Цвета Порязова
Начало без край (27)

И неочакваното може да се случи

Оставаха няколко месеца до началото на учебната година. Сияна, вече на 6 и половина години, сама изяви желание да тръгне на училище.

— Ама, бабо, — опитваше се да я убеди тя — вече мога да чета и даже да пиша. А и тати като си дойде ще каже: „Колко ми е пораснало момиченцето, вече е ученичка…“

— Като дойде ще решим заедно — отговаряше за кой ли път Зорница.

Наскоро Никола се беше обадил, че договорът му изтича през август и е решил да се прибере в България. Нямал търпение да види дъщеря си, а и имал нещо важно да им съобщи. Майчиното сърце долавяше някаква промяна у него, тя звучеше в гласа му. Усещаше, че е нещо хубаво и се надяваше да е така. Когато се обаждаше Никола беше весел, говореше с оптимизъм за бъдещето — нещо, което до преди година липсваше. Не го попита, знаеше, че когато му дойде времето, синът й ще каже.

По-малкият й син наскоро завърши висшето си образование, сега се готвеше да заминава за Англия. Беше спечелил конкурс в голяма софтуерна компания. Искаше да провери знанията си, да натрупа известен опит и да се върне в родината си след година — две. Колкото и да й беше мъчно, Зорница не опита да го спре. Знаеше, че животът си е негов и той трябваше да взема важните решения.

Късно една вечер Мартин получи съобщение от Никола: „Утре пътуваме“. Когато радостен сподели със Зорница, видя, че тя хем се зарадва, хем нещо я смути.

— Какво сега те притеснява, момчето си идва, не се ли радваш?

— И още как — засмя се съпругата му. — Но направи ли ти впечатление, че пише „пътуваме“? С кого ли ще дойде? Да не би да си е намерил момиче там? А как ще го приеме Сияна?

— Чакай, чакай — засмя се Мартин. — Ако имаше такова нещо, щеше да ни предупреди. Може с приятел да пътува, може да са цяла група…

Но тревогата не я напускаше. Усещаше, че ще има някаква изненада. Реши да не казва на детето, че баща му се прибира. Ако нещо се случи и пътуването му се отложи, Сияна щеше да се разстрои… Нямаше с кого да сподели опасенията си — сестра й и Янис бяха в Гърция, заедно с Елена и щяха да останат там до есента.

Подготвиха се като за скъп гост. Внучката й тичаше наоколо, опитваше се да помага и току питаше: „Кой ще дойде, бабо? Да не е тати?“.

Тя не издържа и накрая й призна: „Той се обади, че днес ще пътува за България, но може да пристигне и утре. Нали знаеш, че Африка е много далече…“

Детето усмихнато започна да подскача и запя една от любимите си песнички. „И ще ми донесе ли едно малко лъвче, нали ми обеща?“ — то гледаше въпросително баба си, а в очите му грееше щастие. Най-сетне щеше да заведе баща си при децата, да го видят и да престанат да питат: „На теб баба и дядо ли са ти майка и татко?“.

И в първия учебен ден щяха заедно да отидат. Отдавна вече тя не питаше за майка си. Някак негласно, без да й се обяснява, беше приела, че има само своя баща…

На другия ден Сияна, по-мълчалива от друг път, се хвана за ръката на Мартин и тръгна с него за Голямата ливада. Конете свободно се разхождаха, а група деца от града бяха дошли за поредния урок по езда. Момиченцето с удоволствие вземаше участие в заниманията или просто „си говореше“ с Вихър. Така, както правеха и баща й, и нейните баба и дядо…

Когато звънна телефонът, Мартин разбра, че синът му се връща и радостен повика Сияна. После двамата забързаха към къщи, за да посрещнат дългоочаквания гост.

И той не закъсня, но не беше сам. Наистина имаше изненада и то каква! На вратата до него беше застанала… Вероника. Този път Сияна не попита: „Ти коя си?“. Инстинктивно почувства, че това е нейната майка и когато баща й я притисна до себе си, тя протегна ръчички и прегърна и двамата. В този момент Зорница разбра, че предчувствията й не я бяха излъгали. Имаше жена в живота на Никола и за щастие това беше неговата голяма любов.

Седмица по-късно двете жени останаха сами вкъщи. Никола трябваше да поеме отново ветеринарната клиника и замина за града, а Мартин го придружи, за да купи фураж за конете. Когато Сияна се заигра със съседските деца, Зорница и Вероника седнаха на чаша кафе.

— Искам да ти разкажа какво се случи с нас през последната година. Но преди това първо да ти благодаря, че ме посрещна толкова радушно. Очаквах друго и нямаше да се сърдя, но трябваше да знам…

Младата жена в началото трудно намираше думите, но постепенно се отпусна, за да сподели за преживяното.

— Когато заминах за Африка като преводач на един медицински екип, не мислех, че ще срещна Никола. Случайно и аз попаднах в Кения, без да знам, че той е там. Съдбата пресече пътищата ни на една среща на българите, живеещи в столицата. Изненадата и на двама ни беше огромна.

В началото с доста недоверие и дистанция от негова страна, но постепенно общите неща ни сближиха. Започнахме да се виждаме по-често, да говорим за Сияна. В продължение на цяла година поддържахме контакт — и лично, и по телефона, защото работехме на различни места.

Така постепенно се сближихме, по-скоро сближи ни Сияна. После Никола ми каза, че не е искал да ви каже за мен, защото се е страхувал, че отново ще се разделим. Но искам да те уверя като негова майка, че никога няма да се върна към наркотиците, това вече е минало и че няма да повторя грешките, които допуснах. Винаги съм обичала Никола и сега, когато спечелих отново любовта му, ще се боря за нея, за да я запазя.

