Цвета Порязова
Начало без край (10)

Деспина

Когато изписаха Зорница и малкия Никола къщата се изпълни с щастие. Никола се взираше в очите му и търсеше дъщеря си в тях. Един ден, когато беше сам с него в стаята, почука силно на шкафа и то трепна. „Чува — отдъхна си с облекчение той и се наведе над малкото легло — И на теб дядо ще ти купи конче, бяло, като на мама“.

Елена продаде чрез посредник изгорелия имот на гръцкия остров и настоя Мартин и Зорница да вземат парите. На нея не й трябвали. Така се сбъдна мечтата им — построиха конюшня, купиха още десетина коня и откриха школа за езда. Щяха да учат деца с увреждания да яздят…

Деспина кандидатства в най-близкия университет. Избрала бе бъдещата си професия — щеше да се посвети на туризма. Когато беше свободна работеше като екскурзовод в една туроператорска фирма. Предпочиташе дестинациите до Гърция… Имаше и една любима — остров Св. Ахил, който се намира на около 250 км западно от Солун. Пътуването беше дълго, но красивата природа и топлия глас на Деспина увличаха екскурзиантите. Тя им разказваше, че там са развалините на средновековния български град Преспа с базиликата „Свети Ахил“, в която в 1965 година Николаос Муцопулос открива погребението на цар Самуил.

В тази базилика Самуил е бил ръкоположен за български цар и пак там е бил погребан заедно с част от своите ослепени от жестокия Василий Българоубиец воини.

На това място Деспина се чувстваше повече българка, а когато водеше група в Атина и им разказваше за Акропола гордостта, че е гъркиня, беше голяма.

Завинаги запомни и едно уж обикновено преживяване. Една лятна вечер, тъкмо бяха спрели за малко на паркинга под Акропола и изведнъж оттам се разнесе музика. Облени от разноцветни светлини руините бяха дали подслон на оперно представление. Всички затаиха дъх — не можеха да присъстват на концерта, но останаха докато той не свърши, омагьосани от красотата на видяното и чутото.

По някое време към Деспина се приближи мъж с брада, който едва ходеше. Подаде й маслиново клонче и каза на гръцки: „Бог е един за всички. Трябва да се обичаме и да не си мислим злото“. Момичето благодари за клончето и му върна жеста с картичка, на която бе изобразен Рилския манастир. После, когато се прибра в България, тя постави клончето във ваза с житни класове. А Зорница, влизайки в стаята, погледна и каза: „Хляб и мир — чудесно си ги съчетала“.

Една от дестинациите включваше и острова, където беше минало детството на Деспина. Следите от големия пожар бавно избледняваха, но щяха да минат години, докато хората, които го преживяха, щяха да забравят. В незасегната част от него бе и нейният ресторант. Елена така бе решила — тя беше родена тук, трябваше да се връща понякога. А когато екскурзиантите тръгваха из магазините, Деспина отиваше до мястото, където някога беше нейният дом. Новият собственик беше посадил маслинови дръвчета и тя се радваше на крехките им стъбла…

Тук, на острова, срещна Янис — красиво момче, което беше влюбено в морето. Когато тя идваше, прекарваха всяка минута заедно. А когато беше в България се случваше да си говорят по телефона цяла нощ. „Остани“ — казваше й той всеки път, когато идваше с поредната туристическа група. „Не мога — отговаряше момичето. — В България са майка ми и сестра ми. И малкият ми племенник, и чичо Никола“.

Но очите й казваха друго и щастлив, Янис продължаваше: „Ако ти не останеш, аз ще дойда. Ей къде е България“.

Туристическият сезон вече почти бе отминал, когато се случи нещо неприятно. Екскурзията беше до Одрин. След като разгледаха най-интересните места в града, автобусът остави туристите пред хотела. Сутринта натовариха куфари и чанти в багажника и тръгнаха на пазар. След това щяха да потеглят за България.

