Айн Ранд
Изворът (49)

X

Дъждът беше спрял, но на Питър Кийтинг му се искаше да завали отново. Уличната настилка блестеше, стените на сградите бяха покрити с тъмни петна. И тъй като влагата не идваше от небето, градът сякаш бе облян в студена пот. Въздухът бе натежал от ранния полумрак, тревожен като преждевременна старост. Прозорците светеха мътно жълто. Въпреки че дъждът спря, Кийтинг се чувстваше мокър до кости.

Тръгна рано от офиса си и се запъти към къщи. От дълго време офисът му изглеждаше нереален. Реални бяха само вечерите, когато скришом се мушваше в жилището на Роурк. Не се мушваше и не беше скришом, казваше си гневно той, но знаеше, че е така, нищо, че минаваше през фоайето на „Енрайт Хауз“ и се качваше в асансьора като всеки, зает с някаква работа. Изпитваше смътна тревога, оглеждаше всяко лице, страхуваше се, че някой ще го познае. Носеше бремето на анонимна вина, не към конкретен човек, а ужасяващо усещане за вина без жертви.

Взимаше от Роурк първите скици за всеки детайл на „Кортланд“ и ги даваше на служителите си да ги пречертаят в работни скици. Изслушваше инструкциите на Роурк. Запаметяваше аргументите, които да поднесе на хората си срещу всяко възможно възражение. Поглъщаше всичко като звукозаписно устройство. А после, когато обясняваше на чертожниците, гласът му звучеше като грамофонна плоча. Не проявяваше интерес към нищо. Не задаваше въпроси.

Тръгна бавно по улиците, над които бе надвиснал дъждът. Погледна нагоре и видя празно пространство на мястото на познатите небостъргачи. Не приличаше на мъгла или облаци, а на твърд слой сиво небе, стоварил гигантско, безмълвно разрушение. Гледката на сградите, стопяващи се в небето, винаги го потискаше. Продължи да върви със сведени очи.

Първо забеляза обувките. Усети, че вероятно е видял лицето на жената, че инстинктът за самосъхранение е отклонил погледа му от лицето и е насочил съзнателното възприятие към обувките. Бяха ниски и кафяви, с връзки, агресивно всезнайни, прекалено излъскани на калната настилка, презрителни към дъжда и красотата. Погледът му се издигна към кафявата пола, добре скроеното сако, скъпо и безлично като униформа, към ръката в скъпа ръкавица, към ревера, закичен с абсурдна брошка — кривокрак мексиканец с червени панталони от емайл, — напразно претендираща за шик, към тънките устни, очилата и очите зад тях.

— Кейти — изрече той.

Тя стоеше до витрина на книжарница. Погледът й се колебаеше дали да го разпознае или да се отклони към заглавието на книгата, което разглеждаше. Очевидно го разпозна, на устните й се появи намек за усмивка, а погледът се върна към заглавието на книгата, за да го запомни. После насочи очи обратно към Кийтинг. Усмихна се приятно, без усилие да скрие някакво огорчение, но и без удоволствие, че го вижда, просто се усмихна приятно.

— Виж ти, Питър Кийтинг — каза тя. — Здравей, Питър.

— Кейти… — Не намери сили нито да протегне ръка, нито да се приближи до нея.

— Представяш ли си, срещаме се така, случайно, все едно че Ню Йорк е малко градче, макар и да му липсват по-добрите качества на малкия град. — Гласът й не прозвуча напрегнато.

— Какво правиш тук? Мислех… чух, че… — Беше научил, че си е намерила хубава работа във Вашингтон и преди две години се е преместила да живее там.

— Дойдох по работа. Утре ще бързам да се върна. Но не ми е неприятно. Ню Йорк изглежда толкова безжизнен, толкова бавен.

— Радвам се, че имаш хубава работа… ако имаш предвид това… нали това искаш да кажеш?

