Илия Михайлов
Когато вали (18)

Без думи

Петък. Почти 14.05 ч. На спирката на болницата в Пазарджик чакаме автобуса за Пловдив. Краят на дългата седмица вече е тук и всички сякаш се опитваме да го задържим по-дълго при себе си — като парче скъп шоколад, което бавно се топи в уста.

Чакаме голям и удобен рейс, но вместо това пристига стар микробус, а за капак шофьорът кара като Стиви Уондър. Гледайки го, спонтанно се питам как това „нещо“ ще успее да побере всички желаещи да пътуват, ако има такива на всяка спирка. Изглежда доста сложно, но както казваше един старшина в казармата, „Лесно нема никъде!“.

Микробусът отваря врати, опитвайки се да поеме всички ни подобно на питон, поглъщащ огромна плячка. Вътре е тясно и тъмно като душата на скъперник. Предполагам, че така би трябвало да изглежда адът за страдащите от клаустрофобия.

Качвам се предпоследен. След мен е само едно младо момче, което стиска жълта найлонова чанта BILLA. Сядам. Прегръщам голямата си раница и с копнеж пипам очертанията на киндъла вътре в нея. Обичам да чета. Използвам книгите за нещо като невидим щит срещу простотията и рутината на ежедневието. Харесва ми да прескачам от света на автора и книгата му в моя свят и обратно, когато ми скимне. Пречиства ме и ме зарежда. Помага ми да се чувствам свободен и извисен. Днес обаче няма да се получи. Мястото, на което съм седнал, и без това е доста тясно. А до мен седи човек, чиито дрехи миришат на прах за пране. Обръщам се и виждам, че високото момче зад мен се насочва към единственото свободно място. Точно преди да потеглим, почти в движение, се качва и възрастна дама с очила. Ситуацията става още по-сложна — като в онази стара задача с думи, която иска да знае как един индианец може да завърже 10 коня на 9 кола.

В този момент момчето се обръща, отстъпва мястото на жената да седне, а то застава право до мен. Този простичък на пръв поглед жест така силно ме впечатлява, че без да кажа нищо, се протягам и му стискам ръката. Обещавам си никога повече да не се съмнявам в младите хора на България, съжалявайки за всички свои критични оценки по техен адрес. Младостта има нужда от доверие и възможности, за да покаже на какво е способна. Да вървят по дяволите всички критици на младото поколение! Не всичко е загубено! Има надежда все още, щом като това момче знае как се държи един истински джентълмен.

Няколко километра по-късно вече сме на кръстовището за Стамболийски. Качва се още една жена, но този път по-млада. С възторг и изненада виждам как един млад мъж става от мястото си и й го отстъпва. Какво заразително нещо е личният пример — като грип през януари!

Иска ми се и аз да стана част от този празник на човещината и кавалерството, но усещам как едва си поемам въздух, притиснат от раницата си, която съм прегърнал с едната си ръка. Грабвам жълтата чанта BILLA на момчето, което стои право до мен, и я слагам на свободното си коляно, за да го облекча малко. То прави опит да каже нещо, но се отказва и само се усмихва уморено. Така пътуваме до Пловдив. Спирката на ресторант „Стадиона“ наближава и аз трябва да слизам. Подавам жълтата найлонова чанта на момчето и ставам. Този път то ми стиска ръка, ей така, без да каже нищо. Не е нужно. Понякога наистина думите са излишни. Изтъркано, нали?! Такива са те — повечето житейски истини — изтъркани и познати до болка, като изтривалката пред вратата, която рядко забелязваме.

Слизам най-после и ми е едно такова леко на душата, топло. Чувствам, че имам сили да обясня и да простя и най-големия грях на човечеството. Чувствам, че обичам хората такива, каквито са.

Една кола спира на светофара и от нея се носят солени ориенталски ритми и дива чалга. „Днес може! — мисля си аз. — Днес е простено!“.