Айн Ранд
Изворът (9)

IX

Джон Ерик Снайт разгледа скиците на Роурк, отдели три настрана, събра останалите и ги подреди на купчина, отново погледна трите и ги хвърли една върху друга с резки движения на купчината:

— Забележително. Радикално, но забележително. Какво ще правите довечера?

— Защо? — попита изумен Роурк.

— Свободен ли сте? Имате ли нещо против да започнете веднага? Свалете си палтото, идете в чертожната зала, вземете инструменти от някого и направете скица на универсалния магазин, който сега преправяме. Съвсем бърза скица, най-обща идея, но трябва да я имам утре. Имате ли нещо против да останете до късно тази вечер? Отоплението работи. Ще кажа на Джо да ви донесе нещо за вечеря. Кафе, уиски, нещо друго? Само кажете на Джо. Можете ли да останете?

— Да — каза Роурк недоверчиво. — Мога да работя цялата нощ.

— Чудесно! Превъзходно! Точно от това винаги съм имал нужда — от човек на Камерън. Имам всякакви други хора. О, да, колко ви плащаха при Франкън?

— Шестдесет и пет.

— Е, аз не мога да пръскам пари като Гай Епикурееца. Най-много петдесет. Става ли? Чудесно. Направо започвайте. Ще извикам Билингс да ви обясни за магазина. Искам нещо модерно. Разбирате ли? Модерно, ярко, неудържимо, да им изхвръкнат очите. Не се ограничавайте. Стигнете докрай. Използвайте всяка щуротия, която ви хрумне, колкото по-шантаво, толкова по-добре. Давайте!

Джон Ерик Снайт скочи на крака, отвори широко вратата към просторната чертожна зала, влетя в нея, плъзна се покрай една маса, спря и каза на един як мъж с мрачно кръгло лице:

— Билингс — Роурк. Той е нашият модернист. Дай му магазина на Бентън. Дай му инструменти. Остави му твоите ключове и му покажи как да заключи довечера. Все едно е започнал тази сутрин. Петдесет. В колко е срещата ми с „Долсън Брадърс“? Вече закъснявам. До утре, тази вечер няма да се връщам.

Снайт излезе, затръшвайки вратата. Билингс не прояви никаква изненада. Гледаше Роурк така, сякаш винаги е бил там. Говореше безстрастно, отегчително и провлечено. След двадесет минути остави Роурк до една чертожна маса с хартия, моливи, инструменти, комплект планове и снимки на универсалния магазин, комплект таблици и дълъг списък с инструкции.

Роурк погледна чистия бял лист пред себе си. Ръката му стисна здраво тънкия молив. Остави молива, след това отново го вдигна и леко прокара палеца си нагоре и надолу по гладката повърхност; видя, че моливът трепери. Остави го с рязко движение и усети гняв към самия себе си заради слабостта, че допуска работата да е толкова важна за него, осъзнавайки внезапно какво точно означават изтеклите бездейни месеци. Пръстите му се притискаха към хартията, сякаш ги държеше хартията, както повърхност, заредена с електричество държи плътта на човек, който се е допрял до нея, държи го и му причинява болка. Отдели пръстите си от хартията. След това се хвана на работа…

Джон Ерик Снайт беше на петдесет години; гледаше весело и лукаво, с проницателни закачливи очи, сякаш имаше обща неприлична тайна с всеки човек, на когото се спираше погледът му, но не я споменаваше, защото е съвсем очевидна и за двамата. Беше изтъкнат архитект; изражението на лицето му не се променяше, когато говореше за това. Смяташе Гай Франкън за непрактичен идеалист; не се съобразяваше с класическите догми; беше твърде изкусен и свободомислещ; строеше всичко. Не изпитваше неприязън към модерната архитектура и проектираше на драго сърце в модерен стил, ако клиентът поиска — голи кутии с плоски покриви, които наричаше прогресивни; строеше големи къщи в римски стил и ги наричаше претенциозни; строеше готически църкви, които наричаше духовни. Не виждаше разлика между тях. Гневеше се само ако някой го нарече еклектичен.