— Че харесвам работата си? Колко глупаво звучи. Вашингтон е единственият град в страната, който е на висота. Не ми е ясно как хората могат да живеят другаде. С какво се занимаваш, Питър? Прочетох името ти във вестника онзи ден, беше за нещо голямо.

— Аз… работя… Не си се променила много, Кейти, нали?… Искам да кажа, лицето ти… същата си… донякъде…

— Това е единственото ми лице. Защо хората винаги си говорят как са се променили, ако не са се виждали година или две? Срещнах случайно Грейс Паркър вчера и тя направи истинска инвентаризация на външния ми вид. Отгатвах всяка нейна дума, още преди да я изрече: „Толкова добре изглеждаш, не си остаряла и с един ден, наистина е така, Катрин.“ Хората имат провинциални маниери.

— Но… ти наистина изглеждаш добре… Приятно ми е… да те видя…

— И аз се радвам да те видя. Как са нещата в строителната индустрия?

— Не знам… Сигурно си прочела за „Кортланд“… Проектирам „Кортланд Хоумс“, жилищен…

— Разбира се. Точно така беше. Мисля, че е много добре за теб, Питър. Да работиш нещо, не само за печалба и за тлъст хонорар, а в името на обществото. Смятам, че архитектите трябва да престанат да ламтят за пари и да отделят по малко време за държавна работа с по-широки хоризонти.

— Повечето от тях веднага биха се заели с такава работа, ако можеха, но човек се добира до нея много трудно, това е затворен…

— Да, да, знам. Няма как да обясним на широката публика нашите методи на работа и затова слушаме такива нелепи и досадни оплаквания. Не бива да четеш вестниците на Уайнънд, Питър.

— Изобщо не чета вестниците на Уайнънд. Какво общо по дяволите има това с… Не знам за какво говорим, Кейти.

Каза си, че тя не му дължи нищо, освен всичкия гняв и презрение, на които е способна. И все пак, съвсем по човешки, очакваше по някакъв начин да издаде напрежението си. Но тя изобщо не беше напрегната.

— Сигурно имаме доста неща да си кажем, Питър. — Тези думи щяха да го ободрят, ако не ги бе изрекла с такава лекота. — Не можем да останем тук цял ден. — Погледна си часовника. — Имам около час, защо не ме заведеш някъде да пийнем по чаша чай, горещият чай ще ти дойде добре, изглеждаш премръзнал.

Това бе единственият й коментар за външния му вид, а погледът й не изразяваше нищо. Дори Роурк се смая колко съм се променил, каза си той.

— Да, Кейти. Чудесна идея. Аз… — Искаше му се да го бе предложил той, а не тя — това беше най-подходящото нещо, което можеха да направят. Не му беше приятно, че тя се сеща кое е най-подходящо, и то толкова бързо. — Хайде да намерим някое приятно и тихо местенце…

— Да отидем в Торп, тук, зад ъгъла. Правят най-хубавите сандвичи за чай.

Хвана го под ръка, за да пресекат улицата и пусна ръката му, щом стигнаха на отсрещния тротоар. Направи го автоматично, без да й направи впечатление.

В Торп имаше щанд със сладкиши и бонбони. Голяма купа със зелени и бели захаросани бадеми се опули срещу Кийтинг. Носеше се миризма на портокалова глазура. Осветлението беше слабо, като застинала оранжева мъгла, а заради миризмата светлината сякаш лепнеше. Масите бяха съвсем малки и прекалено близо една до друга.

Той седна и заби поглед в дантелената салфетка върху черното стъкло на масата. После вдигна очи към Катрин и разбра, че е излишно да бъде предпазлив: тя не реагира на изпитателния му поглед. Изражението й не се промени, когато погледът му се премести от нейното лице към лицето на жената на съседната маса. Сякаш беше безразлична към собствената си личност.

Най-много се е променила устата й, отбеляза мислено той. Устните й се бяха изтънили и около властната им линия имаше само бледа ивица плът. Уста, създадена да издава заповеди, каза си той, но не важни или жестоки заповеди, а само незначителни и малки, например за водопроводи и дезинфектанти. Забеляза бръчиците в ъгълчетата на очите й, където кожата приличаше на смачкана и изгладена хартия.

