Айн Ранд
Изворът (5)

V

След една година работа във фирмата „Франкън&Хайер“, Кийтинг получи произнасяното шепнешком прозвище „престолонаследник без портфейл“. Макар все още само чертожник, той беше всемогъщият фаворит на Франкън. Франкън го водеше на обед — небивала чест за служител. Викаше го да присъства на разговори с клиенти. На клиентите очевидно им беше приятно да виждат такъв представителен младеж в кабинета на архитекта.

Лусиъс Н. Хайер имаше дразнещия навик да пита ненадейно Франкън: „Кога нае новия човек?“ и да сочи към служител с тригодишен стаж във фирмата. Но за изненада на всички Хайер запомни името на Кийтинг и го поздравяваше с одобрителна усмивка винаги, когато се срещнат. Един мрачен ноемврийски следобед двамата поведоха дълъг разговор за старинния порцелан. Това беше хобито на Хайер; той притежаваше прочута колекция, събирана със страст. Кийтинг показа завидни познания по въпроса, макар да не бе чувал за старинен порцелан до предишната вечер, която прекара в кварталната библиотека. Хайер беше възхитен — хората в офиса не само не даваха пет пари за неговото хоби, но и почти не забелязваха присъствието му. Хайер каза на съдружника си:

— Добре подбираш хората си, Гай. Има едно момче, което ми се иска да се задържи при нас, как му беше името?… Кийтинг.

— Да — отговори с усмивка Франкън, — така е.

В чертожната зала Кийтинг се съсредоточи върху Тим Дейвис. Работата и чертането бяха само неизбежни подробности, плъзгащи се по повърхността на всекидневието; Тим Дейвис бе съществената част от първата стъпка в неговата кариера.

Дейвис го оставяше да му върши голяма част от работата; отначало само през нощта, след това му поверяваше някои от задачите за деня, първо тайно, а после и открито. Дейвис предпочиташе другите да не знаят. Кийтинг обаче направи така, че да се разбере, разигравайки наивна увереност, че е само инструмент, нещо като молив или линеал на Тим, че помощта му само подчертава уменията на Тим и съвсем не ги омаловажава, поради което той не се крие.

В началото Дейвис даваше указания на Кийтинг; постепенно главният чертожник свикна с това положение и започна да идва направо при Кийтинг с нарежданията, предназначени за Дейвис. Кийтинг винаги беше на мястото си, усмихваше се и казваше:

— Ще свърша работа; не занимавайте Тим с тези дреболии, аз ще се погрижа.

Дейвис се отпусна и се остави на течението; пушеше много, облягаше се назад, с крака върху пръчките на стола, затваряше очи и мечтаеше за Илейн; от време на време казваше:

— Готово ли е, Питър?

През пролетта Дейвис се ожени за Илейн. Често закъсняваше за работа. Веднъж прошепна на Кийтинг:

— Ти си любимец на стареца, Пит, нали ще му подхвърляш по някоя добра дума за мен? — та да си затварят очите за някои неща. Господи, как ми се иска да не съм на работа точно сега!

Кийтинг казваше на Франкън:

— Съжалявам, г-н Франкън, че плановете за подземието за проекта на Мъри закъсняха — Тим Дейвис се е поскарал с жена си снощи, но знаете как е с младоженците и не бихте се отнесли строго.

Или:

— Пак е заради Тим Дейвис, г-н Франкън, но не му се сърдете, не може да се съсредоточи!

Поглеждайки списъка със заплатите на своите служители, Франкън установи, че най-скъпо платеният му чертожник е човекът, от когото ползата в кантората е най-малка.

Когато Тим Дейвис беше уволнен, в чертожната зала никой не се изненада, освен самия Тим Дейвис. Не разбра защо му се е случило. Стисна предизвикателно устни, огорчен от света, който намрази завинаги. Нямаше нито един приятел на тази земя, освен Питър Кийтинг.

