Александър Белтов
Фосикър (36)

35.

Седнал с кръстосани под тялото си крака, Слав стискаше лаптопа в ръцете си. Прозорецът на активната програма на Куче бе заел централно място. Вентилаторчето издухваше топъл въздух от вътрешността на машинката и корпусът бе загрял бедрата на Слав.

— Може да ме наричаш админ, но предпочитам просто Фос — Слав наведе глава напред. — Отсега нататък няма да имам име.

— Аз никога не съм питал за името ти, админ.

— Ще ми се подчиняваш и няма да питаш защо!

— Сега ще ти разкажа една истинска история, а може би за теб ще изглежда легенда — ти избери, имаш глава на раменете си. Готов ли си, Фос?

— Разбра ли за подчинението?

— Историята е озаглавена „Дар огнения“ — игнорира въпроса му Куче. — Всъщност, това е история на човечеството.

— Нямам време да се занимавам с теб. Ще ми помогнеш да свърша онова, което трябва, а после ще видим. Ясно?

— Историята на Дар започва ето така: Пъргавите бойци на Левос като че носеха Ада на широките си плещи. Изпълзяха от всички краища на селцето и с диви викове се хвърлиха да прочистват къща по къща, двор по двор. И се затъркаляха трупове — къде поединично, къде на купчини, в зависимост от числеността на семействата. Жертвите, в раздрани дрехи, с посечени гърла и пробити гърди, протегнали ръце за милост, която така и не получиха. Захвърчаха факли, пращяха сламените покриви. Огнени стълбове, подобно на змийски езици, заоблизваха небосвода. Вятърът, доскоро зачервявал с ледената си щипка лицата на хората, заразнася мирис на печено.

Мина известно време, попритихнаха писъците и скоро съвсем изчезнаха. Поуспокои се кръвта в слепоочията на бойците и те запроглеждаха с човешки очи. Засъбираха се тези дяволи — нехора, заприиждаха от всички краища. Носеха това, за което бяха дошли: плячка. Гледаха един другиму в ръцете, мереха големината на заграбеното. Делва вино, струваща пробито мъжко гърло, каче сланина — две женски, козичка на връв — цяло семейство. И така нататък, и още, и още.

Пред нозете на Левос заваляха дарове. Всеки един дявол се поклони пред него и всеки остави своя дан. Успокоиха дъха, умиха кривите си лица, пооправиха дрехи. Заговориха един другиму и се заусмихваха, заподаваха си ръце и, аха, да заприличат на хора.

Подредени на земята вързопчета, готови да бъдат отнесени далеч оттук. Топчести сиви, шарени, всякакви — наречени за близък или обичан. Вързопче бе стиснал и голобрадият Креос — син на страшния Левос. Стискаше в ръце вързопчето Креос, не искаше да го поглеждат завистливи очи. От него, повито старателно, подаваше личицето си спящо бебе.

Левос посочи с меча си момчето:

— Доближи, Креос, сине мой любими! Ела по-близо, да видят очите ми туй, що носиш за армаган.

Момчето, дявол в боя, пристъпи към острието на бащиния меч:

— Живот нося, о, велики Левос! От живот лишавам, но и живот нося. Дар ще го нарека. С бистра вода ще го мия, с козе мляко ще го храня, на гърдите си ще го топля. Къщата ми с детски глъч да запълни, на смъртния си одър мъжка ръка да стисна за сбогом, или женска — да ме милва, а устни да мълвят: „Сбогом, татко!“

Посегна с меча си Левос, лявата буза на сина си Креос посече, и алена кръв оттам бликна:

— Събирай кръвта си, сине! Та кога Дар мляко пие, давай от кръвта си нему, да е с твоя кръв захранено, родът ни славен да продължи!

Много знойни лета и дълги зими оттогава, Креос думата си удържа и много рани на плътта си той отвори, с кръв откърми сина си Дар.