Беше си изработил система. Наемаше петима проектанти с различни стилове и правеше състезание между тях за всяка получена поръчка. Избираше най-добрия проект и го подобряваше с елементи от останалите четири.

— Шест глави — казваше той — мислят по-добре от една.

Когато видя окончателния проект на универсалния магазин на Бентън, Роурк разбра защо Снайт не се поколеба да го наеме. Разпозна своите пространства, своите прозорци и вентилационната система; към тях бяха добавени коринтски капители, готически сводове, полилеи в колониален стил и невероятни корнизи с далечна прилика с мавританския стил. Скицата, нарисувана с акварел, беше изящна, закрепена на картон и забулена с копринена хартия. Хората в чертожната зала можеха да я разглеждат само отдалеч; всички трябваше да са с измити ръце, цигарите бяха забранени. За Джон Ерик Снайт беше много важно скицата, която ще бъде представена на клиента, да има безупречен вид. Той бе наел млад китайски студент по архитектура, чиято единствена задача бе да се грижи за външния вид на тези шедьоври.

Роурк беше наясно какво може да очаква от работата си. Знаеше, че проектите му никога няма да бъдат построявани изцяло, а само частично и затова предпочиташе да не ги вижда; но беше свободен да проектира както иска и щеше да натрупа опит да решава реални проблеми. Това беше по-малко отколкото му се искаше, но повече, отколкото можеше да очаква. Затова го прие. Запозна се с колегите си проектанти — другите четирима участници в състезанието и научи, че в чертожната зала неофициално ги наричат „Класика“, „Готика“, „Ренесанс“ и „Разни“. Леко се стресна, когато се обърнаха към него с „Хей, Модерниста“.

 

 

Стачката на профсъюзите от строителния бранш разяри Гай Франкън. Стачката започна срещу предприемачите, които строяха хотела „Нойс Белмонт“ и обхвана всички нови строежи в града. В печата бе споменато, че архитекти на „Нойс Белмонт“ са „Франкън&Хайер“.

Повечето вестници се включиха в битката, насърчавайки предприемачите да не отстъпват. Най-гласовитите атаки срещу стачниците идваха от влиятелните вестници на могъщата верига Уайнънд.

„Винаги сме защитавали — гласяха редакционните статии на Уайнънд — правата на обикновения човек срещу ненаситните привилегировани акули, но не можем да подкрепим рушенето на законността и реда.“ Така и не се разбра дали вестниците на Уайнънд направляват общественото мнение или общественото мнение направлява вестниците на Уайнънд; знаеше се само, че са в удивителен синхрон. Но на никого не бе известно, освен на Гай Франкън и на още неколцина, че Гейл Уайнънд притежава корпорацията, притежаваща корпорацията, която притежава хотел „Нойс Белмонт“.

Този факт значително засилваше притеснението на Франкън. Носеше се мълва, че операциите на Гейл Уайнънд с недвижима собственост са много по-големи от вестникарската му империя. Пред Франкън за първи път се появи шанс да спечели поръчка от Уайнънд и той алчно се вкопчи в него, мислейки за възможностите, които може да му открие. Двамата с Кийтинг полагаха максимални усилия да проектират най-украсения сред дворците в стил рококо за бъдещи редовни клиенти, които могат да плащат по двадесет и пет долара на ден за стая и харесват гипсови цветя, мраморни амурчета и открити асансьорни клетки с бронзови орнаменти. Стачката изложи на риск бъдещите възможности; Франкън нямаше никаква вина за нея, но човек никога не знаеше кого и за какво ще обвини Гейл Уайнънд. Непредвидимите, необясними промени в благоволението на Уайнънд бяха известни на всички. Знаеше се, че са малцина архитектите, на които той повторно възлага поръчки.

