Цвета Порязова
Начало без край (16)

Завой в живота на Мартин

Бебето на Зорница и Мартин дойде — очаквано с много нетърпение и обич. Беше момче. Никола с гордост разказваше, че вече е батко и че ще научи братчето си на всичко, което знае. А Елена го прегръщаше и няколко пъти попита: „Мамо, аз кога ще си имам братче?“.

Деспина всеки път измисляше различен отговор, но сърцето й се свиваше от болка. Знаеше, че това няма как да се случи. Освен ако… Не посмя дори да го помисли. Та Янис си имаше и друго дете…

„А може ли аз да му измисля името?“ — Никола гледаше с молба родителите си. Те се спогледаха. Не бяха взели окончателно решение, макар че умуваха доста. Кимнаха и зачакаха с нетърпение и известна боязън да чуят мнението на баткото. Това трябваше да стане, преди да ги изпишат от болницата.

На втория ден, когато отидоха да видят малкото и майка му, Никола притеснен каза: „Видях по телевизията как едно смело момче Калин спаси приятелчето си от лошо куче на улицата. Искам и братчето ми да не се страхува от нищо“. Така Калин влезе в живота на семейството.

Бизнесът на Мартин се разрастваше. Напусна завода и по цял ден беше зает с конете и школата по езда. Много рядко, само при семейни събирания се сещаше да вземе китарата. Беше изключил завинаги студентските си години и социологията, която изучаваше, от битието си, но тя го беше научила да прави анализи и да предвижда отдалече как биха се развили едни или други процеси и събития. А такива не липсваха. Стигаха му дори само изборите — европейски, местни, президентски…

Държеше се встрани от политиката. Обичаше да казва истината в очите и не понасяше да го лъжат. За него, както и за много други хора, политиката бе мръсна игра и рано или късно, захванеш ли се с нея, ще се замесиш или ще те замесят в нещо непочтено. Дори и да си честен човек… Така мислеше, а и като гледаше вечер новините по телевизията, често получаваше потвърждение на своето мнение.

Случи се така, че все пак нагази и в тези води. Стана постепенно и после вече нямаше как да се откаже…

Една сутрин още в тъмно някой заблъска по входната врата. „Отвори, Мартине, помогни…“ Викаше един от съседите. Мартин отвори. Силно разтревожен, бай Стоян разказа, че сестра му, която живее на края на селото, била нападната и обрана тази нощ. Звънял на 112, но линейката се бавела, а жената била зле. Кметът пък бил с бъбречна криза в болница, та хич и не го е търсил.

Мартин не дочака обясненията на стареца, изскочи на двора и бързо запали колата. За няколко минути двамата бяха в къщата на леля Милка. Тя лежеше в леглото, лицето й беше цялото в синини. Плачеше — от болка, от уплаха, от унижението, на което е била подложена.

Мартин я познаваше. Тя беше „слънчева“ жена, както казваше Зорница — винаги весела, готова да те разсмее с непресторения си чист народен хумор. Беше я запомнил с думите, които им каза на погребението на Никола: „Той беше щастлив човек, всички бяхте край него. Какво да кажем ние, самотниците? Ама не се оплаквам. Щом децата не ми звънят от Англия, значи са добре“.

Сега баба Милка изглеждаше някак смалена, а в очите й личеше страх. Мартин провери дали имаше счупена ръка или крак, после я вдигна с лекота и я отнесе до колата. След половин час вече бяха в болницата в града. „Недей, чедо, не се обаждай на децата. Нали съм по-добре, не ги притеснявай“ — примоли се жената, когато, след като направиха рентгенова снимка, й включиха система и казаха да не става от леглото.

Мартин обеща, но стоя до вечерта при нея. Обясни на полицаите, които дойдоха, какво се е случило. По телевизията беше видял и чул за множество такива нападения, но в селото това бе за пръв път. И то за някакви си 12 лева. После, като разговаряше с бай Стоян, стигнаха до заключението, че нападателят явно си е мислел, че като има деца в Англия старицата е скрила някъде валута.

На другия ден двамата заедно отидоха до болницата, за да приберат баба Милка.

— Вие двамата като сте брат и сестра защо не се съберете в едната къща? Друго си е да сте двама. И на бай Стоян му е трудно сам да се грижи за себе си, ще си помагате. А и с двете пенсии, колкото и да са малки, ще се справите по-лесно — посъветва ги Мартин.