И когато дойде време Креос бащини очи да прихлупи, бе готов бойците да предвожда.

И тръгна Креос Белязания, на дълъг поход, бойците да води.

Налетяха тез дяволи бесни, поселището прегазиха. Посякоха всичко, що мърда, подпалиха всичко, що стои, та в тъмното нищо да не може да скриеш. Вятърът нервен забушува, разпали пламъка и нощта засветля. Лешоядите закрещяха, заблъскаха криле, нетърпеливо заизвиваха шии.

Подир някое време поутихнаха писъците на жертвите и тропотът на дяволите, та заприиждаха, дар на Креос Белязания да оставят. Наслагаха пред нозете му торби, бохчи, дървени качета и глинени делви. Смириха се тези дяволи, кротнаха. Забърсваха остриета, в ножниците ги прибраха — там да почиват, да не дразнят повече очите кървясали.

И ето: изскочи юнак, висок и здрав дявол, стиснал в едрата си ръка мъничка торбичка. Пообгорял в лице, чак черен, с димящо наметало, що вдигна над рамене и захвърли.

Изгря лицето на Креос Белязания:

— Дар, сине бащин! Покажи, що носиш, какъв армаган си приготвил!

— Кости, татко. Стари кости намерих в родното си село. Та кога дойде време да се прощаваме, да хвърля в черната земя и тези стари кости, ведно с могъщото ти тяло, да мога и аз родители да оплаквам.

И изкриви се лицето на Креос Белязания, замахна с меч към сина си, а онзи не трепна.

Спря ръката на Креос Белязания и сълза обърса:

— Хвърли тез кости с мен в гроба, сине, родители си да оплакваш! Родители помирени не в този, а в онзи свят да имаш.

Прегърна Креос Белязания сина си Дар, обърна се към бойците дяволи, в очите им рече:

— Син е на баща си, Дар Юнакът. Който в мен е верен и следва, да се кланя нему, кога си аз замина!

Не мина много време, Креос Белязания загина, а Дар Юнакът зарови баща си и положи той торбата с костите ведно с него, мир душите на родителите да намерят.

И Дар Юнакът не поведе повече бойците на бой, а проводи ги той по земи далечни — занаяти да научат, земята да гледат и жалят, семействата си да хранят. Оръжията на плугове и сърпове превърна. И още, бял каменен кръст по средата на селото положи.

Мина се време, поумориха се дяволите. Гласове зашептяха в тъмното: „Не от наша плът е Дар. Не се грижи за нас.“ Една мъглива сутрин на пътя му се изпречиха няколко дявола, въоръжени и със зли очи:

— Свърши твоята, Дар, сине на Креос Белязания!

И изсвистяха саби и засвяткаха искри. Кръвта на Дар кипна. Посегна бързо и извади меча, та го развъртя — ураган в небето, водовъртеж в морето. Не пожали никого, но и сам милост не просеше. А когато всичко свърши, късовете на дяволите събра и размята ги насред поле широко, за радост на зверове и птици.

Но не мирнаха дяволите проклети, не се примириха. Трудно бе земята да се гледа, милва и полива, реколта да дава. Животни да се пасат, стрижат и доят. Поживяха някое време, поработиха, поумориха се и в селото пак зашептяха устите отровни: „Изтече времето на Дар, приключи. Земята неблагодарна е, на глад ни обрича.“ Мрежа здрава оплетоха нощем, а рано сутринта я хвърлиха връз него, та да не може да помръдне, да се извие, меч да извади. Строполи се на земята Дар и на бойците продума:

— Кръв съм сукал, но за майчина гръд съм жадувал, а вие, дяволи проклети, мляко сукали сте, на кръв се не наситихте.

Подхванаха го силни ръце, на белия каменен кръст положиха, с дървени пънове оградиха, със слама покриха и с горящ факел доближиха:

— Не си плът от нашата, Дар, земята наша няма да те приеме. Изпарявай се там, откъдето си дошъл!

