Цвета Порязова
Начало без край (11)

Елена

Дойде пролетта. Деспина и Янис вече бяха семейство. Не направиха голяма сватба, както замисляха в началото, защото тя още тъгуваше за майка си. Често пътуваха до Гърция. „Проблеми с ресторанта“ — обясняваше Деси, но сестра й долавяше, че има още нещо. Не настояваше. Очакваше, че когато му дойде времето, сестра й ще сподели.

— Како — започна тя един ден, когато се оказаха сами в къщата. — И ние с Янис искаме да имаме дете, но не се получава. Правихме куп изследвания, ходихме при най-добрите специалисти. Казаха, че мога да износя плода, но ми трябва донорска яйцеклетка.

Не се втурна в подробности, но това беше достатъчно, за да се свие сърцето на Зорница. Прегърнала малкия си син тя две нощи не спа, мислейки за Деспина. На третата проведоха дълъг разговор с Мартин. Накрая стигнаха до общо решение. На другия ден изчака докато баща й и малкият Никола отидоха при конете, за да ги пуснат на поляната до близкия язовир и почука на вратата на младото семейство. Двамата се канеха отново да пътуват до Гърция и стягаха куфарите.

— Искам да ви кажа нещо — започна Зорница. — Двамата с Мартин го решихме.

Те вдигнаха глави и я погледнаха въпросително.

— Решихме, че ако искате аз мога да стана донор. Нали сме сестри, децата ни ще бъдат повече от братя…

Деспина и Янис я гледаха невярващо. Много бяха умували, но този вариант беше най-смелото и неочаквано за тях решение. Двете жени само се прегърнаха. Нямаше нужда от много благодарности. Те се усещаха в радостните сълзи…

… В началото на лятото дойде радостната вест. Голямото семейство на Никола очакваше ново бебе. Радостта на всички беше огромна. Всеки ден мъжете бързаха да отидат на строежа в близост до старата къща. От пролетта бяха започнали да градят нов дом. Трябваше да го завършат, преди да дойде зимата, за да посрещнат напролет в него второто внуче на дядо Никола — бебето на Деспина и Янис.

Животът влезе в нормалните си релси. Мартин продължи обучението в езда на няколко деца от града. Родителите им ги докарваха два пъти в седмицата и обясняваха, че лекарите дават големи надежди за подобрение на здравословното им състояние. Младият мъж четеше непрекъснато, срещна се със специалисти, искаше да разбере колкото се може повече за техните заболявания. Зарадва се много, когато забеляза, че те проявиха интерес към конете, контактуваха по свой начин с тях и с удоволствие се учеха да яздят.

Деспина вече не работеше като екскурзовод, учеше непрекъснато и се яви предварително на няколко изпита за следващата година. Янис пътуваше веднъж в месеца до Гърция и бързаше да се прибере в България, за да участва в строежа на новия дом на семейството. Вече бяха взели решение с Деси — лятото ще бъдат в Гърция, а останалото време — в България.

Никола и внукът му прекарваха много време с конете. Малкото момче беше щастливо със своето конче — бяло като баща си. Нарече го Вихър и заради това се научи бързо да произнася „р“. Дядо му не смееше да сподели с никого, но имаше една мечта — ако бебето е момиче да го кръстят Елена. Знаеше, че неговите родители ще изберат името и дори не се надяваше желанието му да се сбъдне.

Коледа дойде малко тъжна. Беше минала година откакто Елена ги беше напуснала. Подредиха богата трапеза и към края на вечерта Деспина колебливо се обърна към Никола, стиснала здраво ръката на сестра си: „Бях на видеозон — бебето ще е момиче. Иска ми се да носи името на нашата майка. Надявам се да си й простил грешките…“

Никола въздъхна и кимна усмихнато. Беше щастлив. Елена се връщаше в неговия живот. Този път завинаги…