Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Форматиране
WizardBGR (2017)
Корекция
taliezin (2019)

Издание:

Автор: Александър Белтов

Заглавие: Фосикър

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 31.05.2017г.

Редактор: Йорданка Белтова

Художник: Гергана Грънчарова

Коректор: Виктория Каралийчева

ISBN: 978-619-7354-30-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2643

История

  1. — Добавяне

40.

Лесно намери вратата с двете жълти ивици. Изглеждаше масивна и здрава. Хвърли бърз поглед около себе си и без да мисли повече, я насили с рамо. За негова изненада лесно я отвори. Той прекрачи и хлътна вътре.

Обърна се и затвори вратата след себе си, точно както му бе поръчал Юсуф. Не изпита трудности. Стъпила на дебелите си панти, вратата се движеше леко и беззвучно. Сега разбра на какво му бе замирисало, щом влезе. В единия ъгъл мярна кутия със смазка. Явно наскоро някой се е погрижил за пантите.

Беше се озовал в малко, едва осветено преддверие, което водеше до втора солидна врата. Той я побутна, но не успя да я отвори. Беше заключена. Нямаше какво повече да направи. Приклекна и седна на студения под. Даде си сметка колко изтощено бе тялото му. Облегна се на стената и се опита да мисли. Това не му се отдаде и не след дълго клюмна глава. Заспа дълбоко.

Лекото разтърсване на рамото му се стори част от съня, но след като се повтори, се стресна. Изправи глава и започна да търка очи.

— Аха, ето те и теб — каза някой. Беше се извисил точно над главата му.

Слав се облегна на стената и бавно се изправи. Краката му бяха изтръпнали и той изохка. В мъглата от внезапно рукнали сълзи разпозна Фея.

— Доста си изпатил, значи — продължи момичето.

Той все още бе дезориентиран. Въртеше очи във всички посоки и се опитваше да фокусира. Върна погледа си към момичето и вече виждаше чертите й по-ясно. Беше облечена с тъмносива блуза и широк панталон. Елегантността и загадъчността се бяха изпарили и изглеждаше съвсем обикновено момиче.

— Погледни се! На нищо не приличаш — упрекна го тя.

Той попипа лицето си. Брадата му се бе сгъстила и втвърдила.

— Значи размисли все пак? Казаха ми, че си приел предложението ни.

Той измуча нещо неразбираемо. Беше му прималяло, устните — пресъхнали. Усети едновременно и глад и жажда. Наведе глава към гърдите си и разпери ръце, за да се подпре на стената. Тялото му се люшна, но тя го подхвана:

— Лошо ли ти е?

— Май кръвното нещо — каза Слав. — По някой път, като се изправям рязко… Случвало се е, а сега съм и гладен.

— Постой малко така, ще се оправиш. Спокойно, крепя те.

Когато след минута изправи глава, вече се чувстваше значително по-добре. Макар и с ново облекло, Фея си бе същата, както я помнеше от онази среща в пекарната на Юсуф. Усмихваше се. Въпреки че изглеждаше крехка, излъчваше особен респект.

— Сега готов ли си?

Той кимна.

Фея извади от джоба чип карта и я поднесе към четеца на вратата. Светна зелена лампа, нещо прищрака и тя бутна вратата навътре. Тя също бе добре смазана, защото успя да я отвори с лекота. Осветлението се включи автоматично и освети вътрешността. Тя го покани:

— Влизай!

— Значи това е централата ви? — поде Слав, щом се озоваха в помещението.

— Едно от местата, които ползваме.

Вратата прищрака зад гърба им. Беше се затворила автоматично.

— Някакъв вид команден център — оглеждаше се с любопитство той.

— Може и така да се каже.

— И като съборите властта, какво ще правите? Какво ще дойде после? — полюбопитства Слав.

— Властта желаят само тези, които искат да се възползват от нея.

— Нямате план?

— Агората винаги ще бъде коректив и опозиция, никога няма да излезе наяве. Не е вярно, че искаме да управляваме или да съборим властта. Просто искаме да отслабим лостовете й за влияние върху масите.

— И все пак нямате план, нали?

— Това не е ли план, според теб?

Слав не отговори. Продължи да разглежда помещението.

— И все пак?

— Познание, ето какво.

— Познание за какво? — повдигна вежди Слав.

— Учебници, книги, научни статии… Такива неща. Първо за нашите членове, после за всички, но постепенно.

— Защо?

— За да не загинем… Както е атрофирал човешкият мозък… Ленив.

— Ще разпространявате информация?

