Цвета Порязова
Начало без край (28)

Епилог

… Зорница седеше на верандата в дома на семейството и се взираше в планинския връх отсреща. Вече се бяха появили първите жълти и червени листа по дърветата и сега блестяха, окъпани от есенния дъжд през нощта. Село Добри дол беше притихнало в следобедна дрямка, а в небето преминаваше ято птици, поели пътя си на юг. Долу, в ниското се виждаха конете от фермата, които пасяха все още зелената трева край реката. А тя течеше тиха и спокойна, укротена преди няколко години от дигите, които направиха жителите на Добри дол.

Част от тях сега бяха там, в градините — прибираха последните зеленчуци, измъкваха и струпваха на купчини бобовиците и коловете, на които бяха вързали стъблата на огромните и вкусни домати. После събираха на купчини зелените отпадъци. През зимата те щяха да изгният и да подхранят почвата.

Спомените на Зорница я отведоха към нейния баща, към детството й, към превратностите, които им поднесе съдбата. Спомни си и за чичо Илия и леля Славка, която беше спасила живота на Мартин. Те им бяха подали ръка в трудни мигове. С болка, която явно ще си остане завинаги, в паметта й изплува образът на нейната майка. Съдбата беше прекършила крилете й, но поне в края на живота си тя беше щастлива.

Спря до тук. Не искаше да обсъжда дори със себе си бъдещето на своите деца. То беше тяхно, а двамата с Мартин щяха да останат в миналото — с успехите и грешките си, с надеждите и болките. И с радостите, които съдбата им поднесе. И беше благодарна за всеки изживян миг.

— Бабо, — стресна я звънкото гласче на Сияна — още колко дни остават до първия учебен ден? Ще ми разрешат ли да водя и котето Лео?

— А ти виждала ли си коте да чете и пише? — засмя се Зорница.

— О, ще го науча — момиченцето беше убедено, че ще успее. — И после ще станем циркови артисти…

Баба му замълча. Защо да не си помечтае детето? Пък може и да стане, ако много го иска. Без мечти е скучно, те ще го подтикват в бъдещите му стъпки. Тя пак погледна към Голямата ливада. Конете се понесоха в галоп към реката. Най-отпред беше Вихър — открояваше се с белия си цвят на сиви петна. „Моят Вихър“ — помисли си топло Зорница. — „Нашият Вихър…“

Есента вече чукаше на вратата. Тази година щеше да е добра. Първо сватба, после ученичка, после…

Животът продължаваше. Едно ново начало без край…