Кийтинг го утешаваше, ругаейки по адрес на Франкън и проклинайки човешката несправедливост. Изхарчи шест долара в нелегален бар, почерпи секретарката на свой познат архитект и уреди нова работа на Тим Дейвис.

След това при мисълта за Тим Дейвис Кийтинг винаги изпитваше доволство; беше променил живота на един човек, изхвърли го от пътя му и го насочи по друг път; този човек за него не беше вече Тим Дейвис, а мислеща, съзнателна форма на живот — защо винаги се страхуваше от тайнственото съзнание на другите хора? Той беше променил тази форма и това съзнание според своята воля. Франкън, Хайер и главният проектант единодушно решиха да дадат на Питър Кийтинг масата, длъжността и заплатата на Тим. Но това беше само част от неговото удовлетворение. У него се появи и още едно усещане, по-топло, по-неуловимо — и по-опасно. Казваше често и весело:

— Тим Дейвис ли? О, да, аз му намерих сегашната работа.

Писа на майка си, за да й разкаже. Тя каза на приятелките си:

— Пити е толкова безкористно момче.

Пишеше й прилежно всяка седмица; писмата му бяха кратки и почтителни; нейните писма бяха дълги, подробни и пълни със съвети. Рядко ги прочиташе докрай.

Понякога се срещаше с Катрин Холси. Не отиде при нея следващата вечер, както й бе обещал. Събуди се сутринта и си спомни нещата, които й каза. Намрази я, защото го бе подтикнала да й ги каже. Отиде пак при нея след седмица; тя не го упрекна, нито отвори дума за чичо си. Продължиха да се виждат веднъж на един-два месеца; беше щастлив, като я види, но никога не й говореше за кариерата си.

Опита се да поговори за кариерата си с Хауърд Роурк, но опитът се оказа неуспешен. Обади му се по телефона два пъти. Изкачи с отвращение петте етажа до стаята на Роурк. Поздрави го нетърпеливо, очаквайки някакво успокоение, но не знаеше защо се нуждае от успокоение, нито защо може да го получи единствено от Роурк. Заговори за работата си и разпита Роурк с искрена загриженост за кантората на Камерън. Роурк го изслуша и отговори охотно на всичките му въпроси. Но Кийтинг усещаше, че среща желязна стена в неподвижните очи на Роурк и че двамата не говорят за едно и също. Преди да си тръгне, Кийтинг забеляза протритите маншети на Роурк, обувките му и кръпката на панталоните. Остана доволен. Тръгна си злорадстващ, но и крайно смутен. Зачуди се защо, зарече се никога повече да не се среща с Роурк. Зачуди се защо е сигурен, че ще трябва отново да се срещне с него.

— Е — каза Кийтинг, — не успях да събера смелост да я поканя на обед, но ще дойде с мен на изложбата на Мосън вдругиден. Сега какво?

Седеше на пода с глава, облегната на ръба на леглото и с изпънати боси крака, облечен в една от бледозелените пижами на Гай Франкън, която бе твърде широка за него.

През отворената врата на банята виждаше как Франкън си мие зъбите, изправен пред мивката, с корем, опрян в блестящия й ръб.

— Чудесно — Франкън измляска през дебелата пяна на пастата за зъби. — И така ще стане. Нали ти е ясно?

— Не.

— Господи, Пит, вчера ти обясних. Съпругът на госпожа Дънлоп възнамерява да й построи къща.

— О, да — каза тихо Кийтинг и отметна сплъстените черни къдри от лицето си. — Ох, да… сега си спомням… господи, Гай, как ме боли главата!…

Спомняше си смътно приема, на който Гай го заведе предишната вечер, спомняше си черния хайвер върху леда, вечерната рокля от черен тюл и красивото лице на госпожа Дънлоп, но не можеше да си спомни как точно е стигнал до апартамента на Франкън. Сви рамене. През последната година често ходеше на приеми с Франкън и често се оказваше по същия начин в дома му.