Затънал в мрачното си настроение, Франкън стигна дотам, че взе да се заяжда без причина с единствения човек, към когото никога не бе проявявал подобно отношение — Питър Кийтинг. Кийтинг вдигаше рамене, обръщаше му гръб и безочливо мълчеше. После обикаляше безцелно из залите, зъбейки се безпричинно на младите чертожници. Блъсна се до една врата в Лусиъс Хайер и му се сопна:

— Внимавай къде ходиш!

Хайер се загледа в него, мигащ и объркан.

В кантората почти нямаше работа, нямаше с кого да си поговори, избягваше всички. Кийтинг си тръгна рано и пое към дома в студения декемврийски здрач.

Прибра се и изруга на глас силната миризма на боя от прегретите радиатори. Изруга студа, щом майка му отвори прозореца. Не можеше да си обясни защо е толкова нервен. Може би заради бездействието и самотата. Не можеше да понесе самотата.

Грабна телефона и се обади на Катрин Холси. Ясният й глас му подейства като длан, притисната облекчаващо към горещото му чело. Каза й:

— О, нищо важно, скъпа, питах се дали си у дома тази вечер. Мисля да намина след вечеря.

— Разбира се Питър, ще бъда у дома.

— Чудесно. Към осем и половина става ли?

— Да… Питър, чу ли за чичо Елсуърт?

— Да, дявол да го вземе, чух за чичо ти Елсуърт!… Съжалявам, Кейти… Прости ми, скъпа, не исках да съм груб, но цял ден слушам за твоя чичо. Знам, чудесно е и така нататък, но виж, нека не говорим пак за него тази вечер!

— Няма, разбира се. Съжалявам. Разбирам те. Ще те чакам.

— До скоро, Кейти.

Беше чул най-новата история за Елсуърт Тухи, но не искаше да мисли за нея, защото тя го връщаше към досадния проблем със стачката. Шест месеца по-рано, издигнат на вълната на успеха с „Проповеди върху камък“, Елсуърт Тухи бе поканен да пише всекидневната авторска рубрика „Един тих глас“ във вестниците на Уайнънд. Отпечатвана в „Банър“, в началото тя бе посветена на художествената критика, но се превърна в неформална трибуна, от която Елсуърт М. Тухи произнасяше присъди за изкуството, литературата, ресторантите в Ню Йорк, международните кризи и социологията — предимно за социологията. Жънеше голям успех. Но стачката на строителите постави Елсуърт М. Тухи в трудно положение. Той не криеше симпатиите си към стачниците, но не споменаваше нищо по въпроса в своята рубрика, защото във вестниците на Гейл Уайнънд никой не можеше да пише каквото му хареса, освен самия Гейл Уайнънд. За същата вечер бе свикано голямо събрание на поддръжници на стачката. Очакваше се мнозина известни личности да вземат думата, включително Елсуърт М. Тухи. Или поне името му бе в списъка на ораторите.

Събитието предизвика догадки и обзалагания дали Тухи ще дръзне да се появи. Кийтинг чу следния разговор в чертожната зала:

— Ще отиде, ще се пожертва — настояваше един чертожник. — Такъв е. Той е единственият, който честно изразява мнението си в печата.

— Няма да отиде — каза друг. — Даваш ли си сметка какво ще последва, ако погоди такъв номер на Уайнънд? Ако Уайнънд реши да отмъсти на някого, ще го унищожи. Никой не знае кога или как ще го направи, но ще го направи и никой не ще е в състояние да го докаже. Свършено е с всеки, когото Уайнънд нарочи.

Кийтинг не проявяваше никакъв интерес по въпроса и силно се подразни.

Изяде си вечерята в мрачно мълчание и когато госпожа Кийтинг започна с думите: „А между другото…“, опитвайки се да поведе разговора в позната посока, той рязко я прекъсна:

— Няма да ми говориш за Катрин. Замълчи.

Госпожа Кийтинг не продума повече. Опита се да изсипе още храна в чинията му.

Взе такси до „Гринич Вилидж“. Забърза по стълбите. Рязко натисна звънеца. Зачака. Никой не отвори. Облегна се на стената, натискайки дълго звънеца. Катрин не би излязла, след като знаеше, че той ще дойде; просто не би го направила. Трудно му бе да повярва, че я няма. Слезе по стълбите, излезе на улицата и погледна към прозорците на нейния апартамент. Прозорците бяха тъмни.