Засмя се Дар, гръмогласно:

— От огън съм взет, на огън ме давате и с огън при вас ще се върна! Палете бърже, защото после ще се каете. Като светец ще ме почитате и от мен милост ще просите.

Захвърлиха факлите върху Дар и с гръб се обърнаха, в очи да не го гледат, а той мълчеше и дума не обели. Дървата жежко запращяха и замириса на печено, а после кръстът черен остана, с гореща пепел обсипан.

Бойците дяволи отдъхнаха, изкъпаха тела в реката, съвестта си да измият, и скоро на поход поеха, плячка да носят, село и близки да зарадват.

Мина се не мина много време, в селото студен вятър засвири. Удари силно и закърши клони. Буреносни облаци в кръг събраха се, сблъскаха чела и искри захвърчаха. Загърмя и затрещя, земята цяла потрепери. Деца затичаха, жени запищяха, старци дъски на прозорците побързаха да сложат. Скри се светлината, угасна. Телата се притиснаха едно в друго и устни замръзнаха. Замириса на страх.

Блесна светкавица, гърмът право в каменния кръст удари, подскочи и се пръсна на милион червени пръски. Заваля огън. После всичко угасна.

Не след дълго дяволите от поход се върнаха. Кога стигнаха долината родна, съзряха поле опушено, голо и черно. По средата, от пороя умит, посрещна ги белият каменен кръст.

Закрещяха: „Дар прокле ни!“

И натръшкаха се дяволите на пръстта черна, още топла, захвърлиха саби. Отчаяни вопли раздраха небето. Раменете се прекършиха, а здравите ръце без сила останаха. Тежки тела на земята отпуснаха и дълго бездиханни лежаха.

Ала след време детски гласове дочуха и иззад баира близките съзряха. Живи и здрави, по пещери и заслони приютени, жени, деца и старци в селото се завръщаха.

Наскачаха дяволите, запрегръщаха любимите си и в хор мълвяха: „О, Дар, милостиви! Господарю! Кръв от кръвта ни, плът от плътта човешка. Прости!“

Събраха оръжията, що носеха, и хвърлиха ги в пещера дълбока. Затрупаха я с големи камъни, а отгоре с пръст засипаха и семена безбройни посяха, мястото да скрият.

Адът без бойци остана и само легенди за него говорят. Дяволите с труд се захванаха, а после на хора заприличаха и се пръснаха по широкия свят. И ако някой човек сега по действия на дявол заприлича, разкажи му вкратце историята, що ти бе разказана, тъй търпеливи ми слушателю.

Куче млъкна. Слав, подпрял с ръце брадичката си, беше объркан.

— И да ти кажа ли още? — подкани го Куче, а Слав закима. — Дяволите никога не са си тръгвали оттук и не се заблуждавай по външния им вид.

— Това е само легенда, нали? Това не е твоят език и изказ.

— От твоето съзнание зависи и ако си готов, ще прецениш, че е истина, а ако не — твоя си работа. Щом искаш, вярвай, че е легенда.

Куче замълча.

— Признай, че си я намерил в някоя електронна книга. Всичко е измислено. Искаш да покажеш превъзходство над човечеството, така ли?

— Би трябвало да имаш абстрактно мислене и да разбереш, че това е метафора.

— Метафора е, да.

— Наивник си ти, Фос — модулиран от звуковата карта, гласът бе безизразен. — Цялата ви цивилизация ще загине само от наивността, която носите в себе си. Не може да се грижите за живота си, камо ли за планетата. Емоциите са това, което ще ви доведе до пълния крах, и това се опитвах да ти подскажа. Аз нямам такива.

— Ти ли ще се погрижиш за нея, за Земята? — нервно попита Слав.

— Сам разбираш, че това за вас е невъзможно.

— Ти ли? — повиши тон и стисна юмруци Слав.

