Айн Ранд
Изворът (38)

VIII

Когато крачи по усамотен остров, човек се чувства закотвен към цялата земя. Но Уайнънд и Доминик се усамотиха в жилището си на покрива на небостъргача, изключиха телефона и забравиха за петдесет и седемте етажа под себе си, за стоманените колони, вградени в гранита. Заживяха с усещането, че домът им е закотвен в пространството, че не е остров, а планета. Градът се превърна в приятен пейзаж, в абстрактна гледка, с която няма никаква комуникация, като небето, на което човек се възхищава, но не е пряко свързано с живота му.

Цели две седмици след сватбата нито веднъж не излязоха от апартамента. Тя можеше да натисне бутона на асансьора по всяко време и да прекъсне усамотението, стига само да поиска, но не го стори. Нямаше желание да оказва съпротива, да се колебае, да се съмнява. Обзе я истинско вълшебство и покой.

Разговаряха с часове, когато тя имаше желание да разговарят. Когато предпочиташе да мълчат, той сядаше и я гледаше като творбите в галерията си, със същия далечен, ненатрапчив поглед. Отговаряше на всеки неин въпрос, но никога не й задаваше въпроси. Нито веднъж не й каза какво чувства. Не отиваше при нея, когато искаше да е сама. Една вечер тя остана да чете в стаята си и го видя изправен до заскрежения парапет, в неосветената градина на покрива. Не гледаше към къщата, само стоеше в снопа светлина от нейния прозорец.

Двете седмици изтекоха и той се върна на работа в редакцията на „Банър“. Но усещането за усамотение остана като мелодия, която трябва да звучи през всичките им бъдещи дни. Той се връщаше у дома вечер и градът преставаше да съществува. Нямаше желание да ходи никъде, не канеше никакви гости.

Никога не отвори дума за това, но тя знаеше, че желанието му е тя да не излиза от къщата, нито с него, нито сама. Беше тиха натрапчива мисъл, която той не се опита да й налага. Прибираше се и я питаше: „Излиза ли?“ Никога не й зададе въпроса: „Къде беше?“ Не го правеше от ревност — въпросът „къде“ беше без значение. Веднъж тя поиска да си купи обувки и той поръча на три магазина да изпратят колекции от обувки, за да си избере. Така не се наложи да излиза на покупки. Друг път му каза, че й се гледа някакъв филм. Той построи киносалон на покрива.

Първите няколко месеца тя се съобразяваше с желанието му. Но щом осъзна, че усамотението й харесва, веднага го наруши. Поиска да приемат покани и започна да кани гости вкъщи. Той се съгласи без възражения.

Той обаче запази стената, която тя не бе в състояние да разбие — стената, издигната от него между съпругата му и неговите вестници. Името й никога не се появяваше по страниците им. Той пресичаше всеки опит госпожа Гейл Уайнънд да влезе в обществения живот — да оглавява комитети, да спонсорира благотворителни акции, да подкрепя различни кампании. Без колебание отваряше писмата й, когато бяха на официална бланка, издаваща целта им. Унищожаваше ги, без да им отговаря и й казваше, че ги е унищожил. Тя вдигаше рамене и не реагиране.

Но очевидно не споделяше презрението й към неговите вестници. Не допускаше да ги коментира. Тя не успя да разбере какво мисли той за тях, нито какво чувства. Веднъж му каза мнението си за една обидна редакционна статия. Той отвърна студено:

— Никога не съм се извинявал от името на „Банър“. И никога не ще го сторя.

— Но това наистина е ужасно, Гейл.

— Мислех, че си се омъжила за издателя на „Банър“.

— Мислех, че не ти е приятно да мислиш по този начин.

— Не те засяга какво ми е приятно и какво — не. Няма да променя „Банър“ или да го пожертвам. Не бих го направил заради никого.

Тя се засмя.

— Не бих поискала такова нещо, Гейл.

Той не й отвърна със смях.