Заразказва му за работата си във Вашингтон. Той я слушаше неприветливо. Не чуваше думите, а само звученето на сухия й хрипкав глас.

Сервитьорка в колосана светлолилава униформа дойде да им вземе поръчката. Катрин отсече:

— Специални сандвичи и чай. Моля.

Кийтинг си поръча само кафе. Катрин го изгледа и той внезапно изпадна в паника и смут. Не биваше да признава, че не е в състояние да хапне нищо, това би я ядосало. Добави:

— Шунка и швейцарско сирене с ръжен хляб, може би.

— Питър, какви ужасни навици за хранене! За момент, госпожице. Нали не искаш точно това, Питър. Никак не е полезно. Трябва да ядеш прясна салата. А кафето е вредно в този час. Американците пият прекалено много кафе.

— Добре — каза Кийтинг.

— Чай и салата асорти… И… госпожице! — към салатата да няма хляб. Напълняваш, Питър — дайте му диетични бисквити. Моля.

Кийтинг изчака светлолилавата униформа да се отдалечи и каза обнадежден:

— Променил съм се, нали, Кейти? Изглеждам ужасно, нали? — Дори и неприятна забележка от нейна страна би била проява на лично отношение.

— Моля? Да, вероятно. Не е здравословно. Американците нямат никаква представа как да се хранят. Разбира се, мъжете твърде много държат на външния си вид. Много по-суетни са от жените. Вече жените са се заели с всички полезни дейности. Жените ще изградят един по-добър свят.

— Как се гради по-добър свят, Кейти?

— Ако отчиташ решаващия фактор, който разбира се, е икономиката…

— Не, аз… Нямах предвид това… Кейти, много съм нещастен.

— Съжалявам, че е така. Толкова много хора днес се чувстват нещастни. Защото сме в период на преход и хората са объркани. Но ти винаги си имал весел нрав, Питър.

— Ти… помниш ли какъв бях?

— За бога, Питър, говориш така, сякаш са минали шейсет и пет години.

— Случиха се толкова много неща. Аз… — Реши да й каже. Трябваше да й каже. Стори му се най-лесно да го каже съвсем просто. — Ожених се. И се разведох.

— Да, четох. Зарадвах се, че си се развел. — Той се наведе. — След като съпругата ти е била жена, готова да се омъжи за Гейл Уайнънд, имаш късмет, че си се отървал от нея.

Хроничното нетърпение, с което тя изреждаше думите, не се промени при изричането на тези изречения. Той нямаше повод да се усъмни, че мнението й по въпроса беше точно такова.

— Кейти, ти си много тактична и мила… но остави настрана този театър — каза той, съзнавайки с ужас, че не е театър. — Остави го… Кажи ми какво си помисли тогава за мен… Кажи ми всичко… каквото и да е то… Искам да чуя… Не разбираш ли? Ще се чувствам по-добре, ако го чуя.

— Сигурна съм, Питър, че не искаш да си разменяме обвинения. Бих казала, че проявяваш самомнителност, ако не се държеше толкова детински.

— Как се почувства… онзи ден… когато не дойдох… а след това си разбрала, че съм се оженил? — Някакъв неясен инстинкт го тласкаше във вцепенението му да бъде брутален, тъй като нямаше друг избор. — Кейти, страдаше ли тогава?

— Разбира се, че страдах. Всички млади хора страдат в такива ситуации. После ми се видя глупаво. Заплаках и закрещях ужасни неща на чичо Елсуърт. Наложи се той да извика лекар да ми даде успокоителни. Седмици наред ми се случваше да припадам на улицата без причина, което беше твърде неприятно. Но това са обикновени неща, сигурно всеки ги преболедува, като дребната шарка. Защо да очаквам, че ще съм изключение, както каза чичо Елсуърт?

