Илия Михайлов
Когато вали (13)

Дъжд

Гръмотевица. След нея още една. Кратък миг тишина. А после някъде от нищото се появиха първите капки дъжд. Между тях, като непослушно момче, което тича по коридора, някак се провираше вятърът. Заедно създаваха шум, който много приличаше на упорити аплодисменти в театър.

Навън месец май рисуваше поредната си сюрреалистична картина в сиво. (Вече съм сигурен, че Пикасо е нарисувал „Герника“ през май.).

В чакалнята на автогара „Юг“ бяхме само аз и една млада жена с кестенява коса, вързана на опашка. Лицето й беше пропито от дълбока тъга. Като че ли пред мен стоеше последният човек на земята, оцелял след ядрен взрив и осъзнал тежката задача да продължи живота си във вечна самота. Слабото й тяло потрепваше странно от време на време.

Зад нея виждах продавачката на гишето за билети. Тя излъчваше безмълвно толкова много скука, че имах усещането, че на младини е била поне европейски шампион по безразличие.

Слушах нестихващите аплодисменти на дъжда и вятъра отвън, усещайки болката и разочарованието, които излъчваше жената срещу мен. Всички страдаме от нещо или заради нещо. Страданието е нахален мерзавец. То идва и си отива, когато си поиска. Влиза, без да чука и без да чака да му отворят. Раздира възглавницата на мимолетното ни Спокойствие, разхвърля навсякъде нейния пух, а после бързо излиза, оставяйки след себе си кални следи.

Очите на младата жена срещу мен отново се напълниха със сълзи като два извора, от които бликаше тъга, идваща от някакво много дълбоко място. Едва сега забелязах, че тя стиска в ръце някакъв лист. Може би лоши новини на хартия, някакво неприятно признание или раздяла с любим човек. (Глупости! Кой, по дяволите, използва днес лист хартия, за да се раздели с някого?! Фейсбук върши чудесна работа).

Докато скачах на въже с моята емпатия, компанията ни изведнъж се увеличи. В чакалнята влезе добре облечен абитуриент. Синият му костюм беше подплатен от елегантна жилетка и червена папийонка. Физиономията му ни крещеше: „1, 2, 3, 4… 12, абе спи ми се!“. Абитуриентът си купи билет и седна близо до тъжната жена. Гледката наистина бе странна. Двамата, един до друг, стискащи в ръце своите хартиени доказателства за необходимостта да продължат напред или да се откажат: листа, който така беше натъжил младата жена, и билета за неспокойното „днес“ на абитуриента.

Първа стана жената и тихо излезе навън. След нея, като по сигнал, аз и абитуриентът също излязохме. Продължаваше тихо да вали. Забелязах, че тя стоеше под дъжда, който сега се сливаше със сълзите й. Казват, че плачът има пречистваща сила, но когато някой плаче под дъжда, то той сякаш иска да се слее с мъката си, да потъне в нея и да се изгуби, да забрави, че изобщо го е имало.

Оказа се, че двамата с абитуриента сме за Пазарджик. Качих се пръв и заех обичайното си място. Момчето се поколеба къде да седне — сякаш за да потвърди правилото, че най-трудно намираме подходящо място в празен автобус. После, кой знае защо, седна на редицата до мен. Шофьорът — широка славянска душа, за когото „време“ явно бе кухо понятие, лишено от смисъл, бавно затвори вратите и най-после потеглихме. Продължих да гледам плачещата под дъжда жена, докато можех, а после се отпуснах безмълвно на седалката. Скоро дори забравих за нея. Странно е колко бързо приемаме чуждото страдание за естествено и колко трудно преглъщаме своето, направлявани от пътните знаци на собствения си егоизъм.

В огледалото видях за миг как шофьорът се усмихва под мустак. Тъкмо бях готов да пусна кучетата на собствения си гняв и да извикам „На мен ли се смееш, бе?“, когато случайно погледнах към абитуриента. Беше заел ембрионална поза и тихо спеше, стискайки в ръка билета си. Една нахална муха го събуди за миг. Той се обърна на другата страна и потъна отново в своя малък свят на плахи надежди, големи очаквания и страхливи истини. Аз също затворих очи.