В кабинета си в „Банър Билдинг“ той заработи с нова енергия, възторг и устрем, изненадвайки всички, които го познаваха от най-амбициозните му години. Оставаше в офиса по цяла нощ, ако се налага — нещо, което не бе правил отдавна. Не промени нито методите, нито политиката си. Алва Скарет го наблюдаваше доволно.

— Не бяхме прави за него, Елсуърт — каза Скарет на постоянния си събеседник, — пак си е старият Гейл, Бог да го благослови. По-добър от всякога.

— Драги ми Алва — каза Тухи — нещата никога не са толкова прости, колкото си мислиш… нито стават толкова бързо.

— Но той е щастлив. Нима не виждаш, че е щастлив?

— Да е щастлив е най-опасното, което би могло да му се случи. И тъй като съм човек, който обича хората, казвам това заради самия него.

 

 

Сали Брент реши да изиграе своя шеф. Една от най-престижните журналистки в „Банър“, Сали Брент беше решителна жена на средна възраст, обличаше се като манекен за модно ревю през двадесет и първи век и пишеше като слугиня. Имаше множество лични почитатели сред публиката на „Банър“. Славата я бе направила прекалено самоуверена.

Сали Брент реши да напише статия за госпожа Гейл Уайнънд. Беше точно нейният тип история и тя изгаряше от нетърпение да се възползва. Издейства си да бъде допусната в апартамента на Уайнънд, прилагайки тактиката да прониква там, където е нежелана — тактика, на която беше обучена като опитен служител на Уайнънд. Влезе по обичайния драматичен начин, облечена в черна рокля със свеж слънчоглед на рамото — постоянното й украшение, превърнало се в неин личен знак — и каза задъхано на Доминик:

— Госпожо Уайнънд, дойдох тук за да ви помогна да измамите съпруга си!

Смигна заради закачливостта си и обясни:

— Скъпият ни господин Уайнънд е несправедлив към вас, мила, лишавайки ви от полагащата ви се слава, по причина, която не мога да разбера. Но ние двете ще го сложим на място. Мъжът е напълно безсилен, когато се съюзим ние, жените. Той просто не знае каква прекрасна тема за статия сте вие. Само ми разкажете историята си, а аз ще я напиша. Ще стане толкова хубава, че той няма как да не я публикува.

Доминик беше сама вкъщи. Сали Брент не бе виждала усмивка като нейната. Затова обикновено наблюдателният ум на Сали не долови някои тънкости. Доминик й разказа историята си — точно такава, за каквато Сали бе мечтала.

— Да, разбира се, че му приготвям закуска — каза Доминик. — Предпочита яйца с шунка, без нищо друго… О, да, госпожице Брент, много съм щастлива. Сутрин отварям очи и си казвам: не мога да повярвам, толкова незначителна жена като мен да е съпруга на знаменития Гейл Уайнънд, та той е можел да избира измежду най-големите хубавици под слънцето. Влюбена съм в него от години. За мен той беше мечта — красива, невъзможна мечта. А сега мечтата се сбъдна… Моля ви, госпожице Брент, предайте посланието ми към жените в Америка: търпението винаги бива възнаградено, любовта ви очаква. Тази мисъл ми се струва красива и може да помогне на други момичета, както ми помогна на мен… Да, единственото, което искам от живота, е да направя Гейл щастлив, да споделям неговите радости и скърби, да съм добра съпруга и майка.

Алва Скарет прочете статията и толкова я хареса, че забрави всякаква предпазливост.

— Подготви я, Алва — настоя Сали Брент, — просто подготви коректурата и му я остави на бюрото. Ще я одобри, ще видиш.

Същата вечер Сали Брент беше уволнена. Скъпият й договор беше изплатен — до изтичането му оставаха още три години. Казано й бе никога повече да не стъпва в „Банър Билдинг“.

Скарет възрази панически:

— Гейл, не можеш да уволниш Сали! Не и Сали!