— Не информация. Не си ме разбрал.

Слав вдигна рамене.

— Информацията не може да бъде гарантирана за истинност — продължи Фея. — Тя е особен вид оръжие, но все пак оръжие.

— Сега пък оръжие било — тихо каза Слав.

— Чрез нея лесно се манипулират човешките мозъци — сякаш не го бе чула, продължи тя. — Докато тук става дума за чисто познавателни текстове. Казах ти — учебници, научни списания, специализирана литература и накрая, разбира се, книги. Познание.

„Познание! — стори му се глупаво. — И цялата тази конспирация и рискове за едни нищо и никакви книги?“ Спомни си, че и Юсуф говореше за познание.

— Хм. Струва ми се глупаво — изрече на глас той. Погледна гузно към Фея, но тя не каза нищо повече.

Тик-так, тик-так. Какво ли беше това? Заоглежда се, но не откриваше източника на звука. Дали не му се причуваше? Тик-так, тик-так — цъкаше невидима стрелка. Времето летеше. Неподвластно на човешката воля. Независимо.

— А това какво е? — Слав посочи надписа: „Равенството е невъзможно“.

— Матрикантите — отвърна Фея. — Познавах един от тях… Всъщност, най-важният от всички. Първият. Добър човек беше.

— Човек? — Слав навря лицето си в нея — Та те не са хора! Те само приличат на нас.

Фея се усмихна и леко го отблъсна с ръка:

— Каквото и да са, той беше добър. Не само към мен.

— Но все пак равенството е невъзможно, нали?

— За съжаление.

— И този надпис е тук, за да не забравяте това?

— Очевидно.

— Хм. Знаеш ли, докато бях отвлечен, разбрах, че те ме издирват. Прихващачът искаше да ме изпрати при вас, за да получа помощ… — Слав забави темпото и започна да подбира думите. — И да ви предам нещо. Нещо, което е тяхно… На матрикантите.

— И? — напрегна се Фея.

— Така и не се получи. Но защо ме изпрати при вас, нали сте врагове с прихващачите?

— Така е, но сме и хора. Матрикантите са обща заплаха.

— Но защо?

— Защото различното им физическо тяло им дава различни възможности, оттам — и промяна в психическата нагласа. Смятат хората за непълноценен вид и… следователно излишен. Самосегрегират се. Въпрос на време е сблъсък, война. Всъщност, не трябва да им се даде възможност да наберат мощ.

— А! То… — не можа да каже нищо повече Слав. Беше сериозно объркан. Кой с кого воюваше в крайна сметка?

— Има и друго — продължи Фея.

— Какво?

— Да речем, че прихващачът е искал да те спаси от матрикантите, изпращайки те при нас, но по-вероятното е друго.

— Да?

— По-вероятно е искал да те използва за стръв, така да се каже. Чрез матрикантите да удари нашата организация. Не мислиш ли?

— Ами…

— И ти се наби право при нас, улеснявайки плана му — каза тя, а Слав усети укора в гласа й.

Той обърна гръб на Фея и отново се зае да разглежда помещението.

— Какво трябваше да ни предадеш? — момичето бе плътно зад гърба му и той усети топлината на дъха й в тила си.

Той, все още объркан, не желаеше да се обръща към нея. Опита се да се съсредоточи. Матриканти, прихващачи, съпротива.

Доближи до стената с окачени светещи монитори. Някои от тях предаваха кадри от улични камери, други изобразяваха някакви сменящи се данни, а имаше и такива, които бяха тъмни. От всички тях излизаха кабели и се вплитаха в общ дебел сноп. Снопът се виеше покрай стената и се губеше някъде. Той направи няколко крачки, за да го проследи, и се озова пред голям затворен сандък.

Тик-так, тик-так.

Фея се изправи пред него и закри гледката.

— Какво трябваше да ни предадеш?

— Аз… — започна колебливо той, като старателно избягваше очите й — носех един компютър… Всъщност, една програма… Оказа се Изкуствен интелект. Нарича себе си Куче. Опасно е… На свобода е.

Фея поклати глава, сякаш всичко бе ясно.

— На свобода е, казваш? Изкуствен интелект.

— На свобода. Всъщност, не съвсем. В една болнична компютърна мрежа е. Но е ограничен там.

Момичето вдигна ръка пред лицето си. Беше разтворила пръсти, с длан навън. Жестът й беше реакция на защита.

Слав се стресна. Беше неочаквано.

— А това нещо… Куче, както го наричаш — гласът на Фея потрепери и това не убягна на Слав. — Какво може?

