Илия Михайлов
Когато вали (20)

Спомен за баща ми

Спомените са странно нещо. Не мислиш ли? Идват и си отиват, когато си поискат. Веднъж тихо си играят в някой ъгъл на душата ти, а друг път имаш чувството, че са като тенекия, закачена на велосипеда на твоята меланхолия… когато ги има обаче.

Опитвал ли си се да гледаш през запотено стъкло? Напрягаш се да уловиш някакви детайли, но пред теб стои неумолимо само един неясен силует, който бавно изчезва в мъглата. Това е всичко, което помня от баща си. Няма и как да бъде иначе. Той си отиде на днешния ден преди 36 години, а аз бях само на шест.

Помня черния плат върху огледалото, забраната да слушаме радио и да гледаме телевизия с брат ми, която продължи месец, болката, въпросите, мълчанието, некролога.

Правя ново усилие и чувам някакъв смях, неговия смях, когато ме вижда как пикая върху тапетите в хола в знак на протест срещу нещо, което вече не помня. Всъщност не съм сигурен дали това е лично мой спомен, или е случка, която майка ми ми е разказвала толкова често, че съм я присвоил като съпреживян момент.

Останаха ми само това и няколко черно-бели снимки като тази, на която сме тримата с него и брат ми.

Затова моля теб, който четеш това, направи ми услуга! Ако все още има на кого да кажеш „Татко, обичам те!“, направи го днес!

Не отлагай за утре! Не си мисли глупаво, че той вече знае това!

Не се срамувай да изразиш чувствата си и да му ги подариш! Защото аз и много други като мен нямахме възможност да го направим.