Илия Михайлов
Когато вали (36)

Тя вече е тук

Отворих очи със странно чувство. Сякаш главата ми беше въртележка, на която се въртяха сцени от „Убийства в Мидсъмър“, поредното приключение на Алан Карлсон — „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“, и проявите на кризата в Османската империя в края на XVIII в. За миг това ми се стори пълен абсурд. Помислих си, че може би съм полудял. Но всичко имаше логично обяснение. Преди да заспя подготвях уроците си за новата седмица, гледах телевизия и четох. После, в съня ми, се бе появил този зловещ микс с вид на някакъв откачен сценарий за психотрилър.

Проверих какво се случва във Фейсбук, и с жена ми излязохме. Искахме да се поразходим. Едва на улицата осъзнах, че е събота. Първият следобед на март без сняг и студ. Въпреки това имах странното усещане, че зимата все още е в мен, че все още е тук. Пазех зимните си страхове. Чувах гласовете на зимните си разочарования. Проверявах по име и важност зимните си надежди. Трябваше да знам с кои от тях да се разделя и кои да запазя за следващата зима.

Топлият мартенски вятър нахлу в душата ми и бързо ме върна в реалността. Малко преди да повика червеникавия залез на помощ, слънцето срамежливо надничаше през раздраната завеса от сиво-синкави облаци. По крайбрежната алея миришеше на окосена трева. Марица течеше забързана и пълноводна. Без да обръща внимание на няколкото рибари, които мълчаха и чакаха подобно на древногръцки философи, съзерцаващи Истината.

Малко кафяво кученце ни подуши, въртейки опашчица. Подари ни няколко секунди от скъпоценното си време. След това бързо загуби интерес и хукна след двете момичета, които бягаха за здраве пред нас.

Неусетно се озовахме на Априловия мост. Спряхме се да погледаме събудения от зимен сън Живот, който минаваше покрай нас. Коли, съдби и хора устремено влизаха и излизаха от Пловдив, използвайки градския шум като караоке, за да напомнят за себе си.

В небето изведнъж се появи странна фигура с форма на остър ъгъл. Бяха ято птици, които летяха в уникален синхрон. Другата дума, която ми хрумна, докато ги гледахме, беше „целеустременост“. (Боже, от колко време не бях ползвал този израз!). Може би днес имаме нужда от повече от това вълшебно лекарство, за да вземем съдбите си в ръце и да се опитаме да ги променим към по-добро? Може би имаме нужда от цел, от посока? Може би?

Спогледахме се с жена ми, която се усмихна и ми каза:

— Тя е вече тук.

— Коя „тя“? — попитах глупаво аз, докато вадех телефона, за да снимам момента.

— Пролетта — отвърна жена ми, а после вдигна отново глава нагоре.

Ятото птици бавно изчезваше в приятелската прегръдка на късния съботен следобед.