— Не зная… Може би притежава неограничени възможности. То постоянно се подобрява и надстроява. Във всеки случай, ужасно е да го наблюдаваш как расте.

— Звучи наистина ужасно.

— Освен това…

— Какво? — напрегна се момичето и се доближи до него.

— Притежава информация за технологията на матрикантите. Разбираш ли? Това искаше онзи прихващач да ви предам, но после каза, че трябва да го унищожим.

Фея сви устни.

— И? — заби поглед в очите на Слав.

— Не го унищожих. Не можах да го направя.

Фея го хвана за китката и се опита да стисне, но ръката й бе твърде слаба. Слав с лекота се отскубна:

— Не можах, и това е. Заради… — прехапа устни. — Заради… — повтори, но не можа да продължи.

— Заради какво?

— Ами, по такъв начин щях да унищожа всичко, което имам. Включително и Куче. А аз трябва да работя — изстреля на един дъх той.

Фея се пресегна и отново го хвана за китката. Този път хватът на момичето бе доста по-здрав:

— Къде е?

— Ами, аз сега… аз го нямам — опитваше да освободи ръката си той.

Момичето пусна китката му и наведе глава, като заби поглед в краката си.

— Значи е в някаква мрежа, казваш. Болничната мрежа.

Слав заразтрива мястото, където го бе стискала допреди миг.

— Аха.

— В болничната мрежа — повтори Фея.

— Може да си изработи цяла популация от матриканти, ако поиска… — започна колебливо — И има нужда от това.

— Не! — с угаснали очи изправи глава тя и отрони тежка въздишка.

— Трябва само да си създаде необходими условия, а после да принуди някой да свърши работата физически, вместо него — започна да набира скорост Слав. — А то може да направи това, бъди сигурна. Ентусиасти за това има — пред очите му изникна лицето на доктора от болницата. — И това само, докато създадат първия матрикант, после няма да има нужда от хора. Изобщо. Ще се освободи от тези „дяволи“, както ни нарича в една притча.

Фея не реагира. Празният й поглед се бе застопорил някъде в стената. Малките й гърди плавно се издуваха и спадаха. Слав се усъмни, дали думите му бяха стигнали до съзнанието на момичето. Самият той се опита да мисли на ускорен ход, за да подреди мислите си. Ако наистина съществува възможност за съюз между Куче и матрикантите? Всъщност, това няма да е съюз, а съзнателното използване на матрикантите от Куче. Изключително и само за негови цели. Но какви могат да бъдат неговите цели?

Слав прокара пръсти върху черна клавиатура, поставена до сандъка. От клавиатурата стърчеше накъдрен кабел, който бе прихванат с пластмасови скоби за стената. Оттам, заедно с другите кабели, влизаше в сандъка. Самият сандък беше с разперени дръжки, сякаш някой всеки момент трябва да го вдигне. Стори му се обемен и изглеждаше тежък. Слав усети топлина. Без съмнение тя идваше от него. Вътре нещо работеше.

Тик-так, тик-так — отново онзи звук. Слав вдигна ръката си и прилепи часовника до ухото си. Същият звук. През цялото време беше чувал собствения си часовник.

Изведнъж ледени иглички се забиха първо в лицето му, а след това полазиха тялото му. Втресе го.

— Но какво сте направили? Какви са тези кабели и това не е ли мрежов сървър?

Фея не отговори. Сега беше сбърчила тънките си вежди. Свила устни, тя разглеждаше ръцете си.

— Вие? Денят нула?

— Денят нула — отвърна приглушено тя. — Включихме всички възможни локални мрежи в една обща. Новата Мрежа започна от този сандък, който видя.

— Глупаци!

— Мрежата на световното запазено познание — продължи Фея, сякаш не го бе чула. — Библиотека с достъп от всички възможни точки на Новата Мрежа. Духовното пречистване.

— Глупаци — повтори той, но вече някак примирено. — На кого е нужно познание? Единственото, което то носи със себе си, е печал.

— Но в книгите може да видиш, че има и други светове, други реалности, а това неминуемо поддържа надеждата. Самата мисъл, че има алтернатива, кара хората да се борят.

— Алтернатива! Няма такава.

— Може би последен опит да спасим дегенератите, в каквито са се превърнали човеците — довърши момичето.

— Знам за дегенератите, но какво от това? — извика Слав.

— Не разбираш… Става дума за онези, които идват след нас… Длъжни сме.

Слав махна с ръка, като че искаше да я спре:

— На никого не съм длъжен, разбра ли…? И никой не ми е длъжен! За нищо.