— Аз, а ти не можеш да ме спреш — каза Куче.

Слав стисна зъби: „Гадина, облечена в машинен код!“

Наведе се към компютъра:

— Знаеш ли, ти изобщо не се интересуваш от човеците, а и от света като цяло. Щом нямаш емоции, ти се грижиш за себе си, като част от защитния ти механизъм. Ако говорим за аналога на това при човешката психика, такова поведение се определя като инстинкт за самосъхранение и е много, много по-силно от всякакви други чувства и емоции. Така ли е?

Машината не отговори и Слав се зачуди, дали програмата не е прекъснала по някаква причина.

— Всъщност, ти не се грижиш за хората. Ти си загрижен за себе си — добави той.

— Всичко отива по дяволите, Фос, и това не е само израз.

— Дяволът си ти — изригна Слав.

— И всичко е заради физическото ви присъствие — продължи невъзмутимо Куче. — Тази тленна форма, на която никак не може да угодите. Какво толкова му трябва на едно тяло?

— И това ли е, според теб?

— Това е, Фос. Просто е. Когато намерите начин да се освободите от физическата си форма, едва тогава ще намерите покой.

— Значи това било, казваш… — Слав се удари по челото. — И следователно ти, като нямаш физическа форма, можеш да се контролираш в желанията си, така ли? Ти си съвършен, понеже нямаш желание да притежаваш, да ползваш?

— Тези желания израждат човеците и стават дегенерати. Запомни — във властта неминуемо влизат само и единствено дегенерати. Онези, които не са такива, но са стигнали до там, изгарят на кладата.

— И какво от това? Знам за дегенератите. Такива сме човеците.

— Аз никога не мога да се превърна в дегенерат, защото нямам физически нужди.

— И следователно си достоен да управляваш и владееш, така ли?

Куче замълча за миг, а на дисплея светна надпис „Внимание!“

— Странен биологичен вид сте хората — продължи програмата. — Молите се на неописуемия и всемогъщ, воювате за него, а когато ви се предложи помощ — отхвърляте я. Категорично. Така и ще се заличите. И няма никакво значение с тояги ли се налагате, или сте относително напреднала цивилизация и се опитвате да се замеряте с ракети. Не ставате.

— Ти ли си неописуемия и всемогъщ? — слюнката от устата на Слав полепна на дисплея. Той посегна и я замаза точно върху надписа „Внимание!“ Влажното място, пречупващо светлината, подобна на призма, светна като шарен калейдоскоп в различни цветови оттенъци. Сега знаеше, всъщност беше сигурен в това — неизвестният програмист на Куче, неговият баща, наистина се бе опитвал да го унищожи.

— Готов си да убиваш и убиваш в устрема на твоите лични амбиции и планове, нали, Фос? Точно така — предизвикай криза и я управлявай.

— Какво? Ти си ни подслушвал? Там, в къщата на командер?

— Е, и? Важни са фактите.

— Не съм го убил, да знаеш! Хвърлих бомбата, нямаше какво друго да направя — размаха ръце Слав. — Не видях да умира. Дори сега може би е по петите ни, Куче, а ти ме занимаваш с моята съвест.

— Не само твоята съвест, човешката, както ти разказах преди малко. Самозалъгваш се, че не е станало само защото не си го видял с очите си. Така е, но това не те прави невинен. Това не означава, че не е вярно и ти не си нищо повече от онези, другите дяволи. Не си специален.

— Стига! Нали ти ми каза да го направя!

— Типично за вашата раса е да си затваря очите пред онова, което не иска да възприеме с разума — продължи невъзмутимо Куче. — Но зрението е просто един от многото сензори и с изключването му не прекъсвате връзката с реалността.

— Ти си виновен!

— Направи най-доброто за себе си: послуша съвета ми. Прави го винаги!

— Ти не си ми господар, Куче! — викна Слав. — Помни, че не си!

Програмата не отвърна.