Цвета Порязова
Начало без край (25)

Време за промяна

Никола стоеше, вперил поглед в жената срещу себе си и не можеше да повярва, че това е тя. Докато обхождаше с поглед до болка познатите му черти не почувства никакво вълнение. Уж познати, а нищо не му казваха! В ума му отекна невинният въпрос на дъщеря му: „Ти коя си?“.

„Ти коя си?“ — идеше му да извика в лицето на познатата непозната, но не можа да го направи. От вцепенението го изтръгна Сияна: „Тати, ама Дядо Коледа забравил ли ме е?“.

— А ти какво му написа да ти донесе? — попита жената, която все още стоеше на прага, очаквайки отговора на Никола. Детето ги извади от неловката ситуация и Вероника, видимо облекчена, продължи: — Отиде при едно болно дете и ми даде подарък за теб…

И тя бръкна в чантата си, извади кутия, вързана с панделка и я пъхна в ръцете на Сияна. „Куклата нали казва «мама»? Ти Снежанка ли си?“ — момиченцето нетърпеливо се опита да отвори подаръка, забравило възрастните до себе си.

Подаръкът наистина се оказа кукла, но, както установи разочаровано Сияна, не произнасяше думата, която тя толкова искаше да чуе. Никола прегърна разплаканата си дъщеря и без да каже дума тръгна към стаята. Там, под елхата я очакваше мечтаната от нея кукла. Външната врата остана отворена и Вероника, приела това за покана, го последва.

Всички, освен Мартин, бяха изненадани от появата й, но никой не го показа — посрещнаха я с прегръдки, настаниха я на масата. Никой нищо не я попита, а и тя не изяви желание да разкаже нещо за живота си през последните години. Пък и празник беше…

Никола седеше, здраво притиснал детето до себе си и без да знае повтори мислите на дядо си, когато неговата Елена се появи след дълго отсъствие: „За дъщеря ми ли е дошла?“.

Близките му съзнателно избягваха да задават въпроси и разговорът се въртеше главно покрай подаръците на децата и очакването на коледарите. А когато вечерта криво-ляво завърши, те си отдъхнаха. Само Никола, след като постави заспалата Сияна в леглото й, се върна в хола — предстоеше му дълъг и тежък разговор.

Седяха един срещу друг — като пътници в купе на влак, отиващ незнайно къде. В къщата беше тихо, само бъдникът пропукваше в камината…

— Не се радваш, че ме виждаш… — погледна го тя. — Дори не казахме на детето, че аз съм неговата майка…

— Не зная какви са намеренията ти. То не познава значението на думата „мама“, понякога само нарича така баба си.

— Излекувах се, взех живота си в своите ръце. Като се приберем вкъщи ще си потърся работа. Ще започнем заедно отначало…

— Ние нямаме дом в града. Живеем със Сияна тук… — младият мъж изговаряше с мъка думите, ужасен от обзелото го равнодушие към красивата жена, която неспокойно започна да се разхожда из стаята.

— Апартаментът на мама е мой. Можем там да живеем.

Ще ти е близо до университетската клиника…

Разговорът звучеше познато, сякаш продължаваха спора от преди години. Никола рязко се обърна:

— Отдавна не работя там. Тук няма друг ветеринарен лекар и хората разчитат на мен.

— Но ти заслужаваш друго бъдеще — повтори познатите думи Вероника. Никола осъзна, че годините, през които бяха разделени, не бяха променили нищо. И от това му стана студено и още по-тъжно.

Когато нощта отстъпи пред коледното утро, той най-после бе взел своето решение. Ще живеят заедно заради детето, щом тя иска нека да е в града, но ще пътува, ще продължи да работи в Добри дол и другите села наоколо, ще развие ветеринарната клиника в общинския център. Какво друго му остава, освен работата и Сияна?!

— А с нас двамата какво ще стане? — въпросът на Вероника сякаш увисна във въздуха.