— Не става дума за много голяма къща — каза Франкън с четка за зъби в устата. Четката издуваше бузата му, а зелената й дръжка стърчеше навън. — Около петдесет хиляди, доколкото знам. Те са дребни риби, така или иначе. Но зетят на госпожа Дънлоп е Куимби — нали знаеш, голямата клечка в недвижимите имоти. Няма да е лошо да имаме достъп до това семейство, никак няма да е лошо. Трябва да проучиш кой ще получи тази поръчка, Пит. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се — каза Кийтинг с клюмнала глава. — Винаги можеш да разчиташ на мен, Гай…

Седеше неподвижен, вторачен в босите си крака. Мислеше за Стенгъл, проектанта на Франкън. Нямаше желание да мисли, но умът му автоматично скочи към Стенгъл, както обикновено, тъй като Стенгъл беше следващата му стъпка.

Стенгъл не се сприятеляваше с никого. В продължение на две години всички опити на Кийтинг да се сближи със Стенгъл се разбиваха в леда в очилата му. Мнението на Стенгъл за Кийтинг се носеше шепнешком из чертожните зали и малцина се осмеляваха да го повторят; Стенгъл го казваше на висок глас, макар да знаеше, че поправките по неговите чертежи, които се връщаха от кабинета на Франкън, бяха от ръката на Кийтинг. Но Стенгъл имаше слабо място: готвеше се да напусне Франкън и да отвори собствена кантора. Беше си избрал съдружник — млад архитект, който нямаше талант, но беше наследил много пари. Стенгъл само чакаше удобен случай. Кийтинг много мислеше по този въпрос. Не можеше да мисли за нищо друго. Отново се сети за него, седейки на пода в спалнята на Франкън.

Два дни по-късно, придружавайки госпожа Дънлоп на изложбата на картини на някой си Фредерик Мосън, вече имаше план за действие. Поведе я през рехавите посетители. Сключваше пръсти около лакътя й, показвайки, че очите му се насочват по-често към младото й лице, отколкото към картините.

— Да — каза той, а тя покорно се вгледа в пейзаж, изобразяващ автомобилно гробище и се опита да изрази очакваното от нея възхищение, — великолепно. Забележете цветовете, госпожо Дънлоп… Казват, че на Мосън му е ужасно трудно. Познатата история — опитва се да спечели признание. Познато и сърцераздирателно. Така е във всички изкуства. И в моята професия е така.

— О, наистина ли? — каза госпожа Дънлоп, която в този момент определено предпочете архитектурата.

— А това — каза Кийтинг, спирайки пред картина на старица, чоплеща босите си крака на уличен бордюр, — това е изкуството като социален документ. Нужна е смелост, за да се оцени.

— Просто е чудесно — каза госпожа Дънлоп.

— Да, смелост. Рядко срещано качество… Казват, че Мосън умирал от глад в една мансарда, когато го открила госпожа Стайвизънт. Чудесно е да помогнеш на някой млад талант.

— Наистина е чудесно — съгласи се госпожа Дънлоп.

— Ако съм богат — каза замислено Кийтинг, — хобито ми ще е да организирам изложба на млад художник, да спонсорирам концерт на млад пианист, да поръчам на млад архитект да ми построи къща…

— Знаете ли, господин Кийтинг, със съпруга ми възнамеряваме да построим малка къща в Лонг Айлънд.

— Така ли? Колко мило от ваша страна, госпожо Дънлоп, че ми го доверявате. Вие сте толкова млада, дано ми простите, че ви го казвам. Знаете ли, че поемате риска да ви досадя, за да се опитам да предизвикам интереса ви към моята фирма? Или няма такава опасност, защото вече сте избрали архитект?

— Не, никак не съм в безопасност — каза кокетно госпожа Дънлоп, — и никак не ме е страх. През последните няколко дни все си мисля за фирмата „Франкън&Хайер“. Чух колко са добри.