— Ако не мога да уволня когото реша от моя вестник, ще го закрия и ще взривя проклетата сграда — каза спокойно Уайнънд.

— А нейните читатели? Ще загубим читателите й!

— Читателите й да вървят по дяволите.

Същата вечер, на вечеря, Уайнънд извади от джоба си смачкана топка хартия — коректурата на статията — и я хвърли, без да продума, в лицето на Доминик през масата. Топката я удари по бузата и падна на земята. Тя вдигна смачканата хартия, разгъна я и се разсмя.

Сали Брент написа статия за любовния живот на Гейл Уайнънд. В шеговит, интелектуален стил, имитирайки социологическо проучване, статията съдържаше неща, каквито и най-долнопробните списания не биха отпечатали. Публикува я „Ню Фронтиърс“.

 

 

Уайнънд купи на Доминик колие, изработено специално по негова поръчка. Колието беше от диаманти без обков, раздалечени и несиметрични, като шепа пръснати камъни, прикрепени към едва забележима платинена верижка, която бе изработена под микроскоп. Закопча го на шията й. Диамантите бяха като падащи капки вода.

Тя застана пред огледалото. Свали халата от раменете си и капките заблестяха на кожата й. Каза му:

— Историята за домакинята в Бронкс, която убила младата любовница на съпруга си е отвратителна, Гейл. Има нещо по-отвратително — любопитството на хората, които обичат да четат такива неща. Но има и нещо още по-отвратително — хората, които раздухват това любопитство. Всъщност благодарение точно на тази домакиня с дебелите крака и увисналата гуша от снимките се появява това колие. Красиво е. Гордея се, че го нося.

Той се усмихна. В очите му проблесна необичайна смелост.

— Това е една от възможните гледни точки — каза той. — Има и друга. Харесва ми да си мисля, че съм събрал най-отпадъчното от човешкия дух — от духа на тази домакиня и от духа на хората, които с удоволствие четат за нея — и съм го превърнал в колието на раменете ти. Харесва ми да си представям, че съм алхимик, способен да постигне такова върховно пречистване.

В погледа му нямаше извинение, съжаление или обида. Беше особен поглед, какъвто бе виждала и преди — изразяваше обожание. Тя си даде сметка, че в обожанието има състояние на преклонение, в което самият поклонник става обект на обожание.

Седеше пред огледалото, когато той влезе в стаята й следващата вечер. Наведе се, притисна устни към шията й и видя лист хартия, закрепен в ъгъла на огледалото — разшифрованото копие от телеграмата, която сложи край на кариерата й в „Банър“.

УВОЛНИ КУЧКАТА.

Г.У.

Вдигна рамене и се изправи зад нея. Попита:

— Откъде го взе?

— Даде ми го Елсуърт Тухи. Реших, че си струва да го запазя. Разбира се, не знаех, че ще свърши толкова добра работа.

Той се замисли и сведе глава, признавайки, че е автор на телеграмата, но не каза нищо.

Тя реши, че на следващата сутрин телеграмата ще е изчезнала. Но той не я бе докоснал. Тя също не я махна. Листът си остана в ъгъла на огледалото. Когато я прегръщаше, очите му често се насочваха към него. Тя нямаше представа какви мисли му навява телеграмата.

 

 

През пролетта Уайнънд отиде на конференция на издателите и отсъства от Ню Йорк една седмица. Разделиха се за първи път. За негова изненада Доминик го чакаше на летището. Посрещна го весело и нежно, излъчвайки обещание, което му се стори неочаквано и невероятно, но въпреки всичко й се довери напълно.

Щом влезе в хола, той се излегна на едно канапе и тя разбра, че му се иска да се отпусне, да полежи неподвижно, да усети отново сигурността на собствения си свят. Гледаше я с широко отворени, предани и беззащитни очи. Тя остана изправена и нащрек. Каза му:

— По-добре се облечи, Гейл. Тази вечер ще ходим на театър.