И те решиха да го послушат. Пък и къщата на бай Стоян беше по-близо до центъра. Той често ги наобикаляше, помагаше им, с каквото можеше. А когато нападателят — един наркоман от града, беше заловен, баба Милка се зарече пред Мартин като се оправи баница да му разточи.

И други възрастни жители на селото често търсеха двете семейства — понякога за дребна помощ, понякога за нещо повече. Като всяко село и Добри дол застаряваше — младите семейства ставаха все по-малко, деца се раждаха все по-рядко и детската градина едва креташе с 10-тина питомци. Заговори се, че и училището ще го закрият след някоя и друга година. А Зорница си спомни, че само преди 20 години тук са живели близо хиляда човека.

Когато от Червения кръст се обадиха на кмета, че има помощи от Европейския съюз за най-бедните, да организира докарването им от града, той отиде при Мартин и Янис и те осигуриха транспорта. Трудно беше да се открие друг млад човек денем в селото. Всички пътуваха на работа в града, кой със собствена кола, кой с автобуса…

След месец възрастно семейство изплака — някакви хора нахълтали една нощ, вързали ги и откарали стадото им с една товарна кола. Хората взеха да се затварят отрано, рядко се събираха жените от фолклорната група в читалището, а и в кръчмата мъжете се заседяваха по-малко.

Мартин отдавна бе поставил охранителна система в конюшнята, но започна все по-често да наобикаля конете. И една вечер, докато се прибираше, му хрумна нещо. Реши да го сподели с Анко Богданов — кмета.

— Замислил съм нещо, чичо Анко. Знам, че и да поискаме няма да дойде полицай за постоянно в селото, те и в града не достигат. Какво ще кажеш да си организираме един конен патрул нощем? И аз, и други от по-младите мъже да обикаляме по няколко пъти нощем. Конете от мен, организацията — от теб.

Кметът с благодарност го погледна и протегна ръка:

— Ей, момче, добре си я намислил. Да го направим, пък ще видим какво ще излезе.

Добри дол си отдъхна. Нощем, чувайки чаткането на копита по улицата, старците бяха спокойни.

… Наближаваха местни избори. Досегашният кмет бе категоричен, че няма да се кандидатира. Годините му бяха доста, а и бъбреците го мъчеха… В селото започнаха да идват разни партийни лидери от града, да си проверят електората и да потърсят нов кандидат. Всеки от тях поиска среща и с Мартин, защото чуха многократно за неговите качества. Но той отказа на всички, не искаше да се обвързва с никоя партия.

Една вечер в къщата дойдоха няколко мъже от селото.

— Виж какво, Мартине — рече най-възрастният, когато Зорница ги покани под асмата в двора и след като ги попита какво предпочитат — кафе или чашка ракия, тръгна към къщи. — Може и да се сещаш защо сме дошли, ама ние да си кажем. Решили сме да направим един инициативен комитет и да те издигнем за кмет. От години живеем заедно, ти помагаш на всеки, млад си. Кметът трябва да е опора за хората, а ние ти вярваме…

Изпиха и кафето, и бутилката с ракия. И луната изгря, а Мартин все не казваше „да“ и им обясни защо. Старците си тръгнаха умърлушени.

На другия ден дойде председателката на читалището и покани Мартин и Зорница на юбилей на фолклорната група. Салончето бе пълно, но се намериха две места и за тях. Жените попяха, подариха им по цвете, а те развързаха бохчите с баниците… И от дума на дума стигнаха до истинската причина за това събиране.

Момчил, един от групата на младите мъже, се обърна към Мартин: „Не само инициативният комитет, половината село стои зад твоята кандидатура. Не знаем дали ще спечелиш, май всяка партия ще издигне свой кандидат, но ние ти имаме доверие…“

След седмица Мартин даде съгласието си. Знаеше, че няма да е лесно, но той бе свикнал да се бори с трудностите. И когато застана на кметското място никой не се изненада. А той не спа две нощи, мислеше и премисляше откъде да започне. Предстоеше му много работа…

Година по-късно кметът на общината и дори областният управител щяха да вдигнат ръце от него — беше обещал на жителите на селото доста неща и се бе зарекъл да ги изпълни докрай. Нямаше време дори конете да види. Добре, че школата бе поета още преди изборите от един пъргав младок — състезател по езда.