— Благодаря ви, госпожо Дънлоп.

— Господин Франкън е голям архитект.

— Ами… да.

— Какъв е проблемът?

— Нищо. Нищо, наистина.

— Но, моля ви, кажете какъв е проблемът?

— Наистина ли искате да ви кажа?

— Разбира се.

— Всъщност Гай Франкън е само едно име. Той няма да има нищо общо с вашата къща. Това е професионална тайна, която не би трябвало да разгласявам, но във вас има нещо, което ме кара да съм откровен. Най-хубавите сгради, излезли от нашата кантора, са проектирани от господин Стенгъл.

— Кой?

— Клод Стенгъл. Никога не сте чували това име, но ще го чуете, когато някой прояви смелостта да го открие. Той върши цялата работа, той е истинският задкулисен гений, но Франкън се подписва под всичко и обира цялата слава. Нещата винаги стават така.

— Но защо господин Стенгъл се съгласява?

— Какво да направи? Никой не го лансира. Знаете какви са повечето хора, следват утъпканите пътеки, плащат тройно повече само заради марката. Смелост, госпожо Дънлоп, липсва им смелост. Стенгъл е забележителен творец, но твърде малко са прозорливите хора, които биха го оценили. Той е готов да започне самостоятелна работа, стига само да се намери видна личност като госпожа Стайвизънт, която да го подкрепи.

— Така ли? — каза госпожа Дънлоп. — Изключително интересно! Разкажете ми нещо повече.

Той й разказа още доста неща. Щом разгледаха творбите на Фредерик Мосън, госпожа Дънлоп стисна ръката на Кийтинг и каза:

— Толкова мило, беше изключително мило от ваша страна. Сигурен ли сте, че няма да си създадете проблеми в кантората, ако ми уредите среща с господин Стенгъл? Не посмях да ви го предложа, а вие сте толкова любезен, задето не ми се разсърдихте. Толкова безкористно постъпвате, едва ли някой друг би го направил на ваше място.

Когато Кийтинг покани на обед Стенгъл, той го изслуша без да продума, после вдигна рязко глава и троснато попита:

— А ти какво ще спечелиш?

Кийтинг понечи да му отговори, но Стенгъл отметна глава назад.

— О — каза той, — ясно ми е.

Наведе се с презрително свити устни:

— Добре. Ще дойда на този обяд.

Стенгъл напусна фирмата „Франкън&Хайер“, отвори си собствена кантора и започна да проектира къщата на Дънлоп — първата му поръчка. Гай Франкън строши една линия в ръба на бюрото си и изръмжа пред Кийтинг:

— Негодник! Проклет негодник! След всичко, което направих за него.

— А ти какво очакваш? — попита Кийтинг, изтегнат в креслото пред него. — Такъв е животът.

— Не мога да проумея как този мерзавец е дочул! Да измъкне поръчката изпод носа ни!

— Никога не съм му имал доверие. — Кийтинг сви рамене. — Човешка природа…

Горчивината в гласа му беше искрена. Не беше получил никаква благодарност от Стенгъл. Тръгвайки си, Стенгъл му каза:

— Ти си по-голям негодник, отколкото си мислех. Наслука. Един ден ще станеш прочут архитект.

Така Кийтинг се издигна до главен проектант на фирмата „Франкън&Хайер“.

Франкън го заведе да отпразнуват скромно в много тих и скъп ресторант.