— Не знам, времето ще покаже. Нещо се счупи в отношенията ни, но детето заслужава да има двама родители…

Разговорът остана недовършен. Всички в къщата усетиха отчуждението между тях, но никой не попита, не направи коментар. Следващите дни бяха напрегнати за младия лекар. В ход беше агнилната кампания и, макар че стадата в селото не бяха много, стопаните го търсеха непрекъснато. Всяко новородено агне означаваше сигурност за семействата им и сега много повече от преди години те се грижеха за здравето на животните, настояваха за профилактични прегледи и ваксини.

Вероника замина за града да подреди бъдещия им дом, а Сияна продължи да ходи в детската градина в Добри дол. Като всяко дете тя прие промяната някак по-леко и естествено и започна да нарича Вероника „мамо“ без да задава въпроси. А и какво ли можеше да попита — далече от преживяванията и терзанията на възрастните, нейният свят бе твърде мъничък, в него нямаше болка и злоба, недоверие и съмнения. Тя, за щастие, го приемаше откъм светлата му страна.

Да си намери работа за Вероника се оказа трудно. Епикризата й вървеше дори преди нея. Личният лекар беше положил Хипократова клетва, но мълвата на село и в малкия град за това кой от какво е болен, каква заплата взема и кой си има любовница обикаляше от човек на човек като случаите на морбили, които бяха плъзнали напоследък. Затова Вероника предпочете анонимността на столицата и стана преводачка в една издателска къща. И двамата пътуваха сутрин в различни посоки.

Оказа се, че е трудно да прибират Сияна навреме от детската градина и я върнаха при баба й. Те и двете не възразиха и животът потече равен и без емоции… В почивните дни родителите й я вземаха в града, водеха я на кино и на сладолед и момиченцето беше доволно.

— Ще дойдеш ли на представянето на книгата, която преведох? — попита един ден Вероника. — Знам, че си много зает, но ще го приема като уважение към моя труд…

Никола изпита угризение — тя се опитваше да търси близост, но той се чувстваше много наранен и не правеше почти нищо да преодолее отчуждеността, която се беше загнездила в отношенията им. Голямата любов си беше отишла. Тя опита и куп женски хитринки, за да го привлече отново, но досега не беше успяла. Ако започнеше да преувеличава, че нещо я боли, с цел да предизвика състрадание, той реагираше като лекар и й предлагаше някакви таблетки. Ако кокетничеше и опитваше да флиртува с него, Никола я гледаше с недоверие и студенина. Ако проявяваше ревност, той се отдръпваше и не се оправдаваше, не се опитваше да докаже противното.

— Добре, ще дойда — съгласи се този път. И разбира се, закъсня, заради поредната крава, която роди трудно. Но когато пристигна в издателството, щастлив, че е спасил един живот, коктейлът беше към края си. Търсейки с поглед съпругата си, чу зад една колона нейният смях и някакъв ласкав тембър: „Добре, че твоят конски доктор не дойде!“

Видя ги усамотени с чаши в ръка на един от диваните. Никой на никого не обръщаше внимание, бяха се заформили малки групички с еднакви интереси и отвсякъде валяха фрази с различна тематика. Думите на мъжа до Вероника не предизвикаха ревност у него. Почувства празнота и досада, обърна се и си тръгна.

Когато съпругата му се прибра се престори на заспал. Нищо не попита, а и тя не си направи труда да го събуди. И на двамата така им беше добре.

Една вечер Зорница се обади, че Сияна е с висока температура от два дни, която не се влияе от лекарства. Никола обеща да тръгнат веднага. Само че Вероника закъсняваше и когато й се обади, тя не вдигна телефона. Затова потегли за Добри дол сам. Завари дъщеря си силно зачервена и неспокойна. А като се вгледа по-внимателно забеляза обрива, който се увеличаваше с всяка минута. Детето се беше разболяло от морбили.