Загледа се в прозорците, сякаш изправен пред огромно предателство. После изпита болезнено чувство на самота, като бездомник в големия град; за миг забрави собствения си адрес и съществуването си. Сети се за събранието, голямото събрание, на което чичо й се готвеше публично да стане мъченик. Ето къде е отишла проклетата малка глупачка! Изрече на глас:

— Да върви по дяволите!…

И забърза към залата на събранието.

Над квадратната рамка на входа към залата светеше гола електрическа крушка — синьо-бяло топче със заканителен блясък, твърде студен и ярък. Крушката се открояваше в тъмната улица и осветяваше процеждаща се струйка дъжд, искряща като стъклена игла. Беше толкова тънка и гладка, че Кийтинг потръпна, спомняйки си истории за хора, убити от пробождане с ледена висулка. Любопитни скитници безучастно обикаляха в дъжда край входа, редом с тях имаше няколко полицаи. Вратата беше отворена. Неосветеното фоайе беше изпълнено с хора, които не можеха да влязат в претъпканата зала; те слушаха високоговорител, специално поставен за случая. На входа три смътни фигури раздаваха брошури на минувачите. Единият беше охтичав небръснат млад мъж с дълъг гол врат; другият беше спретнат младеж с кожена яка и скъпо палто; третата беше Катрин Холси.

Стоеше под дъжда, от умора раменете й бяха отпуснати, а коремът — издаден напред, носът й блестеше, очите й грееха от възторг. Кийтинг спря и се вторачи в нея.

Подаде му брошура, протягайки механично ръка, после вдигна очи и го видя. Усмихна се без изненада и каза радостно:

— Виж ти, Питър! Колко мило, че си тук!

— Кейти… — той се задави. — Кейти, какво по дяволите…

— Трябваше да дойда, Питър. — В гласа й нямаше и следа от извинение. — Ти не разбираш, аз…

— Не стой на дъжда. Влез вътре.

— Не мога! Трябва да…

— Поне не стой на дъжда, глупачке! — бутна я грубо през вратата в един ъгъл на фоайето.

— Питър, скъпи, нали не ми се сърдиш? Ето какво стана: мислех, че чичо няма да ми позволи да дойда тук тази вечер, но в последния момент той каза, че мога да дойда, ако искам, и че мога да помогна с брошурите. Сигурна бях, че ще ме разбереш, оставих ти бележка на масата във всекидневната, за да ти обясня, и…

— Оставила си ми бележка? Вътре?

— Да… О… О, боже, не се сетих, та ти естествено не можеш да влезеш, колко съм глупава, но толкова бързах! Нали не ми се сърдиш, моля те! Знаеш ли какво означава това за него? Знаеш ли, че той се жертва, идвайки тук? Сигурна бях, че ще го направи. Казах им го, на хората, които знаят, че няма друга възможност, че това ще бъде краят за него… и наистина може би е така, но него не го е грижа. Такъв си е. Страх ме е, но съм и много щастлива, защото това, което той прави… ми вдъхва вяра във всички хора. Страх ме е, защото нали знаеш, Уайнънд ще…

— Млъкни! Всичко знам. И ми се повдига. Не ми се слуша за твоя чичо, за Уайнънд или за проклетата стачка. Да се махаме оттук.

— О, не, Питър! И дума да не става! Искам да го чуя и…

— Млъкнете вие там! — изшътка към тях някой от тълпата.

— Пропускаме всичко — прошепна тя. — Сега говори Остин Хелър. Не искаш ли да чуеш Остин Хелър?