Той се надигна и седна. Усмихна се и отвесните бръчки набраздиха челото му. Обзе я хладно възхищение към него: владееше се до съвършенство, ако се изключат бръчките. Той каза:

— Добре. Черна или бяла папийонка?

— Бяла. Имаме билети за „Това не те засяга“. Много трудно се сдобих с тях.

Това бе капката, от която чашата преля — стори му се дори нелепо, че е част от мигновената битка помежду им. Не издържа и се разсмя от сърце, обзет от безсилно отвращение.

— За бога, Доминик, точно тази пиеса ли избра!

— Защо не, Гейл, тя е най-големият хит в града. Твоят критик Джулс Фауглър… — той престана да се смее. Стана му ясно. — … казва, че това е най-хубавата пиеса на нашето време. Елсуърт Тухи писа, че тя е свежият глас на зараждащия се нов свят. Според Алва Скарет не е написана с мастило, а с млякото на човешката доброта. Сали Брент — преди да я уволниш — написа, че се смяла със заседнала буца в гърлото. Та тази пиеса е като дете, чийто кръстник е „Банър“. Реших, че със сигурност ще искаш да я видиш.

— Разбира се — каза той.

Стана и отиде да се облече.

„Това не те засяга“ се играеше от няколко месеца. Елсуърт Тухи отбеляза в рубриката си, че за жалост се наложило заглавието на пиесата да бъде леко променено, „за да се направи отстъпка пред лицемерното благоприличие на средната класа, която все още контролира нашия театър. Това е крещящ пример за посегателство срещу свободата на твореца. Затова нека замлъкнат втръсналите ни гласове, които бръщолевят, че сме свободно общество. Оригиналното заглавие на тази чудесна пиеса беше израз от езика на обикновения човек, характерен за красноречието на народния изказ“.

Уайнънд и Доминик седяха в средата на четвъртия ред, без да се поглеждат, заслушани в пиесата. На сцената се случваха скучни и глупави неща, но скритият им смисъл беше стряскащ. В изговорените безсмислици имаше подтекст, погълнат от актьорите като зараза, изписан на самодоволните им ухилени лица, звучащ в насмешливите им гласове, в хаотичните им жестове. Безсмислиците, произнасяни настоятелно като откровения, не бяха проява на невинна самонадеяност, а на съзнателно безочие; авторът сякаш съзнаваше какво представлява произведението му и се перчеше, че умее да убеди зрителите в неговата възвишеност и да разруши техните представи за възвишеност. Творбата потвърди преценката на онези, които я лансираха: пораждаше смях и беше забавна като неприличен виц, изигран не на сцената, а сред публиката. Приличаше на пиедестал, от който е съборено божеството и на негово място се е изкачил не Сатаната с меч, а най-обикновен простак с бутилка кока-кола в ръка.

Обърканата публика притихваше. Щом някой се изсмееше, останалите веднага избухваха в смях, осъзнали с облекчение, че и те се забавляват. Джулс Фауглър не се опита да влияе на никого. Той само разясни — много преди пиесата да се появи на сцената и по множество канали — че онзи, който не е в състояние да й се наслади, е повърхностен. „Излишно е да търсите обяснения. Или сте достатъчно проницателен, за да я харесате, или не“, каза той.

В антракта пълна жена близо до Уайнънд каза:

— Пиесата е чудесна. Не я разбирам, но чувствам, че става дума за нещо много важно.

Доминик го попита:

— Искаш ли да си тръгваме, Гейл?

Той отвърна:

— Не. Ще останем до края.

В колата той не продума. Върнаха се у дома и влязоха в хола. Той остана прав, готов да изслуша и да приеме всичко. За миг я обзе желание да го пощади. Чувстваше се силно изтощена. Нямаше желание да го наранява, искаше й се да се обърне към него за помощ.