Щастлива съм, че ти си била майка на детето ни, докато изживявах най-трудните периоди в живота си и правех грешка след грешка. Моля те да ми простиш и ти благодаря за всичко, което правиш за Никола и детето.

Зорница погледна младата жена. Разбра, че е искрена и че думите й не са поза, че това вече не е глезената и объркана Вероника. Не каза нищо, само постави ръка върху рамото й и се усмихна.

Вероника обаче не й беше казала още нещо. И нямаше намерение да я тревожи. Но то беше важно за отношенията й с Никола, защото едва когато се случи, той сякаш се убеди, че тя е искрена и че наистина го обича. Казано с няколко думи — тя беше спасила живота му.

Една вечер се разхождаха из Найроби. Не бяха се виждали отдавна, но на другия ден той трябваше да даде показания срещу крадци във ветеринарната клиника, където работеше. Случило се бе през негово нощно дежурство. Двама бракониери, както се разбра по-късно, бяха намерили по-лесен начин да се снабдят с екзотични животни, които продаваха на туристи, дошли на сафари или по тайни канали изнасяха извън страната. Някой ги беше уведомил, че част от пациентите на клиниката вече са излекувани и предстои да се върнат в резервата Масаи Мара.

Но младият лекар засякъл мъжете край клетките и без да разберат, че ги е видял, се беше обадил на полицията. Заловиха ги, когато се опитваха да качат един упоено леопардче в закрита кола без номера. От показанията на Никола пред съда много зависеше и каква ще бъда присъдата им…

Докато се разхождаха той разказа на Вероника подробности около случая. А когато навлязоха в една по-тъмна улица, така се бяха унесли в разговора, че въобще не забелязаха тъмната сянка, която се стрелна край къщите и ги нападна в гръб.

Никола усети острата болка в гърба и дишането му спря за момент. Когато падна и мъжът, облечен с черно, се надвеси над него, Вероника не изгуби самообладание. Тя вече бе измъкнала бързо от чантата си спреят, който винаги носеше със себе си и крещейки го напръска в лицето, докато той вдигаше ножа за поредния удар…

Човекът бързо побягна, защото жената продължи да вика за помощ и в прозорците наоколо заблестяха светлини. Когато линейката дойде, Вероника вече плътно притискаше раната със свитата на топка риза, за да спре кръвта. После дойде и полицията…

На другия ден Никола не можа да отиде в съда, но тя запозна адвоката с неговия подробен разказ. Явно беше, че този, който беше уведомил крадците за лесната плячка в клиниката, бе им казал и името на лекаря, предотвратил очакваната голяма печалба. И нападението над него се оказа решаващото доказателство.

Вероника остана в болницата докато оперираха Никола и после — до неговото възстановяване. А лекуващият лекар каза, че нейната намеса е била решаваща за спасяването му.

Двамата решиха да не казват за произшествието на семейството в България. Но то наистина ги сближи още повече…

Докато двете жени разговаряха, Сияна връхлетя като лятна буря. „Ама вие знаете ли, че другите деца са готови за училище? Нали и аз скоро ще ставам ученичка? Трябва да ми купите нови обувки и чанта. И боички, и такова, забравих му името, с което се чертае, и…“ — забави се за миг, но бързо приключи: „… и още много неща“.

Тя стоеше и местеше погледа си от едната на другата жена. Все още не знаеше към коя от двете трябва да се обърне, за да се изпълни мечтата й. Чула шума от колата на баща си, изхвърча навън и после се разнесе радостния й вик: „Ама тя е много хубава, бе тати!“

Крачетата й затропаха по коридора и тя отново се озова в стаята, гордо понесла на гърба си красива пъстра раничка. Баща й вече беше купил най-важното за бъдещата първокласничка. Той влезе усмихнат: „Срещнах директора на гимназията в града. Канят те да преподаваш английски там. Но първо трябва да свършим нещо важно“.

И двете го погледнаха въпросително. „Не мислите ли, че най-после с Вероника трябва да се оженим?“

Сватбеното тържество направиха в столицата. Сияна все още не беше идвала тук, а много искаше да я заведат в зоопарка. И тя като баща си проявяваше интерес към животните. След тържествения ритуал в обредния дом и обяда в реномиран ресторант, всички се отправиха дружно към зоологическата градина. Сияна дълго се радва на маймунките, после застана пред клетката на лъва. „Ама той прилича на коте, само че е много голям“ — направи тя важна констатация и продължи: „Сега разбрах защо не ми донесохте лъвче от Африка. По-добре е да ми купите едно коте, ама с голяма коса“.

Баща й го избра от зоомагазина — известна порода, която напомняше, че с лъва са братовчеди. Детето се почувства безкрайно щастливо, понесло клетката към колата. И току се обръщаше назад, за да види родителите си, които го следваха, хванати за ръка.

… Мартин и Зорница най-сетне бяха спокойни за големия си син. Сега започваше притеснението за малкия. Той дойде на сватбата, придружен от своята приятелка и сподели, че заедно заминават за Англия. Какво предстоеше по-нататък още не беше ясно, дори на тях самите. Важното в момента бе, че им е добре заедно и това вървеше успоредно с общия им професионален път.

Тук бяха и Янис и Деспина с дъщеря си Елена, които бяха подарили на младоженците сватбено пътешествие до Гърция. Туристическата им фирма се развиваше успешно. Елена вече беше утвърден художник и името й стана известно и в България, и в Гърция, а много от нейните картини можеха да се видят в обществени сгради и частни домове из цяла Европа.