Кийтинг погледна към високоговорителя с респект, какъвто изпитваше към всички известни имена. Не беше чел кой знае какво от Остин Хелър, но знаеше, че той е водещ коментатор на „Кроникъл“, великолепен независим вестник, архивраг на изданията на Уайнънд. Хелър произхождаше от стара известна фамилия и беше завършил в Оксфорд. Започна кариерата си като литературен критик и стана ненадминат майстор на словото, разобличаващ всички форми на принуда, частна или обществена, на небето и на земята; ругаеха го проповедници, банкери, женски клубове и профсъюзни активисти. Беше по-изискан от представителите на елита, които обикновено взимаше на подбив. Имаше по-яко телосложение от работниците, които обикновено защитаваше. Можеше да говори за най-новата пиеса на Бродуей, за средновековна поезия или международни финанси. Никога не даряваше пари на благотворителни организации, но харчеше от собствените пари повече, отколкото можеше да си позволи, за да защитава политически затворници навсякъде по света.

Гласът от високоговорителя беше рязък и ясен, с лек английски акцент.

— … и трябва да имаме предвид — продължи без емоция Остин Хелър, — че след като, за жалост, сме принудени да живеем заедно, най-важното, което трябва да помним, е, че единственият начин да имаме някакъв закон е да имаме възможно най-малко закони. Според мен няма друг етичен стандарт, с който да се измери цялостното неетично понятие държава, освен с количеството време, мисъл, пари, с усилията и подчинението, които обществото изтръгва насила от всеки свой член. Ценностите и цивилизоваността на обществото са обратнопропорционални на това ограбване. Няма закон, който да застави човека да работи при условия, различни от тези, които той сам избира. Няма закон, който да му попречи да определя тези условия — но няма и закон, който да принуди работодателя да ги приеме. Свободата да се договаряме или да не се договаряме, е основа на нашето общество — а свободата да стачкуваме, е част от нея. Споменавам това, за да ви напомня, че има един Петроний от Хелс Кичин^[1], един изтънчен негодник, който напоследък доста кресливо ни убеждава, че тази стачка руши законността и реда.

Високоговорителят избълва остър, пронизителен възглас на одобрение и шумни аплодисменти. Хората във фоайето бяха смаяни. Катрин сграбчи лакътя на Кийтинг.

— О, Питър! — прошепна тя. — Той има предвид Уайнънд! Уайнънд е роден в Хелс Кичин. Той може да си позволи да говори така, но Уайнънд ще си излее гнева на чичо Елсуърт!

Кийтинг престана да слуша речта на Хелър, защото почувства такова силно главоболие, че от шума го заболяха очите и затвори клепачи. Облегна се на стената.

Стреснато отвори очи, осъзнавайки, че около него е настъпила странна тишина. Не беше чул кога Хелър е престанал да говори. Хората във фоайето стояха в напрегнато, тържествено очакване. Дращенето на високоговорителя привличаше погледите към тъмната му фуния. И тогава в тишината се разнесе висок и бавен глас:

— Дами и господа, имам честта сега да ви представя господин Елсуърт Монктън Тухи!

Бенет спечели баса в кантората, помисли си Кийтинг. Последваха няколко секунди тишина. А после се случи нещо, което блъсна Кийтинг по тила; то не беше нито звук, нито удар, а нещо, което раздра времето, откъсвайки този миг от обичайния му ход. Първо усети само шок; изтече една отчетлива, осъзната секунда, преди да си даде сметка, че това са аплодисменти. Беше гръм от аплодисменти и той помисли, че високоговорителят ще експлодира. Нестихващите аплодисменти натискаха стените на фоайето. На Кийтинг му се стори, че усеща как стените се издуват навън към улицата. Хората около него аплодираха възторжено. Катрин стоеше с отворена уста. Сигурен беше, че тя е спряла да диша. Мина доста време и изведнъж настъпи тишина, също толкова внезапна и поразителна като грохота; звукът във високоговорителя замря. Замълчаха и хората във фоайето. И тогава прозвуча гласът.

— Приятели мои — каза той, просто и тържествено. — Братя — добави меко, сякаш без да иска, произнасяйки развълнуван и двете обръщения, с усмивка, извиняваща вълнението. — Вашето посрещане ме трогва по-силно, отколкото е редно да си позволя. Надявам се да ми простите, че се държа като суетното дете, което е във всички нас. Давам си сметка — и го приемам именно така, — че аплодисментите ви не са за моята личност, а за принципа, който имам щастието да отстоявам най-смирено тази вечер.

