Цвета Порязова
Начало без край (13)

Трудно решение

… Беше минала седмица от трагедията. Двете семейства седяха една вечер и разговаряха за бъдещето. Никола и Елена играеха край тях, но игрите им бяха тихи. Без да разбират добре какво се е случило, те инстинктивно усещаха, че не трябва да са шумни. От време навреме момченцето тревожно поглеждаше към своите родители.

— Не знам как ще се съвземем, всичко загубихме за миг — Зорница говореше повече на себе си, но сестра й и Янис я слушаха внимателно.

— Много мислихме — допълни Мартин — Май единственият начин да оцелеем, е да емигрираме. Не ни се иска, но тук ще ни трябват години, за да направим това, което бяхме замислили и на което посветихме времето си досега. Може би е по-добре да заминем…

— А дядо и Вихър тук ли ще останат? — изненадващо попита синът им, застанал, без да забележат, до стола на баща си.

И четиримата го погледнаха изненадано. Мълчаха дълго, но детето сякаш не чакаше отговор. То беше им дало една тежка задача за решаване. И трябваше да мислят още, и още…

… Поредната безсънна нощ бавно отминаваше. Зорница и Мартин лежаха, вперили поглед в тавана. Мълчаха, но мислеха едно и също. Чакаше ги неясно бъдеще. Тук щяха да останат близките хора, бащиният дом, родната земя, приютила загубените завинаги родители. Тук щеше да остане тяхното детство и детството на сина им. Някъде там, в неизвестното, трябваше да започнат всичко отначало, но без да има на какво и на кого да се опрат. И детето им да расте, без да познава своите корени…

На сутринта малкият Никола задърпа баща си: „Ставай, тате, чичо доктор е дошъл да види Вихър. Нали ще оздравее счупеното му краче, тате?“.

Мартин го прегърна: „Ще оздравее, сине. И ще купим още кончета“. А Зорница продължи мисълта му: „Ще започнем всичко отначало. Ти нали ще ни помагаш?!“

Детето ги погледна и се засмя. Не разбираше какво става, но почувства, че родителите му са по-спокойни, взели своето трудно решение. Бяха млади и силни и знаеха, че ще го изпълнят. Тук, на родна земя…