— След няколко години — повтаряше той, — след няколко години ще видиш как ще ти потръгне, Пит… Ти си добро момче, харесваш ми. Ще ти помагам… Та нали и сега ти помагам?… Ще постигнеш много неща, Пит… след няколко години…

— Вратовръзката ти се е изкривила, Гай — каза сухо Кийтинг. — Разливаш бренди по сакото си…

Започвайки първия си проект, Кийтинг се замисли за Тим Дейвис, за Стенгъл, за мнозината други, които се стремяха към тази длъжност, бореха се, полагаха усилия, но бяха победени — от него. Почувства се победител. Получи осезаемо потвърждение за способностите си. И внезапно осъзна, че стои в остъкления кабинет, загледан в празен лист хартия — съвсем сам. Нещо се спусна от гърлото му надолу към стомаха, нещо студено и празно, старото му усещане за падаща празнина. Опря се на масата и затвори очи. За първи път ясно си даде сметка, че от него се очаква именно това — да запълни празния лист, да създаде нещо върху празния лист.

Поръчан му бе проект за малка къща. Но вместо да си я представи как се издига пред него, тя потъна; формата й му заприлича на яма в земята; вътре в него също зейна яма, истинска празнота, изпълнена само с дърдоренето на Дейвис и Стенгъл. Франкън му беше казал за проекта:

— Трябва да излъчва възвишеност, нали разбираш, възвишеност… да няма нищо необичайно… да е елегантна… и да се вместиш в бюджета. — Франкън смяташе, че по този начин дава идеи на своя проектант, а неговата работа е да ги изпълнява. Потънал във вцепенение, Кийтинг си представи как клиентите му се смеят в лицето; стори му се, че чува тихия, всемогъщ глас на Елсуърт Тухи, който му напомня, че може да се изяви като водопроводчик. Изпита омраза към всеки камък по лицето на земята. Намрази се, че е избрал да бъде архитект.

Започна да чертае, опитвайки се да не мисли за работата, с която се бе захванал; мислеше само, че същата работа е вършил и Франкън, и Стенгъл, дори и Хайер, както и всички останали, и че ако те могат да я вършат, може и той.

Посвети дни наред на предварителните скици. Прекара дълги часове в библиотеката на „Франкън&Хайер“, проучвайки снимки на класически сгради, за да реши как ще изглежда къщата. Усети, че напрежението в мислите му се стопява. Къщата, която израстваше изпод ръката му, беше подходяща и хубава, защото хората все още боготворяха майсторите от миналото. Нямаше защо да се лута, да се бои или да рискува; работата я бяха свършили други.

Завърши чертежите и ги загледа неуверено. Ако му кажеха, че е най-красивата или най-грозната къща на света, би приел и двете. Чувстваше се несигурен. А трябваше да е точно обратното. Сети се за Стантън и за нещата, на които се опираше, изпълнявайки проектите си там. Обади се в кантората на Камерън и потърси Хауърд Роурк.

Отиде у Роурк вечерта и разгъна пред него плановете, фасадата и перспективата на своята първа сграда. Роурк се надвеси над тях с широко разтворени ръце и длани, опрени на ръба на масата. Мина много време, без да продума.

Кийтинг чакаше тревожно. Усети, че с тревогата му се надига гняв — не разбираше защо е толкова тревожен. Не можа да издържи и заговори:

— Знаеш ли, Хауърд, всички казват, че Стенгъл е най-добрият проектант в града. Струва ми се, че той не беше готов да напусне, но аз направих така, че да напусне и заех неговото място. Наложи ми се доста да помисля, за да постигна това нещо, аз…

Млъкна. Думите му не звучаха никак весело и гордо, както биха звучали навсякъде другаде. Прозвучаха като молба.

Роурк се обърна и го погледна. В очите на Роурк нямаше презрение; само бяха малко по-широко отворени, внимателни и озадачени. Не каза нищо и отново се загледа в чертежите.

Кийтинг се почувства като гол. Дейвис, Стенгъл, Франкън бяха без значение тук. Използваше хората като защита срещу други хора. Но Роурк нямаше отношение към хората. Околните вдъхваха на Кийтинг увереност за собствената му стойност. Роурк не му вдъхваше нищо. Помисли, че трябва да грабне чертежите си и да бяга. Опасността не идваше от Роурк. Опасността беше, че той самият, Кийтинг, стои в тази стая.