Не беше глас, а чудо. Вееше се като кадифено знаме. Изричаше английски думи, но звънливата яснота на всяка сричка прозвучаваше като нов език, на който се говори за първи път. Това беше глас на титан.

Кийтинг остана със зяпнала уста. Не чуваше какво казва гласът. Слушаше красотата на безсмислените звуци. Не изпитваше нужда да узнае техния смисъл; беше готов да приеме всичко, беше готов сляпо да се остави да го водят.

— … и така, приятели мои — казваше гласът, — поуката, която трябва да изведем от нашата трагична борба, е поуката за единството. Или ще се обединим, или ще бъдем победени. Нашата воля — волята на онеправданите, забравените, потиснатите — ще ни сплоти, за да ни превърне в огромна сила, с обща вяра и обща цел. Време е всеки отделен човек да се отрече от мислите за своите малки нищожни проблеми, за печалба, уют и доволство. Време е да се влеем в голямото течение, в прииждащата река, която идва да отнесе всички ни, и желаещите, и нежелаещите, към бъдещето. Историята, приятели мои, не ни пита дали сме съгласни. Тя е неумолима, като гласа на масите, които я създават. Нека се вслушаме в нейния зов. Нека се организираме, братя мои. Нека се организираме. Нека се организираме. Нека се организираме.

Кийтинг погледна Катрин. Нея я нямаше — имаше само едно бяло лице, което се разтваряше в звуците от високоговорителя. Не защото слушаше чичо си. Кийтинг не я ревнуваше от него, макар да му се искаше. Това не беше привързаност. Нещо студено и безлично я изсмукваше и пречупваше волята й. Не беше човешка воля, а нещо без име, което я поглъщаше.

— Да излезем от тук — прошепна той. Гласът му беше гневен. Страхуваше се.

Тя се обърна към него, сякаш излизаше от несвяст. Стана му ясно, че се опитва да си спомни кой е и защо е с нея. Тя прошепна:

— Добре. Да излезем.

Тръгнаха по улиците, в дъжда, без посока. Беше студено, но те вървяха, движеха се заради самото движение, за да усещат как се движат мускулите им.

— Ще станем вир-вода — каза най-после Кийтинг, опитвайки се да прозвучи естествено. Мълчанието помежду им го уплаши. То потвърждаваше, че двамата бяха преживели едно и също нещо и че то наистина се беше случило. — Да влезем някъде да пийнем нещо.

— Добре, да влезем — каза Катрин. — Толкова е студено… Колко глупаво от моя страна! Пропуснах речта на чичо, а толкова исках да я чуя. — Всичко беше наред. Тя го каза. Каза го напълно естествено, с подобаващо съжаление. Нещото бе изчезнало. — Но исках да съм с теб, Питър… искам да съм винаги с теб. — Нещото направи последен опит да ги овладее, не чрез думите, изречени от нея, а чрез причината, която я накара да ги изрече. След това изчезна и Кийтинг се усмихна. Пръстите му потърсиха голата й китка между ръкава и ръкавицата. Почувства топлата й кожа.

Няколко дни по-късно Кийтинг чу историята, която се разказваше из целия град. Разправяха, че в деня след голямото събрание Гейл Уайнънд повишил заплатата на Елсуърт Тухи. Разярен, Тухи се опитал да му откаже.

— Не можете да ме подкупите, господин Уайнънд — казал той.

— Не ви подкупвам — отговорил Уайнънд, — не се ласкайте.