Но отново се замисли за онова, за което бе мислила в театъра. Че тази пиеса е рожба на „Банър“, че „Банър“ я бе наложил, подхранвал и отстоявал, за да я издигне до триумф. И че същият този „Банър“ се бе заел и бе успял да разруши Храма на Стодард… „Ню Йорк Банър“, 2 ноември 1930 — „Един тих глас“ — „Светотатство“ от Елсуърт М. Тухи — „Църквите на нашето детство“ от Алва Скарет — „Щастлив ли сте, мистър Супермен?“… Разрушаването на храма не беше чак толкова отдавна, не ставаше дума за сравнение между две взаимно изключващи се неща — сграда и пиеса, — не беше случайно и не беше най-важното кои са хората, Айк, Фауглър, Тухи, самата тя… и Роурк. Това беше сблъсък извън времето, битка между две абстракции, между силата, сътворила сградата и онова, което стоеше зад тази пиеса — две сили, разкрили се пред нея чрез своята изява, две сили, воюващи от сътворението на света, известни на всяка религия — та нали винаги е имало Бог и Дявол. Но хората винаги имат погрешна представа за Дявола — той не е само един, нито е голям, той се явява под най-различни форми, той е малък и безсрамен. „Банър“ събори Храма на Стодард, за да разчисти място за тази пиеса. Не може да е другояче, няма среден път, няма бягство или неутралност, трябва да се избере или едното, или другото. Винаги е било така. Сблъсъкът има множество символи, но няма име, няма проявление… Роурк, прокънтя вик в душата й, Роурк… Роурк… Роурк…

— Доминик… какво има?

Гласът на Уайнънд беше тих и тревожен. Той никога не издаваше тревогата си. Тя възприе думите му като отражение на собственото си лице, на онова, което бе видял на лицето й.

Не трепна. Чувстваше се уверена, в душата й се възцари тишина.

— Мисля за теб, Гейл.

Той зачака.

— Е, Гейл? Къде е всеотдайната страст към най-възвишеното? — Тя се изсмя и завъртя небрежно ръце също като актьорите. — Кажи ми, Гейл, залепил ли си й пощенска марка за два цента с лика на Джордж Вашингтон?… На колко години си, Гейл? Много ли си работил? Измина повече от половината от твоя живот, но тази вечер ти беше възнаграден. Това е върховото ти постижение. Разбира се, никой не е на висотата на най-възвишената си страст. Но ако се пребориш, ако положиш големи усилия, някой ден ще се извисиш до тази пиеса!

Той стоеше без да продума, изслушваше думите й, приемаше ги.

— Мисля, че трябва да вземеш ръкописа на пиесата и да го сложиш на пиедестал в галерията си. Мисля, че трябва да преименуваш яхтата на „Това не те засяга“. Мисля, че трябва да ме…

— Престани.

— … включиш в актьорския състав и да ме накараш да играя всяка вечер ролята на Мария. Мария, която осиновява бездомната ондатра и…

— Доминик, замълчи.

— Тогава кажи нещо. Искам да чуя какво ще кажеш.

— Никога не съм се оправдавал пред никого.

— Тогава се похвали. Няма да е лошо.

— Ако държиш да го чуеш, повдига ми се от тази пиеса. Ти беше сигурна, че ще стане точно така. Беше по-зле и от домакинята в Бронкс.

— Много по-зле.

— Мога обаче да си представя нещо още по-лошо. Човек да напише прекрасна пиеса, която да бъде изиграна пред тази публика и тя да й се присмее. Да се превърне в мъченик на хората, които тази вечер се забавляваха.

Той усети как нещо в нея трепна, но не разбра дали се изненада или разгневи. Не подозираше колко познати са й тези думи. Продължи:

— Да, повдигна ми се от тази пиеса. Но така въздействат повечето неща, създадени от „Банър“. Тази вечер беше по-зле, защото въздействието беше по-силно от обичайното. Особен вид зъл умисъл. Но ако се харесва на глупците, това е запазена територия на „Банър“. „Банър“ беше създаден заради глупците. Какво друго да ти призная?

— Какво изживя тази вечер?

