Илия Михайлов
Когато вали (23)

Леля Сийка

В памет на Анастасия Попова (1939–2008)

Всъщност детството е първото парче, което отрязваме от тортата на своя живот. То остава завинаги най-сладко, най-истинско и най-шарено. Попива в душите ни, подобно на цигарен дим в дрехите на пушач и често напомня за себе си, и то в моменти, в които почти сме се предали или ни се иска да го направим.

Детството е нашият среден пръст, който понякога размахваме в лицето на този проклет интригант — Отчаянието.

Ако имаме повече късмет, определени хора или случки от времето, в което сме деца, оставят върху нас своя отпечатък, свои лилави следи — сякаш някой е писал в душата ни под стар лист индиго.

Благодаря на Бог, че в онези дни, когато препусках на въображаемия си кон през пазарджишкия квартал „Младост“, въоръжен с червени пластмасови меч, щит и шлем, в малкия ми свят влязоха някои хора, които ще помня винаги заради любовта, вниманието и топлината, които ми дадоха щедро заради мен самия.

Една от тях беше най-добрата приятелка на майка ми, която за мен беше просто леля Сийка. Сега си давам сметка, че тя е била нещо много повече от наш приятел. Тя беше наше сигурно рамо и тих пристан, в който майка ми приютяваше от време на време изтерзаното си вдовишко сърце.

Леля Сийка винаги ми подаряваше книга за рождения ден. По този начин открих героите на Астрид Линдгрен. Запознах се с премеждията на Барон фон Мюнхаузен. Научих „Какво знаем за бозайниците“. (Беше чудесна поредица!).

На всяка Задушница тя не пропускаше да ни „подаде“ „за Бог да прости“ обичайните сладки, соленки, бонбони, десертчета и варено жито. А това, повярвайте ми, си бяха истински лакомства за бедно дете от 80-те години на миналия век.

Вече не помня колко много пъти тя ни услужваше с пари, които майка ми веднага връщаше, щом получеше скромната си заплата. И така до следващия път — едно вечно „надбягване по вертикала“ с проклетия недоимък.

Чудя се често защо толкова обичам есента и особено зимата. Може би отговорът се крие именно в онези дни, за които разказвам сега. Защото, когато навън станеше студено, с майка ми отивахме на гости у леля Сийка. Те живееха на осмия етаж в големия блок на щаба. Още виждам себе си в някоя сива есенна събота, подскачайки щастлив около майка ми в нападалите наоколо листа.

Леля Сийка винаги ни посрещаше с топла усмивка. Вкарваше ме в широкия хол при големия грамофон и ми пускаше плоча на Оскар Бентън и вечния му хит „Bensonhurst Blues“. И днес, щом чуя тази песен, си спомням за нея.

След няколко минути ме викаше в малката кухня, където двете си говореха с майка ми, пускаше малкото грилче и приготвяше най-вкусните принцеси с кайма и кашкавал отгоре.

Преди да се разболее от най-лошата болест, леля Сийка беше едра, достолепна и красива жена. Винаги чиста, спретната и с боядисана черна коса, прибрана отзад с фиби. В последните си месеци обаче ракът просто я изсмука и изцеди, прегърби я и я превърна в ходещ скелет. Но не успя да угаси Добротата и Достойнството в очите ѝ.

Помня, че един летен ден тя ме повика да й помогна да простре прането на терасата. Говорихме за книги, за филми, за живота. Преди да си тръгна, леля Сийка извади един голям шоколад и ми го подаде с усмивка, докато ме чакаше на вратата да се кача на асансьора.

Понечих да протестирам:

— Ама нямаше нужда, лельо Сийке.

А тя се усмихна уморено и ми каза:

— Пази се от жегата и бързо се прибирай. Кажи на Марето, че ще се чуем след сериала.

Тогава не знаех, но това се оказа последният път, когато я видях жива. А после… после Бог тихо я прибра при себе си.

Много ми се иска наистина да съществува нещо като Рай и Ад. Надявам се да съществува поне Рай, където душите на добрите хора да намират утеха и покой.

Колкото до Ада, мисля, че можем да минем и без него. Нали „добрите момчета отиват в Рая, а лошите — където си поискат“? Защо да ги спираме?

Не се съмнявам, че ако един ден ми е писано да се разходя из този прословут Рай, лесно ще открия леля Сийка, защото знам, че там ще звучи дрезгавият глас на Оскар Бентън и ще мирише на току-що изпечени принцеси с кайма и кашкавал.