 

 

Стачката приключи и спрените строежи бяха подновени с пълна сила в целия град. Кийтинг работеше денонощно. Кантората бе затрупана с нови поръчки. Франкън се усмихваше на всички и покани служителите си на малко тържество, за да се забравят изречените горчиви думи. Разкошната къща от сив гранит на господин и госпожа Дейл Ейнсуърт на „Ривърсайд Драйв“ — любимият проект на Кийтинг в късен ренесанс — най-после беше завършена. Г-н и г-жа Дейл Ейнсуърт дадоха прием по случай новата си къща, на който бяха поканени Гай Франкън и Питър Кийтинг, но Лусиъс Н. Хайер беше пропуснат, сякаш неволно, както му се случваше непрекъснато напоследък. На Франкън му хареса приемът, защото всеки квадратен метър гранит в къщата му напомняше за внушителната сума, получена от една гранитна кариера в Кънектикът. Приемът хареса и на Кийтинг, защото достолепната госпожа Ейнсуърт му каза с подкупваща усмивка:

— Сигурна бях, че съдружникът на господин Франкън сте вие! Разбира се, че фирмата се казва Франкън и Хайер! Как съм се заблудила! За извинение мога да ви кажа, че дори да не сте негов съдружник, имате пълното право да станете!

Животът в кантората течеше гладко, всичко изглеждаше наред.

Но една сутрин, скоро след приема у семейство Ейнсуърт, за изненада на Кийтинг Франкън пристигна в кантората видимо раздразнен.

— Няма нищо — Франкън махна нетърпеливо с ръка към Кийтинг, — всичко е нормално.

В чертожната зала Кийтинг видя, че трима чертожници са се скупчили и четат с нездрав интерес нюйоркския „Банър“; единият се изхили злорадо. Щом го видяха, вестникът тутакси изчезна. Нямаше време да провери за какво става дума; в кабинета го чакаха куриер на строителен предприемач, куп писма и чертежи за одобрение.

След три часа забрави за случката, затънал във всекидневните си задачи. Чувстваше се лек, с ясна мисъл, бодър и енергичен. Наложи се да отиде до библиотеката, за да сравни един чертеж с най-добрите образци. На излизане от кабинета си подсвиркваше с уста, размахвайки весело чертежа.

Почти излетя до средата на приемната и изведнъж спря; чертежът се развя напред, после го плесна по коленете. Спомни си, че е напълно неуместно да се държи по такъв начин на това място.

До парапета стоеше млада жена и разговаряше със служителката, в приемната. Стройната й фигура не се вместваше в представите за нормално човешко тяло. Формите й бяха толкова издължени, крехки и деликатни, че приличаше на стилизирана рисунка на жена, в сравнение с която обичайните пропорции на човешкото тяло изглеждат тежки и тромави. Носеше сив костюм със семпла кройка; контрастът между изтънчената строгост на дрехата и вида на жената беше съзнателно подсилен и създаваше впечатление за невероятна изисканост. Пръстите на едната й ръка бяха опрени на перилото, властната й издължена ръка завършваше с тънка длан. Сивите очи не бяха с овална форма, а приличаха на дълги правоъгълни прорези между успоредните линии на миглите; излъчваше ледено спокойствие. Устните й издаваха силна порочност. Лицето й, бледозлатистата коса и костюмът сякаш нямаха цвят, а само намек за цвят, нюанс от цветовата реалност и поради това всичко около нея изглеждаше твърде грубо. Кийтинг й се любуваше безмълвно. За първи разбра какво имат предвид хората на изкуството, когато говорят за красотата.

— Ще се срещна с него сега, ако изобщо ще се срещаме — каза тя на служителката. — Той ме помоли да дойда и това е единственото време, с което разполагам. — Не прозвуча като заповед; говореше така, сякаш е излишно гласът й да звучи заповеднически.

— Да, но… — на таблото пред служителката светна лампичка и тя бързо включи линията. — Да, господин Франкън… — Изслуша го и кимна облекчено. — Да, господин Франкън. — Обърна се към посетителката. — Моля, заповядайте, влезте веднага.

Младата жена тръгна към стълбите и погледна Кийтинг, минавайки край него. Погледът й сякаш се плъзна, без да спре нито за миг. Възторгът му избледня. Успя да зърне в очите й досада и леко презрение. Усети в погледа й хладна жестокост.