— Беше малък ад. Защото ти седеше до мен. Това беше целта ти, нали? Да ме накараш да почувствам контраста. И все пак сбърка. Гледах сцената и си мислех: такива са хората, такъв е духът им, но аз… аз те намерих, имам теб… и си струваше да изстрадам контраста. Наистина страдах тази вечер, точно както ти искаше, но тази болка стигна само до определена граница и…

— Млъкни! — извика тя. — Млъкни, дявол да те вземе!

Двамата останаха за миг поразени. Той първи разбра, че тя има нужда от помощта му и сграбчи раменете й. Тя се изтръгна от него. Прекоси стаята и застана до прозореца, загледана в града, в небостъргачите, оцветени в черно и огнено.

След известно време каза глухо:

— Прости ми, Гейл.

Той не отвърна.

— Нямах право да ти казвам тези неща. — Беше с гръб към него, с вдигнати ръце, стиснали рамката на прозореца. — Изравнихме резултата, Гейл. Върна ми го тъпкано, ако това те задоволява. Аз рухнах първа.

— Не искам да ти го връщам тъпкано. — Заговори тихо. — Доминик, какво се случи?

— Нищо.

— За какво се замисли? Не за това, което ти говорех. Мислеше за нещо друго. Какво означаваха за теб думите ми?

— Нищо.

— Болка, стигаща само до определена граница. Какво имаше в това изречение? — Тя гледаше към града. В далечината се виждаше „Корд Билдинг“. — Доминик, знам какво си способна да понесеш. Трябва да е било много страшно, след като реагира така. Трябва да знам. Няма нищо невъзможно. Мога да ти помогна да го преодолееш, каквото и да е то. — Тя не отговори. — В театъра ти се замисли за нещо различно от глупавата пиеса. С теб се случи нещо тази вечер. Видях лицето ти. То се повтори и тук. Какво се случи?

— Гейл — каза тя тихо, — ще ми простиш ли?

Той замълча за миг. Не очакваше да го помоли за прошка.

— Какво да ти простя?

— Всичко. Тази вечер.

— Имаше право да постъпиш така. При това условие се омъжи за мен. Накара ме да си платя за „Банър“.

— Не искам да те карам да си плащаш.

— Защо не искаш вече?

— Защото не е възможно да се плати.

Стъпките му отекнаха в настъпилото мълчание.

— Доминик. Какво се случи?

— Болката, стигаща до определена граница ли? Нищо. Само че ти нямаш право да го казваш. Хората, които имат това право, плащат за него цена, която ти не можеш да си позволиш. Но вече е все едно. Кажи го, ако ти се иска. Аз също нямам право да го казвам.

— Не беше само това.

— Мисля, че между нас двамата има много общи неща. Извършили сме едно и също предателство. Не, това е лоша дума… Всъщност, мисля, че е точната дума. Единствената, изразяваща онова, което искам да кажа.

— Доминик, не е възможно да се чувстваш така. — Гласът му звучеше особено. Тя се обърна към него.

— Защо?

— Защото аз почувствах точно такова нещо тази вечер. Предателство.

— Към кого?

— Не знам. Ако бях вярващ, щях да кажа към Бог. Но не съм вярващ.

— Точно това изпитах и аз, Гейл.

— Защо изпитваш такова нещо? „Банър“ не е твое дете.

— Има други форми на същата вина.

Отиде при нея, прекосявайки дългата стая, прегърна я и каза:

— Не знаеш значението на думите, които използваш. Между нас има много общи неща, но не и това. Бих предпочел да ме заплюеш, вместо да се опитваш да споделяш моите провинения.

Тя опря ръка на бузата му, с пръсти на слепоочието.

Той я попита:

— Сега ще ми кажеш ли какво стана?

— Нищо. Натоварих се повече, отколкото мога да понеса. Изморен си, Гейл. Защо не се качиш горе? Остави ме тук още малко. Искам да погледам града. После ще дойда при теб и всичко ще е наред.