Цвета Порязова
Начало без край (23)

Сияна

Решиха да отидат за няколко дни в Мелник. Това, че не посрещнаха с бурна и безпрекословна радост новината за бебето, притесняваше не само възрастните, а и самите тях. Не искаха да си го признаят, но им приличаше на някакъв пазарлък със самите себе си. Без да знаят, всеки от тях вече бе взел своето решение, но не смееха да го съобщят, за да не се почувства другият притиснат.

Вместо тях съдбата го реши. Някъде в Кресненското дефиле потънаха в мъгла и тогава чуха трясък, и трясък, и трясък… И викове на болка, на страх, на отчаяние… Колите се нанизваха една в друга. Не стигна до тяхната. Но двамата видяха как майка носеше на ръце детето си към виещата линейка, а ръцете му висяха като пречупени крила встрани… След тях остана червена диря…

Вероника изхлипа:

— Краченцето, едното му краче го няма…

Никола не я чу, защото вече бе изскочил навън и хукна да помага. Вероника седеше вцепенена, поставила ръце на корема си, сякаш да предпази своята рожба. Нямаше сили да слезе, уплаши се да не пострада в суматохата. А и как щеше да помогне? Самата тя имаше нужда от помощ…

Когато и последната линейка изчезна в мъглата, Никола влезе в колата. Трепереше и момичето го прегърна, а шепотът им се преплете: „Не можем и нямаме право да убием детето си“.

… Сияна се роди през лятото. На другия ден пристигнаха родителите на Никола, за да я видят. Когато синът им съобщи, че иска тя да носи името Зорница, майка му категорично се възпротиви. „Виж каква нежна кожа има, очите й са прекрасни, тя просто цялата сякаш сияе“ — радваше се младата баба. И изведнъж се досети: „Ако искате може да се казва Сияна“. Всички одобриха името на дребничкото момиченце.

По-късно, вече вкъщи, Зорница довери на съпруга си: „Знаеш ли защо не искам да носи моето име? Казват, че с него се наследява и кармата на човека, на когото е кръстено бебето. Расла съм без майка и не го пожелавам на никого. Дано внучката ни бъде щастлива“.

Малката беше капризно бебе, а следродилната депресия, която разви Вероника, усложни нещата. Трябваше да потърсят специализирана помощ за нея, а с отглеждането на детето се заеха баща му и проф. Иванова — другата му баба. Замислената за след раждането сватба се отложи във времето, а после идеята съвсем избледня…

Вероника взе да излиза все по-често и да се прибира все по-късно. В началото близките й се радваха на промяната, защото тя в началото прекарваше дните си в апартамента и не се интересуваше от нищо. Но после започнаха притесненията. Разходките в парка, из магазините, срещите с приятелки някак не се побираха в дългите часове отсъствие. И един ден Вероника просто не се прибра. После повтори, потрети…

Така започнаха проблемите и сякаш нямаше да имат край, защото тя не даваше смислени отговори на въпросите, които Никола й задаваше, минаваше покрай гукащата Сияна и влизаше в спалнята, за да потъне в сън. Три месеца продължи агонията. Една вечер, докато тя беше в банята, зазвъня телефонът й. Никола бръкна в чантата, която беше захвърлила на влизане и заедно с телефона извади и таблетките. Вероника беше започнала да взема екстази…

Не помогнаха нито разговорите, нито молбите, нито опитите да й попречат да се снабдява с опиати. Никола беше чувал, че наркоманите проявяват голяма изобретателност в това. Изпита го и това го съсипа още повече. Прегръщаше силно Сияна, сякаш търсеше опора в нея.

Жената, която спеше в другата стая или която въобще не се беше прибирала от няколко дни, вече му се струваше непонятна и чужда. И колкото и да разбираше от медицина (когато става въпрос за близък човек, лекарите не реагираха адекватно и търсеха друг специалист), Никола изпитваше само и единствено жал към нея. Любовта си беше отишла. Поне така му се струваше на него. И тя бе заменена от обичта към едно малко и беззащитно същество — неговата дъщеря.

Младият мъж усещаше, че повтаря съдбата на своя дядо. Не помнеше обаче, че възрастният човек бе продължил да обича своята Елена цял живот…

След месец бащата на Вероника пристигна. Майка й му се беше обадила, ужасена от невъзможността да я спрат в пагубния й път. Той беше уредил приемането на дъщеря си в клиника за наркомани. Никола ги изпрати след няколко дни. Прегърна Вероника на сбогуване. Много искаше да й каже: „Не ни забравяй, ние със Сияна ще те чакаме“. Не можа, сърцето му се беше заключило, защото болката и отчаянието бяха изпепелили чувствата му към нея.

Седмица по-късно той напусна клиниката и освободи апартамента, който бяха наели. Не взе нищо, освен дъщеря си и замина за Добри дол. Там го чакаха неговите близки. Късно вечерта, прегърнал Сияна си помисли, че тя в някаква степен повтаря съдбата на баба си. Дали ще расте без майка като нея? И дали ще бъдат щастливи някога? Търсеше отговор и не го намираше. Само кой знае защо си спомни една фраза, която чу в популярно предаване по телевизията. Каза я един човек, когото много уважаваше и за спортните му успехи, и за това, че имаше здраво семейство с 4 деца. „Недей да мериш щастието, събирай го“.

На сутринта баща му дойде да съобщи, че в конюшнята има новородено конче. Беше се родил нов Вихър… И някаква плаха надежда запърха в сърцето на Никола. Може би това беше добро предзнаменование, може би това бе знак той и Сияна да продължат напред… Няма едно голямо щастие — то се състои от стотици и хиляди малки щастливи мигове, за които трябва да се бориш, да ги събираш и пазиш…