Не съм знаел, че има нещо по-лошо от живия спомен за болката и то е мъртвият спомен, каза си Кийтинг. Тя продължи:

— И разбира се, ние знаехме, че е за добро. Не се виждам омъжена за теб.

— Не се ли виждаш, Кейти?

— Имам предвид за когото и да било. Нещата нямаше да вървят, Питър. По темперамент не съм подходяща за семеен живот. Той е твърде егоистичен и ограничен. Естествено, разбирам какво чувстваш точно сега и съм ти признателна. Човешко е да изпитваш нещо като угризение, тъй като ме заряза, както казват хората. — Той потръпна. — Нали виждаш колко глупаво звучи. Нормално е да се поразкаеш, съвсем естествено е, но трябва да погледнем обективно, ние сме възрастни и разумни хора, няма нищо страшно, не можем нищо да променим, така сме устроени, просто трупаме опит и продължаваме нататък.

— Кейти! Сега не разговаряш с някое пропаднало момиче, на което искаш да помогнеш. Говориш за самата себе си.

— Има ли съществена разлика? Проблемите на хората са еднакви, както и емоциите им.

Видя я как отхапва тънко парченце хляб със зелени петна от салата и забеляза, че и неговата поръчка е сервирана. Порови с вилицата в купата със салата и си наложи да опита сивкава диетична бисквита. Установи колко е странно човек да не се храни автоматично, а със съзнателно усилие. Бисквитата като че ли нямаше край, той продължаваше да дъвче и да движи челюстите си, но количеството на сивкавата маса в устата му не намаляваше.

— Кейти… от шест години… си мисля как един ден ще ти поискам прошка. Сега имам тази възможност, но няма да го сторя. Изглежда… изглежда безсмислено. Знам колко е ужасно да ти го кажа, но така усещам нещата. Това е най-лошото, което съм извършил в живота си, но не защото те нараних. Нараних те, Кейти, може би повече отколкото ти си мислиш. Но това не е най-голямата ми вина… Кейти, наистина исках да се оженя за теб. Това е единственото, което истински съм искал. Няма прошка за този грях — че не направих това, което исках. За мен е толкова долно, необяснимо и абсурдно, като безумието, защото е нелепо и недостойно, само болка, и то пропиляна болка… Кейти, защо всички твърдят, че е лесно и лошо да правим онова, което искаме и че ни е нужна дисциплина, за да си налагаме ограничения? Най-трудното нещо на света е да правим онова, което искаме. То изисква най-голяма смелост. Онова, което наистина искаме. Така, както аз исках да се оженя за теб. То бе съвсем различно от желанието ми да преспя с някоя жена или да се напия, или да си видя името във вестниците. Тези неща дори не са желания, хората ги правят, за да избягат от желанията, защото когато наистина искаш нещо, поемаш огромна отговорност.

— Питър, това, което каза, звучи много грозно и егоистично.

— Може би. Не знам. Винаги съм ти казвал истината. За всичко. Дори когато не си искала да я чуеш. Не можех да не ти казвам истината.

— Да. Така е. Това е достойно за уважение. Ти беше чудесно момче, Питър.

Ядосва ме тази купа със захаросани бадеми на щанда, каза си той с необяснимо раздразнение. Бадемите бяха зелени и бели, а в този сезон нямаше причина да са зелени и бели — цветовете на празника свети Патрик, когато на всички витрини са изложени такива бонбони. Свети Патрик е символ на пролетта, на нещо по-хубаво от пролетта, на вълшебното очакване точно преди началото на пролетта.

— Кейти, не бих казал, че още съм влюбен в теб. Не знам дали съм влюбен. Никога не съм си задавал този въпрос. Сега вече е без значение. Не ти го казвам, защото имам някаква надежда, или защото се замислям дали да опитам… Знам само, че те обичах, Кейти, обичах те, независимо от всичко, което сторих, дори и ако сега го казвам за последен път, обичах те, Кейти.