Слав задърпа капака на сандъка. Напрегна мишци и запъшка. Дебела вена изби на слепоочието му и се загърчи в конвулсии.

— Помагай! — изхълца напрегнат. — Не стой така, ами помагай да го отворим!

Очите на Фея широко се разшириха. Ръцете й увиснаха до тялото, лицето побеля и тя започна да се олюлява.

— Трябва да отворим! — изправи се Слав и изтри чело с ръка. Дишаше тежко, с отворена уста. — Не разбираш ли? Трябва да го изключим! Веднага!

— Няма смисъл — промълви тя, търсейки опора с ръка. — Късно е.

— Не е! — Слав отново задърпа капака, но не можа да го отвори и се вкопчи в кабелите. Успя да изтръгне няколко.

— Оттук започна… — Фея пристъпи към него и го подхвана за лакътя. — Но не свършва тук. Това са много малки мрежи… Свързани. Ела да излезем. Трябва да предупредим другите. Ще трябва да измислим нещо.

Слав пусна кабелите и се изправи.

Фея вплете пръстите си в неговите и стисна. Упътиха се към изхода. Ръката на момичето бе влажна и топла.

Тя бръкна в джоба си и извади картата. Поднесе я към четеца на вратата и я задържа секунда-две. Устройството издаде сигнал и просветна в червено. Тя дръпна вратата, но не успя да я отвори.

— Дай на мен — отстрани я от пътя си Слав и на свой ред задърпа дръжката. Вратата беше заключена.

Фея отново доближи картата и всичко се повтори. Вратата остана заключена. Слав напрегна мишци — безрезултатно. Ситни капчици избиха на челото му. Опита още веднъж, но краката му започнаха да омекват.

— И вратата ли е свързана към мрежата? — обърна се към Фея.

— Възможно е — промълви тя. — Не зная. Строено е за бомбено убежище и нямаме всички схеми. Било е много отдавна.

Фея, стиснала юмруци, ритна по вратата. Заболя я, защото изохка, но тя не се отказа. Повтори. Отново и отново. Глухите звуци от ритниците й биеха право в слепоочието му. Слав протегна ръка, за да я спре, но тя продължи да рита. Той я стисна за рамото. Беше крехко и усети раменната й кост да поддава изпод пръстите му. Тя изскимтя и се сгърчи. Слав бързо отпусна ръцете си.

Фея престана да блъска по вратата и се хвана за мястото, където я бе притискал до преди миг. Извърна се към него, а той наведе глава, за да избегне очите й. В настъпилата тишина чуваше тежкото дишане на момичето.

— Хей, Куче, чуваш ли ме? — Слав вдигна глава към ниския таван. Не знаеше какво точно търси, но предположи, че отнякъде ги наблюдават. Заобхожда с поглед във всички посоки, но не откри нищо.

Фея на свой ред се зае да изследва помещението. Протегна длан и заопипва студената и влажна стена. Кожата й се затърка в грапавините на бетона. За здравината му изобщо не ставаше дума — бе строено по времето, когато страхът от ядрената опасност е била превърната в параноя. Няколко крачки насам, няколко крачки натам — едно и също. Голи стени, три осветителни тела с изпадали капаци, луминесцентни тръби. Желязна врата с двоен механизъм и дълго рамо за ръчно залостване отвътре. Бяха в капан.

— Куче! — завика Слав. — Не можеш да го направиш!

Никакъв отговор.

Слав тъкмо отвори уста, за да каже нещо, когато дочуха гърлен звук. Наподобяваше човешко хриптене, сякаш някой се задушаваше. Двамата се напрегнаха. Хрипът се превърна в клокочене и спря. Фея се облегна на Слав и докосна ръката му. Силен кучешки лай се изви и се превърна във вой. Тя стисна китката му и се притисна в него. Слав я прегърна и се заоглежда. Не можа да се ориентира за посоката, от която дойде кучешкият лай.

Фея рязко се отдръпна и извади джобно ножче от панталона си. Ръката й трепереше. Слав мерна белия кръст върху червения фон на дръжката.

— Дай на мен! — протегна ръка към нея.

— За какво ти е? — стисна го обратно в юмручето си. — Очите на момичето потъмняха. По клепките на едното от тях полепна дребна сълза.

— Дай ми го! Инструмент е това — настоя Слав.

Фея се извърна странично, за да се предпази. Отвори острието и с бърз замах поряза върха на показалеца си. Беше толкова неочаквано, че Слав не успя да я спре.

— Какво правиш, мамка му!

