Илия Михайлов
Когато вали (17)

Хора сме

Пазарджик сякаш се чувстваше удобно в прегръдката на тази красива зимна вечер.

Бързах по осветените градски улици, разминавайки се с хора, съдби и проблеми. Прехвърлях в ума си моменти от работния ден като на лентата на онези красиви рисувани филмчета, които майка ми ми прожектираше, когато бях малък, в нарочно затъмнената детска стая. Помня как тя изваждаше от голямата синя картонена кутия, с надпис „Сделано в СССР“, зеления метален проектор и всичко друго вече нямаше значение за мен. Детството е странно нещо. Винаги го носим със себе, където и да отидем. Понякога то изскача изневиделица, плези се на спомените и ни разсмива. А друг път ни кара плачем, без да се обяснява много-много. Имам чувството, че човек така и не успява да порасне докрай. Или поне някои от нас.

Погледнах си часовника и осъзнах, че ако искам да стигна навреме до болницата и да си хвана автобуса за Пловдив, ще трябва да ползвам услугите на едно малко жълто такси, което може би чакаше точно мен пред хотел „Тракия“. Не си падам по този вид услуги, но нямаше как. Отчаяните моменти изискват отчаяни решения.

Веднага щом затворих вратата на таксито, се учудих как съм успял да се побера в него. Може би трябва да стана йога. Свит на задната седалка в ембрионална поза, измъчван от чувството за вина заради размерите си и леко притеснен дали ще стигнем навреме, слушах медения глас на шофьора — усмихнат сладкодумен шишко, нахлупил на плешивата си глава смешна зимна шапка с пискюл, от който беше останала само половината. Той бързо направи анализ на международното положение и евентуалните последици от втората среща между Тръмп и Ким Чен Ун. След това изясни мерките, които според него трябва да се предприемат, „за да се оправи държавата“, а накрая ми разказа накратко живота си. Имах чувството, че не го интересува дали го слушам. Сякаш говореше сам на себе си, но в това няма нищо лошо. Знам го от опит. Винаги когато говоря на себе си, съм сигурен, че говоря на интелигентен човек, който ме разбира, без да задава въпроси.

Платих набързо и добре осведомен, с чувство на облекчение, успях някак да изляза от малката жълта кола.

На спирката имаше само един човек. Среден на ръст, облечен в мръсен работен гащеризон и черно яке. Явно му беше студено, защото забелязах как нервно потропва с работните си обувки с бомбета, за да се стопли. По брадясалото му лице бяха изписани безсъние, тревожност и нетърпение.

— Случайно да знаеш в колко часа е последният автобус за Пловдив? — попита ме той, събирайки смелост след няколко секунди.

— Ще дойде всеки момент — отговорих аз, като си представях как вече се отпускам блажено на седалката с киндъл в ръка.

— Остави ме на улицата тоя човек. Изхвърли ме, без да ми плати за месеца — каза отново мъжът, но този път вече по-уверен в себе си. — С чорбаджии да си нямаш работа. Сега ще се моля на шофьора да ме качи, а ако не стане, ще пробвам на стоп да стигна до Пловдив.

— Откъде си? — попитах аз по-скоро от съжаление, отколкото от любопитство.

— Чак от Русе съм. Така де, от русенските села, но тук ме довя вятърът. Беше грешка, но вече е късно. Искам да стигна до Пловдив. Имам там едно познато момче — шофьорче. Дано има курс до Русе, та да ме вземе.

Без много да се замислям, извадих последните си пари и му ги подадох. Той ме погледна с изненада и неудобство, а после промълви:

— Не, недей. Имам 17 лв., но ги пазя за билет за влака, ако сега не успея да се кача.

— Моля те! — казах аз. — Настоявам да ги вземеш!

Още няколко секунди отбивах протестите му, след което усетих как той преглътна дълбоко (сякаш гордостта си) и ми каза:

— Ти имаш ли пари за билет?

— Имам, разбира се — отговорих аз.

— Дай ми адреса ти. Аз, като се прибера в Русе, ще ти ги върна.

— Стига глупости! — казах. — Хора сме! На всеки може да се случи.

Малките му живи очи изведнъж се наляха със сълзи, но той успя някак да ги прогони също като вятъра, който гони облаците през лятото.

Миг по-късно видях Марианка и Зори. Щяхме да пътуваме заедно. Приближих се и тихо ги попитах:

— Момичета, да ви се намират случайно по пет лева?

Без въпроси те веднага извадиха пари. Взех двете червени банкноти и ги подадох на човека в нужда.

— Ама защо? — запротестира той. — Нали преди малко ми даде? Няма да ги взема!

— Моля те, вземи ги. На път си. Малко са, но толкова имаме — казах аз.

— Вие какви сте? — попита човекът.

— Учители сме. Даскали. Прибираме се след работа.

Качихме се всички в автобуса, а човекът веднага седна зад шофьора и започна да го разпитва дали случайно не познава този негов колега, пътуващ често до Русе.

През цялото време на краткото ни пътуване мислех със затворени очи. Опитвах се да убедя себе си, че не съм някакъв романтичен глупак, който сляпо вярва в хората.

„А може би си? Може би си точно такъв — един романтичен глупак!“ — казваше гласът на Съмнението в мен.

Опитвах се да си наложа да повярвам, че това не е поредният шарлатанин, който се опитва да пътува гратис между двата града, а наистина е човек в нужда. Опитвах се, но беше трудно да се боря със същия глас в мен, който продължаваше да настоява:

„Знаеш ли, Михайлов, ти наистина си голям будала! Изиграха те като малко дете! Приличаш на онези баби, които хвърлят пари от терасата.

И кой, по дяволите, ти дава право да замесваш в това Марианка и Зори? От къде на къде?!“

Не е вярно, че истината боли. Боли от въпросите, които водят към нея. Вече знам това.

Стисках очи и уши и се напрягах, за да не чувам гласа, който изведнъж премина в саркастичен злобен смях, отеквайки някъде дълбоко в душата ми.

Усетих как автобусът спря. Станахме със Зори. Взехме си довиждане с Марианка и се отправихме към вратата. Минах покрай човека и му се усмихнах насила, докато чаках реда си. В този момент го чух да казва нещо много тихо, сякаш го казваше на себе си, но гледайки ме право в очите: „Хора сме!“.

Усмихнах се и слязох. На спирката беше много тихо. Само вятърът си играеше, подхвърляйки насам-натам един празен червен плик от солети.