Тя го погледна. Изглеждаше доволна. В погледа й нямаше вълнение, щастие или съчувствие, а само обикновено доволство. Ако се държеше съвсем като стара мома и разочарована социална работничка, както биват възприемани такива жени, ако презираше секса от висотата на собственото си надменно целомъдрие, това би било някакъв вид потвърждение, макар и враждебно. Но с веселата си търпимост тя сякаш признаваше, че да се влюбиш, е човешко, случва се на всеки, че влюбването е подобно на много други прояви на слабост без особени последици. Думите му й доставиха удоволствие, но тя би се зарадвала по същия начин, ако ги бе чула от който и да е друг мъж. По същия начин мексиканецът от червен емайл на ревера й беше насмешлива отстъпка пред хорското изискване за суетност.

— Кейти… Кейти, нека си кажем, че това, което се случва сега, е без значение — важно е миналото, нали? Сегашното не може да промени миналото, нали, Кейти?… Хората съжаляват, че миналото е безвъзвратно, че нищо не може да го промени — но аз се радвам, че е така. Не можем да го развалим. Можем само да се замисляме за миналото, нали? Защо не? Точно както ти каза, като възрастни хора, без да се заблуждаваме или да храним надежди, а само да се връщаме към него… Помниш ли, когато дойдох в дома ти в Ню Йорк за първи път? Ти беше толкова слабичка и дребничка, косата ти стърчеше във всички посоки. Казах ти, че никога няма да обичам друга. Сложих те на коленете си, ти беше толкова лека, аз ти повтарях, че никога няма да обичам друга. А ти каза, че знаеш.

— Спомням си.

— Когато бяхме заедно… Кейти, срамувам се от толкова много неща, но не се срамувам от нито един миг, в който сме били заедно. Когато ти предложих да се омъжиш за мен — не, всъщност никога не съм ти предлагал да се омъжиш за мен — само ти казах, че сме сгодени, а ти каза „да“, седяхме на една пейка в парка, валеше сняг…

— Да.

— Носеше смешни вълнени ръкавици. Без пръсти. Спомням си, че по мъха имаше капчици вода, капчиците бяха кръгли и заблестяха като кристал, когато мина някаква кола.

— Да, мило е понякога да поглеждаме назад. Но с времето човек разширява хоризонтите си. Извисява се духовно с годините.

Той дълго мълча. После каза с равен глас:

— Съжалявам.

— Защо? Много си мил, Питър. Винаги съм казвала, че мъжете сте сантиментални.

Той си помисли: не играе театър, човек не може да играе такъв театър, освен ако не залъгва и самия себе си, но тогава всичко е театър, от който няма изход, а реалността не съществува…

Тя продължи да му говори и се върна към темата за Вашингтон. Той й отвръщаше, ако се налага.

Представял си бе, че има проста последователност от миналото към сегашното и че ако в миналото е претърпял някаква загуба, човек изпитва болка в сегашното, болка, която обезсмъртява загубата. Но не бе допускал, че е възможно миналото да бъде унищожавано по такъв начин, да бъде убивано със задна дата, все едно че за нея никога не е съществувало.

Тя погледна часовника си и ахна с леко нетърпение.

— Закъснявам. Трябва да бягам.

Попита я изморено:

— Имаш ли нещо против, ако не те изпратя, Кейти? Не искам да съм груб. Но мисля, че така е по-добре.

— Не, разбира се. Нямам нищо против. Мога да си намеря сама пътя по улиците, а и между стари приятели няма място за официалности. — Взе си чантата и ръкавиците, смачка салфетката на топка и я пусна внимателно в чашата. — Ще ти звънна следващия път, като дойда в Ню Йорк. Може пак да хапнем заедно. Но не мога да обещая кога ще стане. Толкова съм заета, толкова много пътувам, миналия месец бях в Детройт, следващата седмица летя за Сейнт Луис, но като ме засилят отново в Ню Йорк, ще ти звънна. До скоро, Питър, наистина беше много приятно.