако я правим тук, и ако аз…

— Колко? — прекъсна го Слав.

Докторът се усмихна, но не отговори. Отвори чекмеджето и извади празен лист хартия. Прегъна го надве и започна да драска отгоре му, като от време на време поглеждаше в каталога.

Не след дълго вдигна глава:

— Да речем, около осемдесет хиляди.

— Готово!

Докторът затвори каталога и изправи глава. Взря се в очите на Слав.

— Осемдесет хиляди. Да, това е цената. Изработката, поставянето, моята такса, таксата за болницата, адаптацията, контролните прегледи, всичко. Невронният екзоскелет е уникален и се изработва за конкретна структура.

— Кога? — Слав се наведе по-близо.

Докторът се отдръпна и сбърчи чело.

— Ако внесете част от сумата, мога да поръчам изработката. Чака се около месец, а след това… След това ще трябва да го уточним.

— Къде да внеса първоначалната сума? — не отстъпи Слав.

— Ама вие наистина ли? Сега?

Слав понечи да тропне по бюрото, но сдържа ентусиазма си. Вместо това, протегна ръка към доктора и той я пое. Усети влагата по гладката длан. За Слав това бе странно, защото самият той получаваше тази физиологична реакция, когато е в стрес.

— Наистина. Сега ще внеса петнайсет хиляди, а до седмица-две, ще мога още толкова. И така на няколко вноски. Става ли?

— Добре — пусна ръката му докторът и стана. — Елате с мен до финансовата служба. Ще се разберете с тях по каква схема ще изплатите остатъка от сумата. Ще ви напишат документ и ще може да внесете парите днес. Дано не са си тръгнали — погледна часовника на ръката си. — Не, не би трябвало. Още са тук. Хайде, да побързаме!

Излязоха заедно. Докторът заключи вратата и го поведе по коридора. Когато минаха покрай рецепцията, момичето с порцелановото лице потърси очите му. Той отвърна на погледа, а тя се усмихна. „Да, наистина флиртува“ — заключи той. Девойката имаше хубава усмивка.

Във финансовата служба на болницата бяха експедитивни и бързо уредиха въпроса. Слав подписа няколко бумаги и в ръцете му се озова екземпляр от договора и вносна бележка. Когато си тръгна, докторът го изпрати почти до вратата на болницата. Момичето от рецепцията го нямаше, а на мястото бе застанала друга служителка — пълна жена с червени бузи. Пълен контраст. „Жалко!“ — помисли Слав. При него желание и възможности постоянно се разминаваха. Обеща си следващият път да заговори момичето с порцелановото лице. Не беше девойката, която ще му вземе акъла, но може да му бъде от полза. Ще я помоли да наглежда Нели, или нещо подобно.

— Не зная откъде ще намерите парите за екзоскелета — прекъсна мисълта му докторът. — То си е ваша работа, не питам. Но знайте, млади човече, това е най-доброто за сестра ви. Имате късмет, че е в нашата болница. Това, без съмнение, е най-доброто. Е, изключвам, разбира се, прехвърлянето на идентичността на Нели в ново биомеханично тяло. Както знаете, тяло на матрикант, но тази технология, уви е изгубена. Знаете за големия атентат в базата, нали? Чували сте историята за това.

Слав кимна. Разбира се, знаеше за матрикантите — онези, от полиса над града.

— Сега производството им е прекратено — продължи да нарежда докторът. — Но в бъдеще — кой знае?

— Кой знае — повтори Слав, макар да бе сигурен, че той или Нели никога няма да могат да си го позволят.

Изчакаха двама санитари да избутат медицински стол през вратата. Имаше достатъчно място да мине, но те се суетяха. Столът бе празен, а по седалката бяха разпилени кървави парчета марля. „Матрикантите не биха страдали от такива рани“ — мина през главата на Слав.

— А вие бихте ли преминали оттатък? — изпусна мисълта си на глас той. — Така, ако можете да се прехвърлите в такова тяло — матрикант.

— Че иска ли питане? — повдигна вежди докторът. Очите му заискриха. — Кой би се отказал да бъде млад и здрав?

— Благодаря, докторе! — каза Слав. — И невронният скелет върши работа. Тя само да се изправи и проходи.

— Благодарете първо на късмета, защото, при падане от такава височина, изходът за човек е летален. А вашата сестра е имала късмет да остане жива и не на последно място — има късмет с брат като вас, млади момко. Довиждане и бъдете здрав!

Слав си тръгна и на краката му бе леко. Сякаш се понесе по въздух, а в гърба му — попътен вятър.

Върна се в центъра на града със същото такси. Шофьорът бе достатъчно търпелив да го изчака пред болницата и това бе възнаградено. Опрял глава на страничното стъкло, Слав мълчаливо пропусна всички въпроси на таксиджията и това отказа опитите му за разговор. Шофьорът промълви нещо, съсредоточи се над пътя и подаде газ.