Привечер стигнаха границата. Автобусите не бяха малко и проверката на документите се забави. Притъмняваше, когато най-после се отправиха към вътрешността на страната. Насрещното движение беше интензивно — гастарбайтерите, работещи предимно в Германия, се връщаха по домовете си.

Ударът дойде изневиделица. Всички дремеха уморени, когато изсвириха спирачки и всички политнаха напред. Лека кола се беше ударила странично в автобуса. Нямаше тежко пострадали екскурзианти, само няколко дребни травми и голямата уплаха. Шофьорът на леката кола, уморен от дългия път, беше задрямал и се бе отклонил в насрещното платно. За щастие водачът на автобуса бе успял да избегне челния удар, но една жена от колата беше закарана спешно с линейка в най-близката болница.

Случката накара Деспина да се замисли за това колко кратък е животът всъщност и че той трябва да се изживее възможно най-пълно. И някак си съзнанието й избистри едно прозрение, което досега не беше узряло — че връзката й с Янис не е просто приятно преживяване, а нещо повече…

… Наближаваше Коледа. Всички щяха да я посрещнат в пълния с радост дом. Никола вече беше заменил патериците с бастун и по цял ден прекарваше в конюшнята. С Мартин вечер умуваха как напролет ще открият школата и дали да не монтират бунгала за децата, които щяха да дойдат. Зорница се занимаваше с малкия си син, който вече се опитваше да прави първите си крачки и когато уморен заспиваше, тя заставаше зад статива. Очакваше я много работа до откриването на поредната й изложба.

Деспина ходеше на лекции и учеше за изпити. Често я чуваха да се смее, говорейки на гръцки по телефона. Елена прекарваше повечето време на инвалидната количка до прозореца, загледана в балкана насреща. Здравето й беше доста крехко, но настояваше да гушне внучето си и тогава беше цяло удоволствие да ги гледаш.

Малко преди големия празник Деспина се умърлуши. Янис от доста време не отговаряше на позвъняванията й. Един ден майка й я погали по ръката, докато тя й подаваше лекарствата. „Иди до Гърция. Така само се измъчваш. Потърси го и ще разбереш какво се е случило“. После въздъхна тежко. Напоследък дишането й беше все по-трудно. Обгазяването по време на пожара беше увредило белите й дробове и тя често посягаше към инхалатора. „Човек сам си прави щастието — продължи тя. — То не идва само, трябва да се бориш за него. И да цениш всеки миг“.

Деспина сякаш само това чакаше. След два дни замина. В навечерието на Коледа се обади, че се връща. Изненада ги на Бъдни вечер. Почука се и когато отвориха тя побутна един смутен млад човек пред себе си. „Това е Янис — каза забързано. — Ние ще се женим“. После прегърна всички. „Така решихме“ — допълни тя, а Янис попита нещо, което тя побърза да преведе. „Пита далече ли е Черно море“. Засмяха се силно и събудиха малкия Никола. Дядо му го взе, подаде го на Елена и застана до нея. Така изглеждаха като на снимката, която той пазеше от много години. Двамата с малката им дъщеричка…

На масата бе весело. Обясняваха на Янис как в България се прави Бъдни вечер и какво означават сламката, бобеното зърно, пъпката от дрян и паричката в питката. Елена не се чувстваше много добре, но не каза на никого. След полунощ чуха песента на коледарите. Посрещнаха ги с радост, дариха ги богато и най-сетне къщата утихна…

На сутринта Елена не се събуди. Беше изпаднала в кома, така каза докторът, преди линейката да я откара. Никола прегърна момичетата, които заминаха с нея и отнесе болката си в конюшнята. Там никой нямаше да го види, че плаче за голямата си неизживяна докрай любов. Върна се след минута. Мартин и Янис тъкмо потегляха с колата към болницата. Той трябваше да остане при внучето.

„Аз си бях намислил да му купя конче, пък то вече дошло. Едно такова бяло… Вихър станал баща нощес…“

Момчетата не го чуха от шума на потеглящата кола, но малкият Никола се усмихна, сякаш разбра, че е получил коледния си подарък. А дядо му го прегърна с обич: „Ех, сине…“.