Тя не отвърна. Пресегна се и с кръвта си написа на стената думата „Куче“. И двамата се взряха в надписа. Още преди да потъмнее, Фея със замах прокара кървящия си пръст напред-назад върху думата. След като я задраска по този начин, захапа пръста си. Слав не знаеше какво да направи и се опита да я успокои:

— Какво правиш? Не така!

Тя извади пръста от устата си и се изплю върху стената:

— На ти! — посегна да удари с юмруче, но той се пресегна и успя да я спре.

Трудно бе да си представи, че това е онази Фея, с която се бе запознал в пекарната на Юсуф. Момиче, което бе имало дързостта да се появи на улицата, когато за него дебнат ужасяващите прихващачи. Тихи и безмилостни.

— Как си позволил да те измами? — обърна се към Слав. — Как?

— Да ме измами? — отстъпи назад и пусна ръката й. — Какво искаш да кажеш? Че съм виновен?

— Виновен си! Виновен си! — заповтаря тя.

Слав изригна:

— Как си представяш, че Изкуствен интелект може да мами? Той действа рационално. Няма емоции.

„Рационално! Няма емоции? Нима така е трябвало да се случи? Нима това е логичното и нужно действие?“ — запрехвърча в главата на Слав.

— Не разбираш ли какво става? — закърши ръце тя. Ножчето беше изчезнало оттам. — Това нещо отнема от хората контрола върху средата!

— Сигурно така е трябвало да стане — неочаквано тихо каза той и сведе глава. — Рационално.

Струваше му се нереално, но все пак знаеше, че е истина. Беше странно, но вече не беше изплашен. Сякаш е знаел, предчувствал тази сцена. В известен смисъл — дори чакал.

Мониторите на стената премигаха и върху всеки един от тях заплува емотикон на усмихнато лице. От единия край до другия и после обратно.

— Не пускай емотикони, Куче! Ти нямаш емоции и никога няма да изпиташ човешки чувства — извика Слав.

— В какво си го превърнал? — разтърси рамото му Фея.

— Не аз — прошепна така, че тя едва ли го чу. — Направило го е само. То мисли, че не може да се превърне в дегенерат и това му дава право да властва. Още по-лошо, убедено е, че го прави за наше добро.

Осветлението угасна.

Чу хлъцването на Фея. Почти веднага изгуби ориентир за посоките. Студен полъх погали лицето му.

Усети Фея да се сбутва в него. Прегърна я и преплете пръсти зад гърба й. Крехкото тяло на момичето трепереше. Потта от дланите му попи в дрехата й.

„Ами ако Куче се транслира в тяло на матрикант, за да стане мобилен? Да разбере човешкия стремеж да се задоволява физическо тяло и всички, свързани с това усилия, жертви, падения, но и възход, триумф? Това ще бъде съюз на транс хуманизъм и сингулярност — транс сингулярност. Индивид, възползващ се от формата, но действащ рационално. Без емоции. Съвършеният индивид!“

— Нека управлява! Без его, без грижата за себе си и своите близки. Без шанс някога да се превърне в дегенерат — промълви в ухото на Фея. — Диктат на Изкуствения интелект. ИИкрация.

За своя изненада, започна да се усмихва. Бе получил внезапно чувство на облекчение, непозната музика засвири в съзнанието му и сега не му се струваше чужда и неразбрана. Ако имаше Божествена хармония, то тя се изразяваше точно по този начин. Възнесе се и се погледна отгоре, в тъмното. Фигурата му бе опасана от бледо сияние, а греховете се бяха изхлузили в краката му. Многоглава, хъркаща, гънеща се хидра. Някои от главите бяха отсечени, други смачкани, но още живи — бълващи отровни изпарения. Единственото, което трябваше да направи, бе да я отритне. Би му коствало съвсем малко усилие, почти никакво. Само му бе нужна воля.

Отново започнаха да чуват звуци. Отначало тихи, но постепенно се усилиха и закънтяха в затвореното пространство. Наподобяваха стърженето на една в друга метални плочи. Той завъртя глава в тъмното. Не можа да определи източника, но звуците сякаш извираха от стените, от пода и тавана. Отвсякъде.

Слав се досети — това бе смехът на Куче.

И видя за последен път чудовището в краката си. Захапало мятащото се в гърчове люспесто тяло на хидрата, Куче я повлече със себе си. Далеч… далеч… далеч.

На безопасно разстояние от бомбеното укритие, оградена от апаратури с бясно пулсиращи сигнали, по лицето на Нели се плъзна усмивка.

Край