Илия Михайлов
Когато вали (28)

Зимно слънце

Януарският следобед се настаняваше удобно като мързелива котка върху затоплен капак на булевардна шахта. Студът — това лошо момче — тичаше по улиците на Пазарджик и щипеше хората, където свари. Вече почти не си усещах лицето, а носът ми се превръщаше в малка ски писта. Нахлупих досадната си шапка и се загледах в ниското зимно слънце, което, без да зная как, усещах да грее право в сърцето ми. Това му харесвам на слънцето през януари — не топли, но свети в душите и сърцата на хората или поне в моите. Вдъхва надежди и прави нещата да изглеждат някак по-леки и поносими.

Всъщност обичам си шапката и съм й благодарен. Мисля, че това е едно от най-важните постижения на човешката цивилизация, заедно с интернет и електрическата четка за зъби.

Оставих училището и учебния ден зад гърба си и поех по „Виа диагоналис“. Така наричам пътя, по който всеки ден минавам. Нищо ново — римляните са измислили всичко много отдавна.

Не! Като се замисля — винаги нося училището и работата си с мен, защото ги обичам. Чудех се дали днес успях да убедя шести клас колко важна е ролята на личността в историята, когато говорихме за цар Самуил и края на Първото българско царство. Дали съумях да покажа на девети клас, че изкуството често се използва за пропаганда? И дали в седми клас разбраха разликите между управлението на Стефан Стамболов и това на Константин Стоилов? Дааа, не можем да избягаме от себе си. Ние сме такива, каквито сме. Носим с нас своите тревоги, желания и страхове. Странно нещо е удовлетворението от свършената работа — капризно и обстоятелствено като женски цикъл.

За да се разсея, си спомних, че тази вечер играе „Ливърпул“. По дяволите, трябва да спечелим най-после шампионската титла. In Klopp We Trust!

Докато се бях отнесъл в мислите си далече в Мърсисайд, светофарът светна и аз пресякох заедно с две дами на средна възраст. Едната беше облечена в скъсани дънки и розово яке. А другата носеше тигров панталон и късо дамско палто. Не я разбирам тази мода със скъсаните панталони. Само като си помисля, че преди трийсетина години се търсеха услугите на международни шофьори, които срещу не малко пари носеха по някой чифт от така желаните дънкови панталони с марка RIFLE. А днес?!

Жената със скъсаните дънки носеше малка кожена раница, която на фона на пищните й форми приличаше по-скоро на малко портмоне.

И двете бяха гримирани така тежко, че човек би помислил, че отиват на Хелоуин парти.

— Оф! Имах чувството, че никога няма да светне зелено тоя скапан светофар — промърмори едната, докато вървяхме по тротоара срещу Детската кухня.

— И аз съм така с мъжете. Имам чувството, че никога няма да срещна правилния — отговори вяло другата.

— Ба! Ти луда ли си ма? Всички мъже са едни и същи — егоисти и тъпаци, дето искат само… Сещаш се!

Не зная дали това беше коварна провокация към мен или двете просто се радваха да ме видят, вървящ смирено и миролюбиво зад тях. След седем учебни часа обаче нямах сили и настроение за междуполова ксенофобия. Усмихнах се глупаво и бях готов да се призная за виновен за всички злини, сторени от мъжете в световен мащаб от Троянската война до днес. Дори щях, ако се наложи, да си разкъсам дрехите в знак на разкаяние или поне само ципа на якето. В този момент се чу онзи специфичен звук, когато някой ти изпраща сърца по месинджър.

— Чакай, че моят май пак ми пише — каза дамата с раничката-портмоне и двете спряха. Възползвах се от този златен шанс и бързо ги заобиколих като Боби Фирмино, финтиращ защитата на „Манчестър Сити“.

Само след няколко крачки се оказах на малкия площад пред бившето кино „Млада гвардия“. Боже, колко много филми съм гледал там. Сега осъзнавам, че това беше сакрално място за Пазарджик в годините на зрелия социализъм, а и доста след избухването на демокрацията. Това кино, заедно с книгите, беше нашата тераса към света. (Няма пък да напиша „прозорец“!).

Спомням си и онези смешни декоративни петли, които важно и наперено кръстосваха пространството между киното и сградата на милицията — истинска градска атракция. Какво стана после с тях и къде изчезнаха те — така и не разбрах.

Спрях се до малката будка и си поръчах обичайното следработно кафе. Трябва да търсим и да намираме малките радости. Те са нашата Китайска стена срещу жълтите зъби на стреса.

— Студено, а? — заговори ме продавачката, докато приготвяше кафето.

— Добре поне, че слънцето се показа — отговорих.

— Да, така е. Усмихна ми деня — каза тя.

Платих кафето и промълвих на тръгване:

— Радвам се, че и друг човек, освен мен, мисли за тези неща.

Момичето се усмихна уморено и отвърна:

— Понякога ми тежи да съм такава, но пък не всеки може да разбира слънцето и да го пуска в душата си.

— А може би то само ни избира — казах вместо „довиждане“ и поех по пътя си, усещайки топлото кафе през малката картонена чаша в ръката си.

Няколко метра по-нататък две жени старателно търкаха надписите „Весела Коледа!“ и „ЧНГ!“ от витрината на един магазин, а един млад мъж с костюм бързаше към съда по някаква много важна работа.