Цвета Порязова
Начало без край (14)

Произшествие на границата

Застанала до един от прозорците в хола, Деспина се любуваше на цъфналите дървета. Новата къща беше вече готова и младото семейство се нанесе в нея наскоро. Зорница предпочете да останат с Мартин и сина им в старата, свързана с най-свидните й спомени от детството. След малко дворът се огласи от смеха на двете деца — нейното и на сестра й. Елена бе по-малка от Никола, но ги свързваше нещо повече от общия им интерес към конете и волните игри.

Често, като ги видеха заедно, хората питаха: „Вие брат и сестра ли сте?“. Най-често отговаряше Никола: „Братовчеди сме“. И беше истина, но и нещо повече. Но това знаеха само техните родители. Когато Зорница дари на Деспина своя яйцеклетка се бяха разбрали това да си остане семейна тайна.

… Деспина се усмихна. Беше щастлива майка и знаеше, че докато е жива ще бъде благодарна на своята сестра за това дарено щастие. При голямото наводнение, когато Зорница загуби своя баща, а пороят унищожи конете и попари надеждите им, сестра й я прегърна силно: „И на мен ми е мъчно за чичо Никола. Знам какво е да загубиш родител. Но не се страхувай, заедно ще започнем отначало“.

Оттогава бяха минали 5 години. Янис и Деспина ипотекираха ресторанта на гръцкия остров, взеха голям банков кредит и скоро конюшнята на Голямата ливада в Добри дол отново оживя. Построиха я по-далече от реката, за да не се повтори трагедията. През годините конете се утроиха, а школата по езда за деца с увреждания стана популярна и търсена.

„Стъпихме си на краката благодарение на вас“ — казваше Зорница. „Нали затова сме сестри“ — успокояваше я с прости думи Деспина. Мартин за дълго се върна в завода в града, а Зорница стана учителка по рисуване. Трябваше да покриват вноските по кредита.

Всички се радваха, че малката Елена отрано хвана флумастерите и показва усет към цветове и форми. А Никола, вече ученик, често се хвалеше на вечеря, когато голямото семейство се събираше край масата: „Аз ще стана лекар на животните. Искам Вихър да може да тича“.

Конят, който измъкна дядо му от освирепялата вода, беше единственият оцелял тогава, но накуцваше с единия крак. Не ставаше за езда, но всички много го обичаха и се грижеха с любов за него.

Унесена в спомените си, Деспина не усети, че Янис се беше върнал от офиса в града. „Групата за Истанбул е попълнена — усмихна се той. — Документите са готови. След два дни тръгваме“.

Това бе поредният курс по тази дестинация. Напоследък екскурзиите се увеличиха. Бяха наели още двама шофьори и две екскурзоводки и трите автобуса бяха непрекъснато в движение. Янис все избираше да пътува до там, където имаше море. Най-щастлив беше през лятото, което прекарваха на родния остров в Гърция. Но той беше израснал в дом за изоставени деца, не познаваше родителите си и голямото семейство в България беше запълнило празнината в живота му.

— Нещо ново? — попита жена си, докато се преобличаше. — Успя ли да убедиш сестра си да пътуват с нас другата седмица до Гърция?

— Има още няколко дни — усмихна се Деси. — Може пък и да се навие…

Идеята им беше да отидат всички за няколко дни до родното място на Деспина и Янис. Последните години бяха изпълнени само с труд, тревоги и надежди. Искаха да покажат на децата къде е живяла тяхната баба и къде са родени родителите на Елена. И да си починат малко.

Зорница категорично отказваше. Никой още не знаеше, но тя очакваше второто си дете и се страхуваше да пътува. Притесняваше се как ще приеме новината Мартин. И другият, големият страх я сковаваше, щом останеше сама — ще чува ли това още неродено дете? Донякъде се успокояваше, че медицината е достатъчно напреднала през последните години, а и Никола и Елена са с отличен слух. Тя самата след имплантацията на кохлеарен апарат се справяше, макар че често се налагаше да се връща и връща при лекарите. И все пак…

… Автобусът, шофиран от Янис, на връщане мина спокойно турската граница. Беше вече тъмно и провериха набързо само паспортите. Оставаше да минат и българския граничен пункт. Екскурзиантите, усетили близостта на родината, се оживиха. И тук трябваше да изчакат дългата колона.

Когато дойде техният ред, казаха на Янис, че трябва да проверят и багажа. Той отключи багажното отделение и се дръпна встрани. Не разбра какво се случи след това. Някакъв човек, залегнал между куфарите и саковете, изведнъж изскочи и се опита да побегне отвъд бариерата. Не можа, хванаха го и бързо го отведоха някъде.

Никой в автобуса не усети настъпилата суматоха, с изключение на Деспина. Разтревожена, тя видя да отвеждат мъжа й, а един полицай скочи в автобуса и нещо заговори, но тя в паниката си не чу нито дума. После я повикаха. Обясниха й, че в багажника е имало нелегален мигрант и че предстои разследване…

… Времето, през което Янис имаше възможност да докаже своята невинност, просто летеше. Хиляди пъти той премисляше какво точно се беше случило и къде е неговата вина. Припомняше си маршрута, по който беше минал, местата, където беше спирал, вероятностите къде би могъл мигрантът да се качи незабелязано… Бяха го освободили, но му забраниха да пътува и да напуска страната докато случаят не се изясни.

Една вечер се почувства зле и след като му постави инжекция лекарят от „Спешна помощ“ каза, че е с високо кръвно и е имало опасност от инсулт. Проблемът, който мъчеше Янис, беше ескалирал… Когато линейката си замина той дълго не можа да заспи. И изведнъж си спомни…

… Малко преди турската граница по програма трябваше да спрат. Тук имаше голям търговски център и екскурзиантите хукнаха да похарчат последните си турски лири. Тогава една възрастна жена го помоли: „Извинявай, би ли отключил багажното? Пропуснала съм да си взема лекарството за кръвно, а то е в куфара ми“.

Той изпълни молбата й, после тръгнаха с Деспина след групата. Сети се, че имаше специална поръчка от дъщеря си. Всеки път купуваха по малък подарък на децата, но този път тя беше пожелала да донесат няколко кутии с маршмелоу, за да почерпи приятелките си в детската градина. Много я обичаше, тя и Деспина бяха целия му живот, как можеше да пропусне и да огорчи най-сладкото същество на света? Беше забравил да заключи и явно мигрантът, който е бил наблизо, е видял възможността, предоставена от съдбата.

Кръвното му налягане трудно се регулираше, въпреки предписаното лечение. Личният лекар каза, че всичко е от преживяния стрес и препоръча почивка. Решиха да заминат за Гърция. Зорница, която бе във ваканция, най-после се съгласи да пътува. Мартин си взе една седмица отпуск и заедно с децата четиримата заминаха.

Деси и Янис бяха горди да покажат родната си страна на Нико и Ели. Посетиха столицата, разведоха ги навсякъде, разказаха им популярни истории от древногръцката митология. После на острова посетиха ресторанта, където възрастните се срещнаха с управителя. Къпаха се в морето, слушаха музика, научиха се да танцуват сиртаки. Всички бяха весели, безгрижни.