Чу я как се качва по стълбите и усещането изчезна, а възторгът се върна. Отиде при служителката и я попита с несдържано любопитство:

— Коя е тази? — попита.

Секретарката вдигна рамене.

— Девойчето на шефа.

— Виж ти, какъв щастливец! — каза Кийтинг. — Крие я от мен.

— Не ме разбрахте — каза студено секретарката. — Тя е дъщеря му. Доминик Франкън.

— О — каза Кийтинг. — О, господи!

— Нали? — момичето го погледна саркастично. — Четохте ли „Банър“ тази сутрин?

— Не. Защо?

— Прочетете го.

Таблото забръмча и тя му обърна гръб.

Прати едно момче да му купи сутрешния „Банър“ и го разгърна нетърпеливо на рубриката „Вашият дом“ от Доминик Франкън. Говореше се, че напоследък жъне голям успех с описания на домовете на изтъкнати нюйоркчани. Беше специалистка по вътрешен дизайн, но понякога се пробваше и в архитектурната критика. Този път темата й беше новата къща на г-н и г-жа Дейл Ейнсуърт на „Ривърсайд Драйв“. Написала бе следното:

„Влизате във величествено фоайе от позлатен мрамор и решавате, че сте в кметството или централната поща, но не сте. Тук има всичко: мецанин с колонада, стълбище с висящи орнаменти и картуши във формата на преплетени кожени колани. Те обаче не са от кожа, а от мрамор. Трапезарията има разкошна бронзова врата, поставена погрешка на тавана, под формата на пергола със свежи бронзови гроздове. По стените висят умрели патици и зайци в букети от моркови, петунии и зелен фасул. Струва ми се, че няма да са много привлекателни, ако са истински, но след като са калпави гипсови имитации, всичко е наред… Прозорците на спалните гледат към тухлена стена, която не е особено чиста, но кой ще наднича в спалните… Големите фасадни прозорци изобилно пропускат светлина, също като краката на мраморните амурчета, задрямали навън. Амурчетата са добре охранени и от улицата изглеждат прекрасно, на фона на фасадата от строг гранит. Те са чудесни, само дето едва ли ще се насладите на гледката на напуканите им петички, ако погледнете навън, за да видите дали вали. Ако тя ви омръзне, винаги можете да погледате навън от централните прозорци на третия етаж, към чугунения задник на Меркурий, седнал на корниза над входа. Този вход е много красив. Утре ще посетим дома на г-н и г-жа Смайт-Пикъринг.“

Къщата бе проектирана от Кийтинг. Но напук на целия си гняв, той не се сдържа да прихне при мисълта как ли се е чувствал Франкън, четейки рубриката, и как Франкън ще се изправи пред г-жа Дейл Ейнсуърт. После забрави и къщата, и статията. Мислеше само за момичето, което я беше написало.

Взе произволно три скици от масата и тръгна към кабинета на Франкън, за да му ги представи, без да има нужда от неговото одобрение.

Спря на площадката пред затворената врата. Зад вратата кънтеше гласът на Франкън, висок, гневен и безпомощен. Гласът на Франкън, когато беше победен.

— … безподобно оскърбление! От собствената ми дъщеря! Допускал съм, че си способна на всичко, но това е прекалено. Какво ще правя? Какво ще им обяснявам? Даваш ли си сметка, поне малко, в какво положение съм? При тези думи тя се разсмя; смехът й беше весел и студен. Той разбра, че е по-добре да не влиза. Реши, че не иска да влиза. Отново се уплаши, също както се бе уплашил от очите й.

Обърна се и заслиза по стълбите. Стигайки до долния етаж, си помисли, че ще се запознае с нея, и то съвсем скоро, и че Франкън не ще може да попречи. Зачака нетърпеливо този миг. Засмя се с облекчение, сещайки се каква представа си бе изграждал за дъщерята на Франкън в продължение на няколко години. Започна да променя плановете си за бъдещето. Но смътно си даваше сметка, че ще е по-добре никога да не я среща.