Роурк го погледна.

— Харесва ли ти да работиш по този начин, Питър? — попита той.

— Знам — изхленчи Кийтинг, — знам, че не одобряваш, но това е бизнес, просто искам да знам какво мислиш практически, а не философски, не…

— Не, нямам намерение да ти изнасям проповеди. Просто се замислих.

— Можеш ли да ми помогнеш, Хауърд, само малко да ми помогнеш? Това е първата ми къща, толкова е важна за мен в кантората. Не се чувствам уверен. Какво мислиш? Ще ми помогнеш ли, Хауърд?

— Добре.

Роурк захвърли скицата на елегантната фасада с канелирани пиластри, разчупени фронтони, римски корнизи над прозорците и два имперски орела при входа. Взе плановете. Разстла над тях лист паус и започна да чертае. Кийтинг загледа молива в ръката на Роурк. Видя, че внушителното фоайе изчезва, изчезнаха извитите коридори и тъмните ъгли; в пространството, което му се виждаше твърде ограничено, израсна огромна всекидневна; стена от грамадни прозорци изникна към градината, появи се просторна кухня. Остана загледан дълго време.

— А фасадата? — попита той, когато Роурк остави молива.

— Не мога да ти помогна за нея. Ако трябва да е класическа, поне да е добра класика. Няма нужда от три пиластъра там, където е достатъчен един. И махни тези патици от вратата, с тях е претрупано.

Кийтинг му се усмихна с благодарност, тръгвайки си с чертежите под мишница; слезе по стълбите ядосан и засегнат; работи още три дни, за да направи нови планове по скиците на Роурк и нова, по-семпла фасада. Показа проекта си на Франкън с показен жест, сякаш размаха сабя.

— Я виж ти — каза Франкън, — виж ти!… Имаш въображение, Питър… питам се… малко смело е, но се питам…

Изкашля се и добави:

— Точно такова нещо имах предвид.

— Разбира се — каза Кийтинг. — Разучих твоите сгради и се опитах да си представя какво би направил ти. Ако съм успял, то е защото съм схванал твоите идеи.

Франкън се усмихна. А Кийтинг изведнъж осъзна, че Франкън всъщност не му вярва и знае, че и Кийтинг не си вярва. Въпреки това и двамата бяха доволни, свързани още по-силно с общ подход и обща вина.

 

 

Писмото на бюрото на Камерън го уведомяваше със съжаление, че след задълбочено обсъждане съветът на директорите на „Секюрити Тръст Къмпани“ не може да приеме неговия проект за сграда на новия клон на компанията в Астория и че поръчката е дадена на фирмата „Гоулд&Петингил“. Към писмото имаше приложен чек за предварителните чертежи, както беше договорено; сумата не покриваше разходите по изготвянето на тези чертежи.

Писмото бе разгънато на бюрото пред Камерън. Той се бе облегнал назад, без да се докосва до бюрото, с ръце на скута, едната длан притискаше другата с изпънати пръсти. Беше само къс хартия, но Камерън седеше свит и мълчалив, защото писмото беше като свръхестествено, като радий, изпускащ лъчи, които ще го наранят, ако се раздвижи и изложи кожата си.

Три месеца бе чакал поръчката на „Секюрити Тръст Къмпани“. Всички шансове, които бе съзирал пред себе си през последните две години, се бяха стопявали — избледняваха в неясни обещания, за да се превърнат в категорични откази. Наложи се да уволни един от чертожниците си. Собственикът на офиса започна да задава въпроси, в началото учтиво, после все по-сухо, накрая грубо и направо. Но хората в офиса не се притесняваха от това, нито от обичайното забавяне на заплатите: чакаше се поръчката на „Секюрити Тръст Къмпани“. Вицепрезидентът, който поръча на Камерън предварителните скици, бе казал:

— Знам, че отношението на някои директори към вас ще е различно от моето. Но нищо, господин Камерън, почнете да работите. Нека рискуваме заедно, аз ще съм на ваша страна.