Колата го остави до пресечката на булевардите „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“.

— Слушай, шефе, виждам, че имаш кинти — каза шофьорът, когато Слав вече беше отворил вратата, за да слезе. — От теб инвестицията, от мен — стоката. Синьо кафе, ама първо качество, значи. Не като боклуците по улицата. Такова не мож’ намери никъде. Един удар, значи, и край! Само един удар, шефе. Какво ще кажеш?

— Нямам пари — обърна се Слав. — Наистина нямам. Бъркаш нещо. Хайде, чао! — изскочи на улицата, затръшна вратата и тръгна.

Едва направил няколко крачки, се сети нещо и се извърна. Колата беше на място, а таксиджията, забил глава в краката си, ровеше нещо.

Слав се доближи и почука на прозореца. Онзи вдигна глава, ухили се и спусна стъклото:

— Какво стана, шефче? Размисли ли?

Слав се приведе:

— Можеш ли да ми намериш един човек?

— Може, бе, шефе. Всичко може.

— Пръчката?

Таксиджията се сви, като че внезапна болка преряза стомаха му:

— Шефе, я влез в колата, че ще настинеш навън, значи.

Слав обиколи, отвори вратата и се настани до шофьора. Той вдигна прозореца и пусна радиото. Излъчваше се някаква музика и мъжът усили мощността.

— Така е по-добре — обърна се към Слав. — Я пак кажи, шефче, че може да не съм чул правилно.

— Можеш ли да ми намериш Пръчката? Майсторът по микроелектроника и…

— Шът! — шофьорът бутна с ръка лакътя на Слав. — Ясно. Стига си дрънкал! Знам кой е.

Слав млъкна и се загледа в ръцете си. Онзи сумтеше нещо под носа си.

— Хилядарка, шефче — обърна се към него таксиджията.

— Фиу! — подсвирна с уста Слав. — Хилядарка!? Сигурно се шегуваш.

Някаква жена се доближи до колата и почука на прозореца. Таксиджията се сепна и леко се смъкна на седалката. Отвори прозореца едва наполовина.

— До Обеля? Бързам! — жената опита да навре главата си в купето.

— Не виждаш ли, че съм зает! — викна шофьорът и махна с ръка към лицето. Тя отскочи и каза нещо, но Слав чу единствено „Идиот!“.

Таксиджията вдигна прозореца и се обърна към Слав:

— Хилядарка и получаваш телефонен номер. Там ще ти отговорят на въпроса, значи.

Слав загали бузите си. Хиляда лева са много пари, лудост някаква. От друга страна, Пръчката е най-добрият майстор по компютърни джаджи и кой знае какво може да измисли, а ако иска да събере парите за невронен екзоскелет, трябва да ускори работата. На всяка цена. Информацията за връзка с Пръчката несъмнено влиза в тази цена.

— Петстотин — каза той. — Толкова имам в себе си. Сега и на момента ги получаваш.

Шофьорът се ухили:

— Гле’й сега, то за тия пари не си струва риска.

Сянка премина през лицето му и внезапно стана сериозен:

— Че аз, ако се издъня тук… Ми, ако ти си нек’ъв… Знам ли те?

Слав бръкна в джоба си и зачака. Онзи се напрегна и се загледа в ръката му, но това не трая дълго.

— Давай кинтите!

Слав извади хартиен плик и му го подаде. Знаеше точно каква е сумата в него. Таксиджията го пое, разтвори плика между краката си и наведе глава. Извади парите и бързо ги преброи с месестите си пръсти. Когато завърши, вдигна глава и се ухили:

— Точен си, шефче — Прибра парите обратно, а плика мушна в пазвата си. Наведе се и отвори жабката на колата. Измъкна оттам тефтер и химикалка. Надраска нещо, откъсна листа и го прегъна на четири. Хвърли нещата обратно в жабката и затвори, а бележката подаде на Слав:

— И внимателно с това, чу ли? Да не се издъним, че горим и двамата.

Слав пое листчето и понечи да го разгъне.

— На друго място, а? — повиши глас мъжът.

Слав се поколеба, но реши, че таксиджията може да е прав. На улицата със сигурност има охранителни камери, съгледвачи на полицията и кой знае какви още. Пъхна листчето в джоба си, отвори вратата и изскочи навън.

— Чао, шефче — дочу зад гърба си, но не се обърна. — Ако ходиш някъде или ти трябва нещо, потърси ме на пиацата. Там, където ме намери, а?

Слав махна и продължи. Беше се запътил да провери „мрежите си“. Надяваше се на какъвто и да е улов. Както бе казал Халил — имаха сериозен бизнес.