Илия Михайлов
Когато вали (31)

Бай Гошо

Бай Гошо беше слаб, нисичък и леко прегърбен човек с прошарена, оредяваща къдрава коса. От него лъхаше на сдържаност, доброта и дори лека меланхолия. Очите му бяха малки и в същото време живи и изразителни. Сигурен съм, че ако в Българския тълковен речник използваха снимки, щяха да сложат негова срещу думата „смирение“.

Особената си деликатност и спокойствие бай Гошо прилагаше напълно в професията си на фризьор. Винаги, когато ме подстригваше, го правеше така нежно, че не усещах ръцете му. Това беше цял ритуал, който започваше с намятането на голям бял чаршаф върху мен. На малко дървено столче поставяше голямо огледало със захабени краища. Обличаше работната си престилка, която винаги беше прана и чиста, но беше пожълтяла с годините. След това като стар магьосник, който изрича вълшебни думи, казваше тихо: „Хаирлия да е!“ и започваше да свещенодейства с ножица и гребен в ръце. Затварях очи и усещах как едва ме докосва, а косата ми пада като досадни задръжки в краката ми и ми носи чувство за свобода. Понякога отварях очи за кратко и виждах как бай Гошо сякаш танцува около мен в своите малки кожени чехли като някой страстен танцьор на латино танци.

Откакто се помня той живееше в квартала заедно с жена си, точно срещу нашия блок. Обичах да ги гледам как излизат и се прибират винаги заедно, един до друг. Приличаха ми на Уилоу и жена му Кая от култовия филм на Джордж Лукас. Сега си давам сметка, че пред себе си съм имал нагледен пример за двама души, които остаряват заедно, обичайки се.

Някъде в края на 90-те години или може би малко след това бай Гошо вече беше пенсионер. Това му даде възможност да разшири клиентелата си в махалата. Още повече че цената при него беше твърда — само едно левче.

Помня, че беше горещ късен летен следобед някъде в края на седмицата. Имах нужда от подстрижка, а следователно — от бай Гошо. Той ме посрещна радушно, както винаги.

Влязох и се настаних в малката кухня. Наоколо жена му беше простряла някаква зелена билка да съхне. В счупена розова пластмасова кофа имаше големи розови домати, а от чучура на мивката бавно капеше вода. Една нахална муха глупаво продължаваше да се блъска упорито в почернялата мрежа на терасата. Откъм хола долиташе звукът на телевизор — поредната серия на „Дързост и красота“. Миришеше на дъжд, а и облаците бавно се сгъстиха пред малкия прозорец.

След минути бай Гошо вече беше облякъл познатата стара бяла престилка, а аз заех мястото си. Разменихме няколко думи за горещините и отиващото си лято под звука на неговата фризьорска машинка. Тогава се чуха и първите гръмотевици, а силен вятър хлопна изведнъж вратата зад гърба ни. Много скоро токът спря.

— Искаш ли да почакаме, докато дойде токът, за да довършим? — попита ме бай Гошо.

— Разбира се — отговорих аз. — Защо не излезем на терасата?

Настанихме се на терасата. Гледахме как големи капки летен дъжд бързо напояват прашната земя. Беше задушно. Вятърът палаво си играеше със старата телевизионна антена, която сякаш се клатеше от удоволствие. Една жена беше наметнала някакво червено сако на главата си и се опитваше да бърза под пороя.

— Бай Гошо, все се каня да те питам как се чувстваш като пенсионер — казах пръв.

Той продължаваше да мълчи и да гледа летния дъжд. Помислих си, че може би съм постъпил глупаво, че съм го засегнал по някакъв начин. Точно преди да се извиня, той ми каза:

— Знаеш ли, чак сега разбирам какво нещо е старостта. Когато човек остарява, той сякаш избледнява за останалите — като спомен. Като че ли бавно започва да изчезва. Те спират да го забелязват. Става част от пейзажа. Докато си млад, все още си някой и нещо все още зависи от теб, а после — въздъхна тежко и продължи, — после започваш да губиш себе си.

Признавам, че не очаквах тези думи от него. Мислех, че ще подхвърли нещо на шега и ще се посмеем, но не стана така. Той беше тъжен, а чак след години аз проумях думите му.

Дъждът неусетно спря — така, както беше започнал. Лампата в малката кухня светна и ние довършихме подстригването ми.

Минаха доста години от тогава. Бай Гошо отдавна вече не е между живите, но думите му от онзи дъждовен летен следобед останаха и се улавям, че все по-често мисля за тях.

Миналата седмица в автобуса за Пазарджик една жена се оплакваше от майка си по телефона: „Абе старост! Какво да ти кажа?!“ — завърши тирада си тя.

„Да, старост!“ — помислих си аз и се сетих отново за добродушния нисичък фризьор, който беше мислил върху това много преди мен и преди всички онези от нас, на които е съдено да остареят.