Камерън рискува. Двамата с Роурк заработиха трескаво, за да подготвят скиците навреме, преди „Гоулд&Петингил“ да предадат своите планове. Петингил беше братовчед на съпругата на президента на банката и всепризнат експерт по развалините на Помпей; президентът на банката беше ревностен почитател на Юлий Цезар и при едно посещение в Рим посвети час и петнадесет минути на благоговейна разходка из Колизеума.

В продължение на много дни Камерън и Роурк работиха денонощно в кантората, в компанията на кана черно кафе. Понякога Камерън се сещаше за сметката за електричеството, но си налагаше да не мисли за нея. Лампите светеха в чертожната зала в ранните часове на деня, когато той пращаше Роурк за сандвичи. Роурк се потапяше навън в сивата утрин, а в кантората с прозорците към високата тухлена стена все още беше тъмно. В последния ден Роурк накара Камерън да си иде у дома след полунощ, защото ръцете му трепереха и коленете му търсеха опора във високия чертожен стол, облягайки се на него бавно, внимателно, с болезнена точност. Роурк го придружи на улицата и му извика такси. На светлината на уличната лампа Камерън видя, че лицето на Роурк е издължено, с широко отворени очи и изсъхнали устни. На следващата сутрин Камерън влезе в чертожната зала и видя каната с кафе обърната на пода, сред черна локва. Ръката на Роурк също бе в локвата, с дланта нагоре и със свити пръсти. Роурк спеше дълбоко, изпънат на пода, с главата назад. Камерън видя на масата готовите планове…

Седеше на бюрото и гледаше писмото. Унизителното беше, че не можеше да си наложи да мисли за изминалите нощи, нито за зданието, което трябваше да бъде построено в Астория или за зданието, което щеше да се издигне вместо него; мислеше само за неплатената сметка за електричество…

През последните две години се случваше Камерън да не се яви в кантората седмици наред. Роурк не го намираше у дома, но знаеше какво става и можеше само да чака, с надеждата, че Камерън ще се върне здрав и читав. Стигна се дотам, че Камерън престана да се срамува от своята агония, идваше в кантората олюлявайки се и не разпознаваше никого. Пиеше без мярка и го демонстрираше между стените на кантората си — единственото място на земята, което ценеше.

Роурк свикна спокойно да уведомява своя хазяин, че и тази седмица не може да му плати наема; хазяинът не настояваше, защото го беше страх от него. По някакъв начин Питър Кийтинг дочу за това, така, както винаги дочуваше всичко, което искаше да узнае. Една вечер влезе в неотоплената стая на Роурк и седна, без да си свали палтото. Извади от портфейла си пет десетдоларови банкноти и ги подаде на Роурк.

— Имаш нужда от пари, Роурк. Знам, че имаш нужда. Недей да ми противоречиш сега. Върни ми ги, когато можеш.

Роурк го изгледа изненадан, взе парите и каза:

— Да, имам нужда от пари. Благодаря, Питър.

Кийтинг попита:

— Защо по дяволите си губиш времето със стария Камерън? В името на какво живееш по този начин? Зарежи го, Хауърд, и ела при нас. Достатъчно е само да кажа няколко думи. Франкън ще е доволен. Като начало ще ти плащаме по шестдесет на седмица. — Роурк извади парите от джоба си и ги подаде обратно на Кийтинг. — За бога, Хауърд! Аз… не искам да те обидя.

— И аз не искам.

— Моля те, Хауърд, задръж ги.

— Лека нощ, Питър.

Роурк си мислеше за този разговор, когато Камерън влезе в чертожната зала с писмото от „Секюрити Тръст Къмпани“. Подаде го на Роурк, без да продума и се върна в кабинета си. Роурк прочете писмото и отиде при Камерън. След всяка изгубена поръчка Роурк знаеше, че Камерън иска да се видят в кабинета му, без да говорят за това; просто искаше да се видят, да поговорят за други неща, да почерпи увереност от присъствието му.

