Илия Михайлов
Когато вали (16)

„От зимата нататък“

Имах нужда от второ кафе. По всичко си личеше. Първото, което жена ми приготви вкъщи, само погъделичка събуждането ми под мишниците. Трябваше ми катализатор за този сложен алхимичен процес. Навън беше толкова студено, че денят сякаш не желаеше да напусне топлата прегръдка на нощта, излежаващ се до нея като любовник в някоя открадната събота сутрин.

Няколкото метра ледено препятствие върху скования от студ тротоар ми напомниха защо никога не съм искал да стана състезател по фигурно пързаляне. След два пируета и един двоен аксел все пак успях да стигна до спирката. Тя приличаше на малък изоставен окоп от напластен мръсен сняг. Няма нищо по-тъжно от посивял стар сняг и от мечти с изтекъл срок на годност.

Сприхава тютюнджийска кашлица изведнъж обезпокои тишината, която беше навсякъде. Тя дойде някъде от отсрещните тераси и веднага след като спря, видях как огънчето на един догарящ фас осветява пътя му надолу към земята подобно на падаща звезда. Чу се хлопване на врата и собственикът на кашлицата и фаса бързо се прибра на топло.

В автобус №20 също беше тихо. Освен мен в него бяха още възрастна дама с лилава коса и плешив господин с мустаци, който стискаше найлонова чанта с надпис ЛЕКСИ. Като че ли всички се бяха наговорили да мълчат. Едва се долавяше само програмата на радио „Хоризонт“. Напрегнах слух и успях да чуя, че дежурният синоптик обещава нов сняг и студено време. Спомних си за една книга от библиотеката на майка ми, която така и до днес не прочетох. Харесах заглавието — „От зимата нататък“. Колко много надежди има в него! Колко много обещания! Колко голямо желание да започнем всичко начисто, отначало! От зимата нататък ще бъдем по-добри. От зимата нататък ще бъдем по-щастливи. От зимата нататък ще постъпваме правилно…

Докато се лутах така в лабиринта на собствения си екзистенциализъм, вече бяхме на автогара „Юг“. Видях го още щом слязох. Беше млад човек на около 25–30 години. Залепи се за мен и ме последва от спирката почти до самата автогара. Вече бях готов да се обърна и да го сваля на земята с един-два удара, когато той най-после проговори:

— Загубих си парите, ще ми услужите ли с 1 лев? Трябва да стигна до Асеновград.

— Това ли било? — попитах аз. — Знаеш ли, че можеше да стане много лошо и за двамата, ако беше продължил да вървиш след мен.

Той се усмихна виновно, но не каза нищо.

— Не се ли срамуваш да просиш? — казах, имайки предвид множеството такива хора, които всеки ден излизат с номера, че ще пътуват, а са си загубили парите.

Той продължи да мълчи.

— Ти си младо момче, не трябва да правиш това. Трябва да работиш като всички нас — чух себе си и гласа ми, който, кой знае защо, звучеше наставнически.

Поклатих глава и понечих да тръгна, за да не изпусна автобуса за Пазарджик. Но нещо ме спря. Може би беше чувството ми за вина или страхът от провидението. Извадих един лев и му го дадох.

После влязох в автогарата. Имаше още 15 минути. Обадих се на жена си. Приготвих си билета. Извадих киндъла, защото имах намерение да чета.

Изведнъж вратата се отвори рязко. Влезе същото момче. Огледа всички в чакалнята и се затича към мен. Задъхано, успя само да ми каже:

— Намерих си парите! Ето Ви левчето!

Пъхна монетата в ръката ми и бързо излезе обратно. Не знаех какво да кажа. Стоях така близо минута.

После погледнах часовника си. Беше почти 7 без 10. Излязох навън и се запътих към 4-ти сектор. Видях как автобусът за Асеновград направи сложна маневра. Спря за секунди, за да качи един закъснял пътник, а после бавно отпътува.