Прекара нощта при нея, на сутринта я качи в колата и я откара на преглед в града. Родителите му вечерта не попитаха за Вероника, а и той нищо не каза — нямаше сили да признае, че не знае къде е.

Постепенно се отдаде изцяло на работата си. Започна да се включва в операции и в университетската клиника, нощем до късно четеше или пишеше докторската си дисертация. Вече беше известен с научните си публикации в специализираните издания. Поместиха негова статия и в английско списание.

Месец по-късно получи награда за работата си по предотвратяване на епидемия от африканска чума по свинете. С Вероника се разминаваха без много думи из апартамента, а детето все по-често взе да остава при баба си и през уикендите. Мечтата на Никола Сияна да има майка някак взе да избледнява…

До една случка, която го разтърси до дъно. И не само него. Прибирайки се една вечер след тежка операция, той завари Вероника в неадекватно състояние. Бутилка от алкохол се беше търкулнала под масичката в хола и стаята вонеше на повръщано. Вероника лежеше в някаква неестествена поза и опасението, което прониза съзнанието на мъжа, се потвърди, щом докосна отпуснатата й ръка. Пулсът беше бавен и едва доловим.

Не беше само пияна… Той се огледа, обиколи другите стаи и откри в спалнята две празни опаковки от силно сънотворно, захвърлени на земята. Набра бързо телефон 112 и се опита да й помогне, докато дойде линейката. После престоя цялата нощ край леглото й в болницата, където й направиха промивка на стомаха и включиха системи.

„Добре че детето не беше вкъщи“ — помисли си той. Жалост сви сърцето му, като гледаше измъченото лице на Вероника. Даде си ясна сметка, че не са избрали най-верния път — трябваше да си признае, че не бяха нормално семейство, а най-малкото — нормално семейство, в което да расте дете. Неговата Сияна!

Опасността беше преминала и той реши да отиде на работа. След два часа обаче му се обадиха от болницата и се върна, за да узнае, че съпругата му е загубила бебето. Тази новина я прие като оглушителен шамар. Дете ли? Това дете не беше негово. Знаеха го отлично и двамата, защото бяха заедно само формално…

Когато влезе при Вероника, тя бързо затвори очи. Нямаше какво да си кажат, а и не беше нито времето, нито мястото. Изписаха я след два дни. Вкъщи Никола не я попита нищо. Тя дълго се колеба, преди да заговори:

— Разбрал си, че бях бременна. Затова посегнах към хапчетата.

Ти нямаше да ми го простиш и щях да те загубя окончателно. Все още имам чувства към теб, но ти не ми позволяваш да те обичам. А Сияна ми е някак чужда. Аз не съм я гушкала като бебе, не съм се грижила за нея. Сигурно не съм родена за майка. Не ставам за нищо. Аз съм пропаднал човек и ще ви причинявам само страдание…

Вероника заплака — без глас, само сълзите й се търкаляха по бледото лице — едри и неспирни, а свитото на леглото тяло приличаше на ранено животно. Никой не спомена думата „раздяла“, дори не помислиха за това, но тя витаеше наоколо.

На сутринта Никола събра един сак с дрехи и напусна общия им дом. Една мисъл не му даваше мира — ще замине. Не на село, ще замине за Африка, ще прекара няколко години там, ще лекува лъвове и зебри. И себе си… Ако успее…

В същия ден проведе разговор с колегите си от една клиника в Найроби, с които поддържаше контакти от много време. Поканиха го, зарадваха се на решението му.

Бягаше ли? Не знаеше какво ще каже на малкото си момиченце. Майка му вероятно нямаше да го вземе при себе си. Той не можеше да му осигури най-добрите условия в далечния континент, нямаше право да го откъсва от хората, които обича и които го обичат. Щяха да страдат — и Сияна, и той. Надяваше се, че 2–3 години ще минат бързо, а после с Вероника ще решат какво да правят…