На бюрото на Камерън Роурк видя екземпляр от „Ню Йорк Банър“ — най-големият вестник на прочутата група „Уайнънд“. Беше виждал този вестник в кухня, в бръснарница, в третокласна чертожна зала, в метрото — навсякъде другаде, само не и в кабинета на Камерън. Камерън проследи погледа му и се ухили.

— Купих го сутринта, идвайки насам. Странно, нали? Не знаех, че ще… че ще получим това писмо днес. Но те сякаш си подхождат — вестникът и писмото. Не знам защо го купих. Изглежда не е случайно. Погледни, Хауърд, интересно е.

Роурк прегледа вестника. На първата страница имаше снимка на самотна майка с пълни блестящи устни, която застреляла любовника си; под снимката бе отпечатана първата част на автобиографията й и подробно описание на съдебния процес. На вътрешните страници имаше кръстоносен поход срещу компаниите за обществени услуги; хороскоп за деня; откъси от църковни проповеди; рецепти за младоженки; снимки на момичета с хубави крака; съвети как да задържиш съпруга си; конкурс за бебета; стихотворение, което гласеше, че е по-благородно да миеш чинии, отколкото да пишеш симфония; статия, доказваща, че жената, родила дете, автоматично става светица.

— Тук е отговорът, Хауърд. Отговорът, предназначен за мен и за теб. Той е този вестник. Фактът, че го има и че хората го харесват. Можеш ли да се пребориш с това? Имаш ли думи, които да бъдат чути и разбрани от тези хора? Вместо да ни пишат писмо, можеха да ни изпратят брой от „Банър“ на Уайнънд. Щеше да е по-просто и по-ясно. Знаеш ли, че след няколко години този нечуван негодник Гейл Уайнънд ще владее света? Ще бъде чудесен свят. И вероятно той е прав.

Камерън държеше вестника с изпъната ръка, претегляйки го на дланта си.

— Да им даваш онова, което искат, Хауърд, и да им позволяваш да те боготворят за това, че лижат краката ти — или… или какво? Каква е ползата?… Само че вече е все едно, нищо няма значение, дори и това, че вече нищо няма значение за самия мен…

Погледна Хауърд. Добави:

— Само да доживея, докато ти помогна да си стъпиш на краката, Хауърд…

— Не говорете за това.

— Искам да говорим за това… Странното е, Хауърд, че следващата пролет ще станат три години, откакто ти дойде тук. Сякаш е минало повече време, нали? Научих ли те на нещо? Ще ти кажа: научих те и на много неща, и на нищо. Никой не е в състояние да ти разкрие най-важното, онова, което е същността, изворът. Създаденото от теб… то е твое, не мое, аз мога само да ти покажа как да го правиш по-добре. Мога да ти дам средствата, но целта… но целта е твоя. Ти не си чирак, който скалъпва анемични дреболии в ранен стил крал Джеймс или късен Камерън. Ти ще станеш… да можех да доживея, за да те видя!

— Ще доживеете да видите. И вие го знаете.

Камерън седеше, загледан в голите стени на своя кабинет, в белите купчини неплатени сметки на бюрото си, в мръсния дъжд, процеждащ се по стъклата на прозорците.

— Нямам какво да им отговоря, Хауърд. Оставям те, ти да се изправиш срещу тях. Ти ще им отвърнеш. На всичките, на вестниците на Уайнънд, и на онова, което прави възможно съществуването на тези вестници, и на всичко, скрито зад тях. Възлагам ти необичайна задача. Не знам какъв трябва да е нашият отговор. Знам само, че отговор има, че той е в теб, че отговорът си самият ти, Хауърд, и един ден ще го изразиш с точните думи.